Показват се публикациите с етикет Административно право. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Административно право. Показване на всички публикации

Административно право 2021

Лекции по Административно право - Обща част
Съдържание:

1. Понятие за държавно управление /изпълнителна власт/.
2. Предмет, система и източници на административното право.
3. Административни норми и правоотношения.
4. Административноправен статут на физическите лица и ортанизациите.
5. Органи на изпълнителната власт - понятие, видове.
6. Централни органи на изпълнителната власт.
7. Административно-териториално деление. Местни органи на изпълнителната власт.
8. Администрация - организация и принципи на дейност.
9. Държавна служба.
10. Форми и методи на изпълнителната дейност.
11. Административен акт-понятие.
12. Видове административни актове.
13. Действие на административните актове.
14. Условия за законосъобразност на административните актове-компетентност.
15. Условия за законосъобразност на административните актове -законосъобразност по същество и съответствие с целта на закона.
16. Условия за законосъобразност на административните актове-форма и производство.
17. Недействителност на административните актове.
18. Изпълнение на административните задължения.
19. Способи за обезпечаване на законосъобразно и правилно действуваща администрация-обща характеристика. Контрол на представителните органи.
20. Административен контрол-понятие. Контрол на Министерския съвет.
21. Централистичен/ведомствен/ контрол.
22. Специализиран административен контрол.
23. Контрол в системата на местното управление.
24. Правораздавателен надзор върху администрацията.
25. Системи на административното правораздаване.
26. Прокурорски надзор върху администрацията.
27. Административна принуда –понятие, видове. Принудителни административни мерки.
28. Административнонаказателна отговорност-обща характеристика.
29. Административно нарушение.
30. Административно наказание - понятие, видове. Административнонаказателно отговорни лица.
31. Имуществена отговорност за вреди от незаконосъобразни актове и действия на администрацията.

Административен процес
32. Понятие за административен процес.
33. Субекти, страни и участници в административния процес.
34. Принципи на административния процес.
35. Доказване, доказателства и доказателствени средства в административния процес.
36. Производство по издаване на индивидуални административни актове.
37. Производство по издаване на общи и нормативни административни актове.
38. Оспорване на административни актови по административен ред.
39. Възобновяване на производства по издаване на административни актове.
40. Производства по предложения и сигнали.
41. Оспорване на индивидуалните административни актове пред първа съдебна инстанция.
42. Оспорване на общи и нормативни административни актове пред първа съдебна инстанция.
43. Оспорване на индивидуалните административни актове пред съд на основата на специална клауза.
44. Касационно производство.
45. Отмяна на влезли в сила съдебни актове.
46. Изпълнение на административни актове и съдебните решения.
47. Производство по установяване на административните нарушения.
48. Производство по налагане на административни наказания.
49. Оспорване на наказателните постановления. Касационно производство.
50. Възобновяване на административно наказателни производства.
51. Изпълнения на наказателните постановления и решения на съдилищата по административно наказателни дела.

46: Изпълнение на административни актове и съдебните решения.

Изпълнението е втория задължителен етап при административните актове. Контролът е евентуален, а издаването и изпълнението са задължителни етапи. Изпълнението всъщност е целта на издаването на административния акт или на съдебното решение. С изпълнението приключват правоотношенията между гражданина и администрацията, а при съдебните решения между гражданина и съда. На изпълнение подлежат само изискуемите задължения, т.е. такива, които произтичат от правомерни съдебни или административни актове. Нормативната уредба се съдържа в дял 5 на АПК. Там са установени и т.нар. изпълнителни основания. Това са индивидуални или общи административни актове, решения на съдилищата и споразумения, сключени пред административните органи или пред съдилищата. В закона са установени органи по изпълнението. Срещу граждани и организации – това е съответния административен орган. Изпълнението срещу административните органи се осъществява от съдебни изпълнители в съответния съдебен район. При необходимост, може да се иска съдействие от полицията или други държавни органи. Органът е длъжен да извърши изпълнението по начина, посочен в изпълнителното основание. Съществува задължение за съразмерност при изпълнението. Страните в изпълнителното производство са взискател и длъжник. Освен тях в това производство могат да встъпят прокурор, омбудсман или друг компетентен държавен орган. Изпълнението започва по инициатива на органа, издал акта или по инициатива на прокурор, омбудсман, горестоящ орган или заинтересован гражданин. Принципно положение е, че трябва да се започне с покана за доброволно изпълнение. Ако не се стигне до доброволно изпълнение, то тогава се преминава към принудително изпълнение. Изпълнение е възможно срещу граждани, организации или срещу административни органи. АПК е предвидил възможност за защита срещу действията по изпълнението. Това става по исков ред чрез отрицателен установителен иск, въз основа на факти, настъпили след издаване на изпълнителното основание. Освен това действията или бездействията на органите по изпълнението подлежат на обжалване. Когато бъде отменено обжалваното постановление, съдът задължава съответния орган да възстанови положението, съществувало преди извършването на действия по изпълнението. Предвидени са процедури по възстановяване и обезщетяване.

45: Отмяна на влезли в сила съдебни актове.

Отмяната на влезли в сила съдебни решения и определения представлява извънреден способ, извънредно извънинстанционно производство пред съд, което е извън нормалното съдебно обжалване. С първата и касационната съдебна инстанция се изчерпват редовните способи за съдебен контрол върху административните актове. Този извънреден способ отмяната има за цел да гарантира законосъобразността и правната сигурност, ако е допуснат някакъв дефект или е променена фактическата обстановка, въз основа на която са постановени предишните съдебни решения.
Освен за отмяна, може да се говори и за възобновяване. Първо защото възобновяването вече е термин на АПК при производството пред административен орган и второто защото всъщност сме изправени пред последващо ново съдебно производство, т.е. възобновяване на съдебните процедури. Отмяна може да се иска само по отношение на влезли в сила съдебни актове. Това са тези, които не подлежат на обжалване или пък не е подадена жалба или обжалването е прекратено или пък е подадена жалба в срок, но жалбата не е уважена. Това производство е недопустимо за нормативни актове. Отмяна могат да искат главния прокурор или неговия заместник при върховната административна прокуратура. Отмяна могат да искат лица, които не са били страни по делото, но чиито интереси са засегнати по някакъв начин. Отмяната като извънинстанционно извънредно производство е допустима при изчерпателно изброени основния, които са предвидени в закона – чл. 239 от АПК. В чл. 240 от АПК са установени сроковете за подаване на искането. Особено е важно да се подчертае, че тук поради извънредния характер на производството, не говорим за молба, жалба или протест. Тук говорим за искане, което е акт за упражняване на контрол по извънреден ред. Искането се разглежда от тричленен състав или от петчленен състав или от седемчленен състав на ВАС. Тричленен е съставът, когато става дума за акт, постановен от първоинстанционен административен съд. Петчленен е съставът, когато актът е постановен от тричленен състав на ВАС. Седемчленен е съставът, когато актът е постановен от петчленен състав. Разглеждането става в открито съдебно заседание. ВАС отхвърля искането или отменя решението изцяло или отчасти. Той връща делото за ново разглеждане в съответния съд и посочва откъде да започне новото разглеждане.
В този въпрос да се обърне внимание на:
- извънреден характер на производството;
- процесуалните инструменти- искане;
- съществуването на и видовете отменителни основания.

46: Изпълнение на административни актове и съдебните решения.

42. Оспорване на общи и нормативни административни актове пред първа съдебна инстанция.

Право на оспорване имат тези лица, които имат правен интерес и прокурора. Това са заинтересованите лица и техните организации, понеже става дума за общи административни актове. Идеята е, че заинтересовани лица и техните организации са тези, чиито права и интереси могат да бъдат засегнати, нарушени или застрашени от съдържанието на общият административен акт. Основанията за оспорване са подобни на тези, които са визирани в чл. 146 от АПК. Особеностите на оспорването произтичат от това, че става дума за общи административни актове и тук е силно застъпено правото на достъп до информация. Съобщението за оспорването се прави чрез обявление в Държавен вестник. Сроковете за оспорване на общите административни актове отразяват тяхната специфика. Те са със различна продължителност, в зависимост от производството по издаването или съобщаването на оспорения общ административен акт. Съгласно чл. 179 от АПК, общите административни актове могат да се оспорят в едномесечен срок от съобщението за издаването или в 14-дневен срок от отделните съобщения до лицата, участвали в производството. По този начин се разширява възможността за оспорване на общия административен акт. Този 14-дневен срок важи за отделни заинтересовани лица, които са участвали в производството по издаване на общия административен акт чрез предложения становища и други. По сложен е въпросът с едномесечния срок. Тук става дума за лица, които не са участвали в производството. Тази особеност е поставена в зависимост от определението за общ административен акт, в което се говори за неопределен брой лица. Те или част от тях може да не са участвали в производството. Публичното оповестяване на издаването на общ административен акт не подлежи на юридическо регулиране и това налага специфични средства за защита. Възможно е удължаване и възстановяване на тези съществуващи срокове. Делото се разглежда пред административен съд или пред ВАС. Жалбата и протеста се подчиняват на правилата от оспорването на индивидуалните административни актове. Оспорването не спира изпълнението на общия административен акт. В това е разликата с суспенсивния ефект при обжалването на индивидуалните административни актове, там оспорването спира изпълнението. Страни по делото са оспорващия и органът, издал общия административен акт. Други лица могат допълнително да встъпят в делото с молба за присъединяване или за встъпване до приключване на устните състезания. Съдът се произнася с решение. Съдът има същите правомощия, като при оспорването на индивидуалните административни актове.
АПК е предвидил и оспорване на подзаконови нормативни актове. Те могат да се оспорват само по съдебен ред. Оспорват се само влезли в сила нормативни актове. Общият срок за влизане в сила е тридневен и е установен в КРБ. При невлезлия в сила нормативен акт, не е завършен фактическият състав, няма налице завършен окончателен административен акт и той не може да бъде оспорен пред съда. Особеностите на нормативните административни актове се отразяват и върху оспорването им пред съд. Основанията за оспорване са същите в чл. 146 от АПК. Особеностите при изискването за прилагането на тези 5 условия са свързани с органите, които могат да издават нормативни административни актове. Тази компетентност да се издават нормативни административни актове е непрехвърлима. Особеност на оспорването, която е нова в сравнение със Закона за върховния административен съд, вече отменен, е че право на оспорване имат само тези, чиито права и законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от подзаконовия нормативен акт. Това нормативно разрешение е твърде спорно, предвид установяването на личния и пряк интерес. Оспорването не спира изпълнението на подзаконовия нормативен акт, освен ако съдът постанови друго. Ако съдът постанови друго, т.е. спиране на действието, то това спиране трябва да се обяви по същия начин, по който е обявен и самият нормативен акт. Участието на прокурора е задължително, съдът може да обяви нищожността, да отмени изцяло или отчасти акта, да остави без разглеждане жалбата и протеста. Съдебното решение се обнародва по същия начин, по който е бил обнародван съответния акт, то влиза в сила от деня на обнародването на съдебното решение.

44. Касационно производство

44. Касационно производство

Касационното производство е редовен способ за контрол в рамките на съдебната власт. По административни дела, то представлява второинстанционно редовно съдебно производство. Всички решения, освен изрично изключените, могат да бъдат обжалвани по касационен ред пред касационния съд. В България касационен съд по административни дела е ВАС. Целта е да се формира окончателно решение в рамките на съдебното производство на съдебната власт. Понятието касация е с латински произход и означава разбивам или анулирам. Чрез касационното производство се обезпечава точното и еднакво прилагане на закона и се гарантира единство в тълкуването и прилагането на законите и създаването на устойчива и непротиворечива съдебна практика. Чрез касационното производство ВАС, като касационна инстанция преценява обосноваността и законосъобразността на съдебните актове по повод оспорени пред тях административни актове. Предмет на касационното оспорване е съдебното решение по административни дела на първоинстанционния административен съд. Става дума за съдебни решения, които не са влезли в сила. Касационно производство е възможно за индивидуалните общите и подзаконовите нормативни актове. Ако първоинстанционното съдебно решение е влязло в сила, касационно производство е недопустимо. Касационно производство е възможно само при наличието на касационни основания. В касационното производство, съдът се произнася само по посочените в жалбата касационни основания. Това е задължително и ВАС не може да излезе извън посочените в жалбата касационни основания. Касационните основания са:
1. Нищожност на съдебното решение;
2. Недопустимост на съдебното решение;
3. Неправилност на съдебното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост.
Напрактика вместо 3 са посочени 4 касационни основания, тъй като в третото касационно основание са включени две такива – неправилност и необоснованост. (важно, да се научи внимателно – силно завишена е вероятността на изпит да се пише по този въпрос)
Решението е нищожно, когато не отговаря на изискванията за нормално и валидно съдебно решение, липсва диспозитив, издадено е от несъдебен орган, не отговоря на повдигнатия административноправен спор, не надлежен е състава на органа.
Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията делото да бъде решено по същество – примерно оттеглена е жалбата, не е допустимо съдебното обжалване, некомпетентен съд.
Неправилно е решението, когато са нарушени съществени процесуални правила. Това означава, че съдът е нарушил съдопроизводствените правила.
Тези три касационни основания са свързани само с първоинстаницонното съдебно решение по административни дела. Те не се отнасят до оспорения административен акт.
Касационните основания не могат да бъдат тълкувани разширително. Посочването на касационните основания е задължително и непреодолимо условие, за да бъде касационната жалба допустима. В касационните жалби и касационните протести трябва мотивирано да се посочат пороците, които водят до съответните касационни основания. Посочването на касационните основания се отнася също и до редовността на жалбата, а основателността е предмет на разглеждане по съществото на делото. Касационното производство се провежда пред ВАС. Той е касационна инстанция по отношение на решенията на административните съдилища, а също така и по отношение на решенията на тричленните състави на ВАС. Право да обжалват решението имат страните по делото, за които решението е неблагоприятно. Право да обжалват имат и тези лица, които не са участвали. Възможността лица, които не са участвали в производството да подават касационни жалби е новост и е въведена с АПК. Тук виждаме две изисквания към обжалващите – първо да са заинтересовани лицата и второ решението да е неблагоприятно за тях. Срокът е 14-дневен. В закона са определени случаите, когато жалбите и протестите се оставят без разглеждане или без движение. В касационното производство се допускат само писмени доказателства. Предмет на съдебната проверка е съдебно решение, постановено от първоинстанционния административен съд. Проверката е само по пороци, водещи до наличие на касационни основания. Правомощията на съда са две – касационният съд може да играе ролята на контролно-отменителна инстанция или на инстанция по същество. ВАС се произнася с решение в едномесечен срок от заседанието, в което е приключило разглеждането на делото. Когато решението е недопустимо, ВАС го обезсилва в оспорваната част, прекратява делото и го връща за ново разглеждане на компетентния съд. Когато административният орган оттегли административния акт, ВАС обезсилва съдебното решение, като недопустимо и прекратява делото. ВАС може да остави в сила решението, да го отмени в обжалваната част, ако е неправилно. Обезсилване на съдебното решение е възможно, когато е сключено споразумение. Когато решението е нищожно, ВАС обявява нищожността и връща на първоинстанционния съд за ново решение. Когато отмени решението, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, ВАС връща делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. При противоречие със закона или необоснованост, ВАС решава делото по същество. Касационното решение е окончателно.

45: Отмяна на влезли в сила съдебни актове.

41. Оспорване на индивидуалните административни актове пред първа съдебна инстанция.

Оспорването пред съд представлява най-сериозната възможност за защита на правата и интересите на гражданите в техните отношения с администрацията. Това е начин съдебната власт да осъществи контрол спрямо изпълнителната и да се защитят правата на гражданите, съобразно Конституцията и установените стандарти. Поради това възможността за оспорване пред съд е изключително широка и като такава тя се прилага с много малко изключения. На първо място, в България е възприета основно общата клауза, това означава, че всички актове подлежат на съдебен надзор с определени изключения. На следващо място, по различни причини в България е възприета и т.нар. специална клауза. Това са специални производства, за които са установени особени правила, било поради характера на органа, издал акта, било поради същността на акта. Така или иначе, общата клауза е с приоритет в България. Актовете, които не подлежат на оспорване по съдебен ред, са изрично установени. Оспорването на административните актове става при спазване на определени правила за подсъдност и подведомственост. Критериите за определяне на подсъдността са няколко. На първо място, това е материалния критерий, т.е. това са видовете административни актове. На следващо място, като критерий, е авторът на акта. Следващият критерий е процесуалният критерий, т.е. видът на съдебното производство. Ако първа инстанция е административния съд, то втора инстанция е тричленен състав на ВАС. Ако първа инстанция е тричленен състав на ВАС, то втора инстанция или касация е петчленен състав на ВАС. Има още един критерий – териториалният критерий, тук се показва връзката на спора с определена част от територията на страната. Възможни са спорове за подсъдност и всеки съд сам решава дали спорът е подсъден на този съд или го изпраща на друг съд. Предмет на оспорване е законосъобразността на определени индивидуални административни актове. На оспорване подлежат и отказите да се издаде такъв акт. Не подлежат на обжалване актове, които се отнасят до външната политика, отбраната и сигурността на страната. По правило на съдебен надзор подлежат актовете на по-горестоящите административни актове, с които са отменени или изменени първоначалните административни актове. Той може да бъде оспорен пред съд, само ако с него е отменен или изменен първоначалния административен акт, оспорен пред него. Основанията за оспорване са нарушенията на петте изисквания за законосъобразност на административните актове. Те са изброени в чл. 146 от АПК. Може да е нарушено едно или няколко от тези пет условия. Оспорването става с жалба или протест, които се подават в определена форма. Оспорването по съдебен ред не е задължително и това следва от чл. 148 от АПК. Административните актове се разглеждат от административните съдилища в състав от един съдия. ВАС разглежда като първа инстанция актовете в състав от трима съдии. Прилага се т.нар. случайно разпределение на делата. Определя се съдия-докладчик и той насрочва делото. Съдът извършва проверка на редовността на жалбите и протестите. Те могат да бъдат оставени без движение, ако страдат от нередовности. Предвидени са основания за недопустимост (например трябва да бъде разгледан по друг ред, от друг орган, пред друг съд, или при оттеглен административен акт). Разпореждането, с което жалбите и протестите се оставят без разглеждане, подлежи на оспорване с частна жалба. Страни по делото са оспорващия, органа издал акта, а също така и заинтересованите лица. Съдът конституира страните служебно. Страните се призовават и им се връчват съобщения. Ако е предвидено предварително изпълнение със самия административен акт, то съдът може да спре това предварително изпълнение. Съдът решава административния спор, въз основа на събраните доказателства. Всяка страна в спора може да установява обстоятелства, които са свързани с предмета на делото. Доказателствата и доказателствените средства са уредени в АПК. Съдът се произнася по спора с решение. Той може да обяви нищожността на оспорения акт, да го отмени изцяло или от части, да го измени или да отхвърли оспорването. Когато бъде отменен мълчалив отказ или мълчаливо съгласие, се смятат за отменени и изричните такива. При определени условия, съдът може сам да реши въпроса, т.е. той замества административния орган. Това е възможно да стане, ако въпросът не е предоставен на преценката на администрацията. При незаконен отказ да се издаде документ, съдът задължава административния орган да го издаде, без да дава указания за неговото съдържание. Съдът може да направи поправка на очевидна фактическа грешка. Решението има сила за страните по делото. Ако оспореният акт бъде отменен или изменен, решението има действие по отношение на всички. Актове и действия на административния орган, извършени в противоречие с влязло в сила съдебно решение, са нищожни. На тази нищожност може да се позове всеки. Новост в АПК, взаимствана от други закони, е възможността за сключване на споразумение. То прилича на спогодбата в гражданския процес. Споразумение може да се сключи при всяко положение на делото. То не може да противоречи на закона. Съдът го потвърждава с определение. С това определение се обезсилва издадения административен акт и се прекратява производството. Ако съдът откаже да потвърди споразумението, то този отказ може да се оспори с частна жалба. Принцип в българското процесуално административно право е, че съдът не може да контролира актовете, издадени при оперативна самостоятелност. Новост в АПК е това, че съдът може да прецени дали наистина административният орган, при издаването на един административен акт, е разполагал с оперативна самостоятелност. По този начин съдът, в известен смисъл, може да преценява и съществуването, прилагането или неприлагането на принципа на оперативната самостоятелност. Това е предвидено в чл. 169 от АПК.

42. Оспорване на общи и нормативни административни актове пред първа съдебна инстанция.

36: Производство по издаване на индивидуални административни актове.

Първото производство или първата фаза в този административен процес е издаването на индивидуалните административни актове.
Втората фаза е оспорването – оспорване по административен ред и по съдебен ред, като при съдебното оспорване има първа инстанция и касационно производство.
Третата фаза е изпълнението.
Първата и третата фаза са задължителни, а втората е възможна.
Чл. 21 от АПК показва легалното определение за индивидуален административен акт. То включва изрично волеизявление, изразено чрез действие или бездействие на административен или друг орган, с което се засягат права или задължения, свободи и законни интереси на граждани и организации. Новост в АПК е изричното определяне на установителните административни актове, като индивидуални административни актове – това е чл. 21, ал. 2 от АПК. Издаването на документ с правно значение също представлява индивидуален административен акт.
Инициативата за започване на производството, показва кой има право да иска издаването на индивидуални административни актове. Това може да стане при самосезиране, т.е. от компетентния орган, от горестоящия или друг държавен орган, или от прокурор, заинтересовани страни, или омбудсман. Писменото искане съдържа определени реквизити. Устните искания се завеждат в определен регистър.
Предвидена е възможност за отводи, когато между различните лица съществуват отношения, водещи до основателни съмнения в тяхната безпристрастност.
Новост в АПК е възможността страните да получават информация и да участват в производството чрез преглеждане на документи и правене на бележки по тях. В това производство е предвидено събирането на доказателства и доказателствените средства за това – огледи експертизи и други. При необходимост се търси съгласие или мнение на друг орган.
Съгласието или мнението представляват волеизявления на друг държавен орган, те имат обаче различен юридически интензитет. Ако органът не се произнесе в определен срок, приема се, че той е изразил съгласие по определения въпрос.
В АПК са установени правила за спиране или прекратяване на производството. Това става при възникването на определени юридически факти. Сроковете са определени в чл. 57 от АПК (да се наизустят).
Особеност на АПК е, че урежда отношенията свързани с мълчаливия отказ и мълчаливото съгласие. Устойчива традиция в България е, че непроизнасянето в срок се смята за мълчалив отказ. При определени условия в специални закони непроизнасянето в срок представлява мълчаливо съгласие. Такъв пример е Закона за ограничаване на административното регулиране.......
Административният акт се издава с определени реквизити – чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК (важно). Това са фактическите и правни основания за издаването на акта, т.е. мотивите за издаване на административния акт. Те са изключително важни. Тяхната липса може да доведе до унищожаемост.
Установени са процедури за поправка на очевидна фактическа грешка.
В чл. 60 от АПК е уредена възможността за предварително изпълнение. То е възможно, когато е включено в административния акт или когато това се налага за защита на определени интереси.

37: Производство по издаване на общи и нормативни административни актове.

37: Производство по издаване на общи и нормативни административни актове.

Едно от деленията на видовете административни актове е делението на общи, индивидуални и нормативни актове. Това е деление, съобразно субектите, до които се отнася и времетраенето на тяхното действие. Индивидуалните административни актове са уредени в чл. 21 от АПК. Освен тях са дадени легални определения на понятията общ и нормативен административен акт.
Съгласно чл. 65 от АПК, общ административен акт е такъв, който има еднократно действие и с него се създават права или задължения, или се засягат права или законни интереси и свободи на неопределен брой лица. Общите административни актове са ненормативни. Това означава, че те не съдържат правила за поведение. Те показват, че съществува разпореждане, което подлежи на еднократно изпълнени от неопределен, но определяем брой лица. Инициативата за започване на производството принадлежи на заинтересованите лица, техните организации или прокурор, омбудсман, по-горе стоящ или друг държавен орган. По неуредените въпроси се прилагат правилата за индивидуалните административни актове. Особеност тук, която не се наблюдава при индивидуалните административни актове е, че организации на заинтересованите лица могат да представляват съответните заинтересовани лица.
Особеност на производството е изработването на проект. Това означава, че е необходимо, без да е изрично уредено, създаването на проект, по който предварително могат да се произнесат заинтересованите лица. Предвидена е процедура за участието на заинтересованите лица в производството. Това се гарантира от задължението за уведомяване за предстоящо издаване на общ административен акт и чрез определяне на форми за участие на заинтересованите лица в производството. Това, че законодателят набляга на публичността и информираността се прави поради големия интерес и възможността да се засегнат права и интереси на множество заинтересовани лица. Оповестяването на проекта има публичен характер. Неспазването на това изискване представлява нарушение на процесуалните изисквания и може да бъде основание да се иска оспорване на тяхната законосъобразност.
Друга особеност на това производство е, че за издаването на общи ненормативни административни актове трябва да бъдат уведомени и заинтересованите лица от съседна държава. Това се прави ако има вероятност общият административен акт да засегне интересите на граждани и организации от съседна държава. Органът, който издава акта, е длъжен да обсъди направените възражения и да се произнесе по тях. При определени случаи е възможно издаване на общи административни актове в неотложни случаи. Това означава, че при неотложни случаи не е задължително спазването на всички тези условия, но трябва да има ясно указание и да може да се докаже неотложността на случая.
В АПК е дадено легално определение на понятието нормативен административен акт. Тук се прилагат правилата на ЗНА по неуредените въпроси. Нормативните административни актове са подзаконови административни актове, които съдържат административноправни норми, отнасящи се до неопределен и неограничен кръг правни субекти. Това са разликите с общите и индивидуалните актове. Нормативните административни актове са елемент на нормотворческата дейност на администрацията и основно се отнасят до прилагането на законите. В този смисъл става дума за подзаконова дейност, тя има творчески разпоредителен характер, чрез нея се реализират част от правомощията на изпълнителните органи. Нормотворческата компетентност се осъществява само от определени държавни органи, които са установени в КРБ или в закон. На централно ниво това са Министерски съвет, министрите и ръководителите на ведомства без ранг на министерства. На местно ниво това са общинските съвети. Наименованието на акта не е достатъчно условие, за да се прецени какво е съдържанието на акта и дали той е индивидуален, общ или нормативен по своето съдържание. При производството следва да се обсъдят всички възможности, заедно с представените становища от тези, които са непосредствено заинтересовани. Тук отново става дума за проект, който трябва да бъде разгледан. Съществува и задължение за мотивиране на издаването на нормативните административни актове. Поради значението на нормативните административни актове са предвидени усложнени изисквания по удостоверяване и обнародване на нормативните административни актове. Нормативните административни актове се отменят, изменят или допълват с изрична разпоредба на последващ нормативен административен акт. По неуредените въпроси, съгласно чл. 80 от АПК, се прилага ЗНА.

 40. Производства по предложения и сигнали.

40. Производства по предложения и сигнали.

Нормативната уредба се съдържаше във вече отменения Закон за предложенията, сигналите, жалбите и молбите (ЗПСЖМ). Сега нормативната уредба се съдържа в чл. 107 и следващите на АПК. Тук става дума за предложения и сигнали. Дадени са легални определения за предложение и сигнал. Те се съдържат в чл. 107, ал. 3 и ал. 4 от АПК. Предложенията и сигналите са насочени към административни органи или други органи, осъществяващи публичноправни функции. Предложенията имат най-различен характер. Не е задължително те да имат критично съдържание. С тях може да се иска подобряване на някаква дейност. Съществуват определени принципи за работа с предложенията и сигналите. На първо място, административните органи трябва да разглеждат предложенията и сигналите обективно1 законосъобразно и в установените срокове. От редакцията на текста на чл. 108, ал. 1 от АПК се извежда и принципът, че сигналите и предложенията се разглеждат задължително от съответните органи. Тук понятието страна има най-широк обхват. Това означава, че всеки гражданин, заедно с омбудсмана, може да подаде предложение и сигнал. Тук не е необходимо да се обосновава непосредствен личен и пряк интерес, както това е записано в чл. 15, ал. 2 от АПК. Тук не се изисква специална форма или специално съдържание на подаденото предложение или сигнал. Това може да стане по различен начин и това следва от редакцията на чл. 111 от АПК. Поначало предложенията и сигналите трябва да се разглеждат от компетентните органи. Гражданите не са длъжни да знаят кой е компетентният орган. Задължение на органите е да препратят сигнала, не по-късно от 7 дни до органа, който е компетентен. Друг принципи е, че сигналите не могат да се разглеждат от лица, до които се отнасят. Съществуват правила по отношение на изясняването на случаите, посочени в предложенията и сигналите. За предложенията и за сигналите са установени специфични правила, доколкото те имат различна правна същност. Предложенията се правят до съответните компетентни органи. Сроковете са два месеца или шест месеца. Решението не подлежи на обжалване. Сигналите се подават до органите, които ръководят или контролират дейността на съответните органи. Съществува двумесечен срок за произнасяне. Решението се съобщава в 7-дневен срок след изтичане на съответните двумесечни срокове. Ако има данни за престъпление, се уведомява съответния прокурор.

41: Оспорване на индивидуалните административни актове пред първа съдебна инстанция.

33: Субекти, страни и участници в административния процес.

Съобразно процесуалната роля, която имат лицата, съдът и държавните органи в административния процес следва да се има предвид, че те могат да бъдат субекти, страни и участници в административния процес. Този въпрос има две страни – едната е теоретичната, а другата е съществуващата в момента уредба в АПК. Участниците са всички, които участват в административния процес. Това е най-широкото понятие от трите понятия. Всички те имат някакви процесуални права и задължения. Те могат да участват, а също така могат и да не участват във всички фази и производства на административния процес. Тук се включват свидетели, вещи лица, заинтересовани страни и др. Възможно е те да имат различно процесуално положение в различните фази и производства.
На следващо място са субектите на административния процес. Тук следва да се има предвид, че съществуват субекти в материалното правоотношение и субекти в процесуалното правоотношение. Възможно е съвпадение на двата вида субекти. Субектите са тези участници, които могат да извършват действия по започване, развитие и приключване на административния процес. Поради това те имат по-важно значение спрямо останалите участници. Субекти на административния процес са гражданите, държавните органи (в смисъл на администрацията), прокуратурата и съда. Страни могат да бъдат граждани и държавни органи, страни има по материалното и процесуалното правоотношение. Страните имат свой интерес, който защитават пред съда или пред решаващия орган. За страна говорим тогава, когато тя не е решаващ орган. В този смисъл положението на администрацията е следното:
Във фазата по издаване на административните актове, това е администрацията, гражданите и организациите, те искат издаване на административен акт. Тук администрацията е решаващ орган, а гражданинът е страна. Ако обаче сме в производство пред съд, положението се променя – гражданинът и държавният орган са страни, тъй като те имат права и интереси. Съдът, гражданите и администрацията са субекти на административния процес. Тук администрацията не е решаващ орган, тя е страна също като гражданите. Прокуратурата защитава законността и държавния интерес и затова и тя има качеството страна в административния процес.

Това не е достатъчно по този въпрос, тъй като АПК в чл. 15, 16, 17 и 18 се говори за страни и представителство. Напрактика обаче чл. 15 се отнася до съдебното производство, тъй като в противен случай, той не би бил верен. Уредено е положението на прокуратурата – чл. 16 АПК.

34: Принципи на административния процес.

34: Принципи на административния процес.

По отношение на понятието принцип съществува спор какво точно представляват принципите. Според едни, това са ръководни положения, на които трябва да се подчиняват правните норми, като конкретно съдържание и като логическа свързаност. Според други, това са основополагащи правила, които са залегнали като разпоредби в нормативните актове. С приемането на АПК, принципите бяха установени нормативно и те представляват разпоредби в началото на АПК, с които съдът и страните в различните производства трябва да се съобразяват. В теорията са установени няколко принципа. Те са два вида: общи и допълнителни. Общите принципи са законността, търсенето на обективната истина, равенството между страните, самостоятелността, бързината и процесуалната икономия. Тези принципи имат теоретичен характер и се отнасят до всички фази и производства в административния процес. Съществуват и т.нар. допълнителни принципи, като например гласността. Идеята е, че съдът трябва непосредствено да се запознае с представите на страните по решаването на съответния въпрос. С приемането на АПК, беше установена друга система от принципи. Има известно съвпадане, но то е малко. Принципите, установени от АПК, са законност, прилагане на нормативен акт от по-висока степен, съразмерност, истинност, равенство, служебно начало, самостоятелност и безпристрастност, бързина и процесуална икономия, достъпност, публичност и прозрачност, последователност, предвидимост и език.
Принципът на законността от чл. 4 от АПК има предвид две неща: упражняване на компетентност в пределите, установени от закона и това, че упражняването на права и задължения трябва да става без да се вреди на други правни субекти.
Принципът за прилагане на нормативния акт от по-висока степен е известен – винаги се прилага нормативният акт от по-висока степен. Прилага се и международния договор, по който България е страна и го е ратифицирала.
Нов и непознат сравнително досега е принципът на съразмерност. Той означава, че административните органи трябва да упражняват правомощията си добросъвестно и справедливо. При няколко възможности се прилага тази, която е най-ефективна и най-благоприятна за обществото.
Принципът на равенството е известен преди АПК, новост е неговото прилагане при оперативната самостоятелност, т.е. чл. 8, ал. 2 – при оперативна самостоятелност сходните случаи се третират еднакво.
Изключително важен е принципът на служебното начало. (Да се обърне най-много внимание!). Той означава, че за администрацията и за съда съществуват задължения да извършват необходимите процесуални действия, да започват производството и да упътват страните за необходимите доказателства.
Принципът на самостоятелността и безпристрастността е известен. Тук положителното е, че е предвидено съществуването на забрана за изземване на компетентност.
Принципът на езика също е известен.
Нови са принципите в чл. 12 и чл. 13 от АПК. Въведено е задължението за предоставяне на информация. Освен това в чл. 13 също се има предвид упражняването на оперативната самостоятелност.

 35: Доказване, доказателства и доказателствени средства.

35: Доказване, доказателства и доказателствени средства.

Един от най-сложните въпроси в правото изобщо е въпросът за доказването в процеса. В теорията се твърди, че съществува доказателствено право. Съществуват освен това няколко принципни положения, характерни изобщо за процеса на доказване. Когато някой твърди съществуването на неизгодни за него факти, приема се, че те са фактически настъпили. Когато някой твърди благоприятни за него факти, приема се, че те трябва да бъдат доказани по установените в законите правила. Нормативната уредба се съдържа вече в АПК – чл. 36 и следващите до 52. Доказването е система от процесуални действия, насочени към разкриване на обективната истина относно релевантните за спора факти. Доказването е дейност, която представлява посочване, представяне, събиране, обсъждане на доказателства. Доказателствата са факти и обстоятелства от обективната действителност, които са релевантни към спора, т.е. които се намират в някакво отношение към спора.
Съществуват различни видове доказателства:
1) Гласни – обясненията на свидетелите;
2) Веществени – някакви предмети;
3) Писмени – документите, които са два вида: официални и частни. Официалните произтичат от държавни органи, частните от физически или юридически лица.
4) Положителни или отрицателни доказателства.
5) Според целта на доказателствата, те биват главни – това са фактите, за които доказващият иска да получат определена доказателствена стойност; насрещни – тези доказателства, с които се обезсилват доказателствата на противната страна; обратните – за опровержение.
Не всички факти и обстоятелства подлежат на доказване, затова съществува понятието предмет на доказване. Това са факти и връзки между факти. Доказателствената тежест показва върху кого тежи задължението да бъдат доказани определени факти. Като правило е въведен принципът, че кой каквото твърди, трябва да го докаже. При определени случаи, които са изрично установени в закона, е възможно т.нар. разместване на доказателствената тежест. Такъв пример е Закона за отнемане на противозаконно придобито имущество от престъпна дейност, там трябва сам да докажеш с какви средства си придобил някакво имущество и връзката му, респективно липсата на връзка със съответната престъпна дейност. Доказателствените средства са предвидени в закона източници на сведения за подлежащи на доказване факти. Тяхната стойност зависи от преценката на съда. В някои случаи са изрично установени доказателствените средства – например за суми над определен размер доказването става само чрез документ. Съществуват и факти, които не подлежат на доказване, това са т.нар. общоизвестни факти. Общоизвестен факт е, че сега навън вали сняг, обаче е възможно връзката между този факт и някакъв друг факт да подлежи на доказване. Съществуват и т.нар. съдебно известни факти. Освен това съществуват и оборимите презумпции.

36: Производство по издаване на индивидуални административни актове.

32: Понятие за административен процес.

Едно от основните деления на административноправните норми е на материални и процесуални. Обособяването на процесуалните правни норми има за цел яснота, определеност във прилагането на материалноправните норми. До приемането на ЗАП през 1970 г. процесуалните норми бяха разпръснати на различни места. С приемането на ЗАП от 1970 г. и на ЗАНН през 1969 г. се започва процеса на кодификация на процесуалната уредба. Тези два закона ЗАП от 1970 г., след това ЗАП от 1979 г. и ЗАНН от 1969 г. слагат началото на кодификацията на процесуалната материя. Необходимостта от кодификация проличава и във всички основни форми на изпълнителната дейност – правотворчество, правоприлагане и правораздаване.
Административният процес, който се оформя на базата на тези три закона има за цел да покаже начина на функциониране на изпълнителните органи. Чрез него се уточнява начинът, по който се прилагат правомощията на изпълнителните органи, при осъществяване на тяхната компетентност. Съществуват два вида разбирания или тези за обхвата на административния процес. Според тясното разбиране за административен процес, административният процес представлява само решаване на правни спорове. Това е дейност, която се извършва под ръководството на съда или особените юрисдикции. Тук се има предвид решаването на правни спорове или изпълнението на притезания по принудителен път (т.нар. принудително изпълнение). Постепенно се оформя и другото разбиране за административен процес – това е т.нар. широко разбиране за административен процес. Според него административният процес е цялостната дейност по издаване контролиране и изпълнение на административни актове, а при неизпълнение и налагането на административни наказания.
Освен това в теорията съществува и спор за това какво представлява производството и какво представлява процесът. Възможните съотношения между тези две понятия са 3:
1. Процесът е част от производството.
2. Производство и процес са идентични, са синоними и имат еднакъв обем и обхват.
3. Процесът е система от производства.
В българската теория и в българската законодателна практика по тези две теми има устойчиво разбиране. На първо място, приема се, че за административен процес говорим и мислим, като за широкото му разбиране. Това означава, че в българската теория и в българското законодателство се възприема тезата за широкото разбиране на процеса. По този начин се обхващат по-голям кръг обществени отношения и се защитават по-широк кръг права и интереси на гражданите и юридическите лица. От тази философия изхождат и нашите процесуални закони ГПК, НПК, АПК. На следващо място, в България, като теория и като законодателство, се изхожда преимуществено от тезата, че процес и производство не са равнозначни или равностойни и че процесът е общото понятие и вътре в него са уредени и систематически свързани различни видове производства. Нормативната уредба на административния процес е в зависимост от уредените производства. Издаването на нормативни административни актове се подчинява на АПК и на ЗНА. Издаването и контролът на общите актове се подчинява на АПК. Разглеждането на жалби сигнали и предложения – АПК. Административното обслужване – АПК. Отделни производства са уредени, поради тяхната специфика, в специални закони – ЗМВР, ЗУТ, Закона за висшето образование (ЗВО) и др.

33: Субекти, страни и участници в административния процес.

27. Административна принуда.

Административната принуда е един от видовете държавна принуда. Тя е налице, когато са изчерпани възможностите за доброволно изпълнение. Принудата представлява външно психическо, физическо или имуществено неблагоприятно въздействие върху човешкото поведение. Тя се изразява в стеснения или лишения от морално, материално и физическо естество. Тя предполага задължение да се извърши нещо или да се въздържи някой от осъществяването на действие. Съществуват различни видове принуда и един от тях е държавната принуда. Това е вид държавна дейност. Това е репресия и негативно отношение на държавата към определено неправомерно поведение. За нея съществува нормативно овластяване. Административната принуда е вид държавна принуда. Нейните особености са следните: уредена е в чл. 23 на ЗАНН; предприема се от страна на администрацията; целта е да се гарантира поведение, което е необходимо за осъществяване на държавното управление. Тя е различна от дисциплинарната отговорност. Осъществява се чрез индивидуален административен акт. Съществуват няколко вида административна принуда:
1) Принудителни административни мерки – те представляват реализация на диспозицията. Вината не е предпоставка за тяхното прилагане. Установяват се със закон. Прилагат се с индивидуален административен акт. Създават ограничения или лишения за гражданите. Оспорват се по реда на АПК.
2) Административните наказания се налагат от определени органи. Те представляват реализация на санкцията и са свързани с осъществяването на юридическа отговорност, вследствие на установена вина. Административните наказания се налагат с юрисдикционен акт. За да се наложат, трябва да е налице вина и нарушаване на реда на държавно управление.
Съществуват три вида принудителни административни мерки:
1. Превантивни – тяхната цел е предотвратяване на административните нарушения. Те се прилагат, когато има непосредствена опасност от нарушение. Не е необходимо да се доказва вина.
2. Преустановителни – те се прилагат при вече започнали неправомерни действия. Целта е предотвратяване на довършването на административното нарушение. Те предполагат и възможност да се използва физическа сила. В ЗМВР е предвидено използването на помощни средства, белезници, оръжия и т н.
3. Възстановителни са тези принудителни административни мерки, при които вече е налице вредоносен резултат и има извършени нарушения. Не се прилагат при формални деликти, тъй като там няма вредоносни последици.
Съществува и още един вид принуда – това е процесуалната принуда. Процесуалната принуда има за цел да се обезпечи нормалното развитие на административното или съдебното производство. Принудителните административни мерки се прилагат с индивидуални административни актове и за тях важат 5-те изисквания за законосъобразност на административните актове.

29. Административно нарушение.

Административното нарушение е уредено в ЗАНН и в някои други специални закони. В чл. 6 от ЗАНН е дадено легално определение на понятието за административно нарушение. То има следните белези:
На първо място, то има две страни – обективна и субективна. Това е деяние и това деяние е два вида – извършва се нещо забранено или пък не е направено нещо, което е предписано от закона. Това са т.нар. комисивни и омисивни деяния. Деянието е противоправно. Това означава, че поведението на дееца влиза в противоречие с предписаното от закона в правна норма. То е насочено срещу установения ред на държавно управление. Може да се каже, че в тази си част определението изостава от развитието на обществените отношения. В редица случаи, някои деяния са определени, като нарушения, без те да са част от реда на държавно управление. Административното нарушение има и качеството наказуемост, т.е. държавата предвижда, след неговото извършване, налагането на административни наказания, които са уредени в ЗАНН. Дотук беше обективната страна.
Основа на субективната страна е вината. Тя е основна предпоставка за отговорността. Вината може да се определи, като психично отношение на дееца към деянието. Той се стреми към негативен резултат, въпреки че разбира характера на деянието. Вината е психически проблем и затова зависи от психическото състояние на лицето. Психическото състояние на лицето се изразява чрез вменяемост. Вменяемостта показва, че лицето разбира свойството и значението на това, което извършва и може да контролира постъпките си. Съществуват две форми на вината – умисъл и непредпазливост.
Друг елемент на субективната страна това са мотивите и целите. Те определят също така отношението на дееца към деянието.
Съществуват различни административни нарушения. Те биват формални и резултативни, в зависимост от това дали има щета. Освен това те могат да бъдат извършени от едно лице или от група лица и ако те са извършени от група лица има различни форми на съучастие. Това е съизвършителство, подбудителство, помагачество. Освен това съществува и възможност за т.нар. укривателство. Това не е форма на съвместна противоправна дейност, това е подпомагане на противоправната дейност.

26. Прокурорски надзор върху администрацията.

Прокуратурата е самостоятелна система от органи, която е подсистема на съдебната власт. Тя се занимава с привличане към съдебна отговорност на лица, извършили престъпления и надзор върху точното и еднакво спазване на законите. Нейната уредба се намира в КРБ, ЗСВ, НПК и в АПК. Актовете, с които работи прокуратурата са протест, предложение и разпореждане. Протестът е инструмент за оспорване на решения или административни актове. За подаването на протест са установени определени срокове. Предложението е акт на прокуратурата за отстраняване на нарушения, за започване на производство по издаване на административни актове или за прилагане на извънреден способ (чл. 99 от АПК). Протестът води до сезиране на съответния компетентен орган и до спиране на изпълнението. За действията на прокуратурата са установени определени срокове. Тя има възможности за съдействие от страна на граждани и организации.
В учебниците се говори за т.нар. дейност на прокуратурата при самоуправства. Тази дейност, с влизането в сила на новия ГПК вече е дейност, която е предоставена на съда. Самоуправството означава, че се осъществява едно действително съществуващо или твърдяно право, но не по установения ред.

24. Правораздавателен контрол върху администрацията.

Правораздаването е особен вид държавна дейност, която се осъществява основно от органите на съдебната власт. Част от правораздаването е насочено към дейността на администрацията. Правораздаването има няколко основни белега:
1) Инстанционност – едно дело се разглежда на първа, втора или първа, втора и трета инстанция.
2) Правораздаването се осъществява след сезиране – т.е. по установен от закона начин съдебните органи трябва да бъдат сезирани с определен въпрос. В България и в Континентална Европа съдебните органи действат след сезиране. По различно е положението в Англия, Америка и Австралия.
3) Спорещите страни са равнопоставени – равнопоставени не означава равноправни, а равнопоставени означава, че имат еднакви процесуални възможности.
Основните правораздавателни актове имат специфична юридическа характеристика, която се нарича сила на присъдено нещо. Освен това, правораздаването има евентуален характер, то не е задължителен елемент в производството по издаване на административни актове. Съдът е решаващ орган, той не може да бъде страна по спора. Административното правораздаване е част от единното правораздаване. Това е едни от способите за обезпечаване на законосъобразна действаща администрация. Административното правораздаване в България се осъществява от два вида органи:
На първо място, това са органи на съдебната система – Районният съд, Окръжният съд, Административният съд, Върховният административен съд. Освен това в България съществуват т.нар. административни юрисдикции – те представляват органи, звена и структури в администрацията, които решават правни спорове. Техните актове имат същата юридическа характеристика, като тази на съдебните решения. В теорията и понякога в практиката се поставя под съмнение тяхното съществуване и възможността им да правораздават. Приложното поле на административното правораздаване се определя от възприемането на два основни принципа, те са общата клауза и специалната клауза.
КРБ в чл. 120, АПК и ЗАНН възприемат за България съществуването на т.нар. обща клауза. Общата клауза означава, че всички административни актове подлежат на съдебен надзор с определени изключения. Тези изключения са два вида – има актове, които са изключени от съдебен надзор и има актове, за които е установена специална система от правила. Това, което трябва да се има предвид е, че никъде по света и в България няма т.нар. всеобща клауза. Колкото и да е обща общата клауза, винаги са възможни и са предвидени изключения. Общата клауза е нормативно установена в АПК, без това да е изрично записано, като тя е установена по следния начин, в АПК са предвидени на няколко места изключения, т.е. предвидени са административни актове, които, с оглед на тяхното съдържание или с оглед на органа, който ги издава, не подлежат на съдебен надзор.
Специалната клауза изхожда от друга идея. Според нея административните актове принципно не подлежат на съдебен надзор, с определени и точно установени изключения. По света съществуват държави, които са я възприели. В България може да се приеме, че съществува приложение, макар и ограничено на специалната клауза. Това е така, тъй като за някои съдебни производства са предвидени специални правила, които предполагат отклонение от АПК.
По отношение на начина за преценка на законосъобразността на действията на администрацията, съществуват два начина за съдебен надзор – пряк съдебен надзор и косвен съдебен надзор. Прекият съдебен надзор е основната форма за надзор върху администрацията. При него предмет на делото е законосъобразността в актове и действия на администрацията (АПК). При косвения съдебен надзор, предметът на делото има гражданскоправен или наказателноправен характер. В процеса на развитие на делото, трябва да се оцени законосъобразността на един административен акт. В този случай, съдът преценява неговата законосъобразност. Ако той е незаконосъобразен, то той го игнорира и не се съобразява с него. Административният акт продължава да действа, но не и по отношение на страните по делото. До приемането на вече отменения ЗАП, това беше единствения начин за контрол върху административните актове чрез съд.

22. Специализиран административен контрол.

Специализираният административен контрол се упражнява, въз основа на специално основание. Той е предвиден в специална правна норма. Специализираният административен контрол се базира на съществуващото в държавната администрация двойно ведомствено подчинение. Той засяга само отделни фрагменти от дейността на администрацията. При него едни звена и структури от държавната администрация осъществяват контрол върху специфична дейност на други звена от държавната администрация. Основанията за този контрол са винаги в нормативен акт. Те са винаги изрични. Този контрол се осъществява от органи, които са специално създадени и притежават съответните правомощия и квалификация. Те могат да извършват контрол само в съответната област. Целта на този контрол е да се прецени преди всичко законосъобразността на подконтролната дейност. Поради това, че става дума за законосъобразност, в теорията се счита, че този контрол може да бъде наречен и надзор, затова в учебниците и в нормативните актове се среща понятието надзор (санитарен надзор, ветеринарен надзор, строителен надзор). При този контрол се прилагат определени методи.
1. Изрични предписания;
2. Спиране на определени действия;
3. Спиране действието на административни действия;
4. Налагане на административни наказания;
В учебниците пише, че този контрол се осъществява от инспекции, напоследък се говори за администрации – например преди време ставаше дума за Държавна въздухоплавателна инспекция, сега се говори за Държавна въздухоплавателна администрация.

20. Административен контрол – понятие. Контрол на Министерския съвет.

Административният контрол представлява властническа дейност, която е част от управлението. Той е предварителен, текущ и последващ. Може да бъде формален и неформален, което означава, че формалният се подчинява на определени, предварително установени правила, а неформалният не изисква определена процедура. Този контрол бива няколко вида, според различни становища. В България е утвърдено виждането, че този контрол е 4 вида: контрол на Министерски съвет, централистичен контрол, специализиран контрол и контрол в местното управление.
Контролът на Министерския съвет се основава на КРБ, Закона за администрацията и Правилника за организацията и дейността на Министерски съвет. В чл. 105 от КРБ е предвидено, че Министерски съвет осъществява общо ръководство на държавната администрация. Това означава, че Министерски съвет контролира само най-важните страни на администрацията. Той се отнася до всички актове и действия на основните органи. От този контрол са изключени актовете на определени ведомства, съобразно АПК. Този контрол води до структурни и персонални промени. Особено е положението на министър-председателя. Той може да осъществява контрол върху министрите, а освен това той назначава редица висши длъжностни лица (например заместник-министрите и заместник-областните управители).

19. Способи за обезпечаване на законосъобразно и правилно действие на администрацията. Контрол на представителните органи.

Съществуват различни способи за обезпечаване на законосъобразно действаща администрация. Те са различни, с оглед целите, които преследват и задачите, които решават. Сред тях най-важни са: ефективната нормативна база; квалифицирани и мотивирани кадри; правилно разпределение на труда между различните органи и вътре в различните органи. Един от тези способи това е контролът. Контролът може да бъде разгледан като функция на управлението. Тук се изхожда от идеята, че управлението, т.е. властническото въздействие върху обществото от страна на изпълнителната власт се развива в три елемента: ръководство, организация и контрол. Целта на контрола е подобряване на управленската дейност, отстраняване и предотвратяване на грешките. Освен това, цел на контрола е защита на правата и интересите на гражданите.
За същността на контрола съществуват различни становища. От една страна, това е въздействие върху подконтролните обекти, от друга страна, той представлява преценка на съответствието между поставените цели и достигнатите резултати. Това означава, че контролът е способ за наблюдение, преценка и впоследствие набелязване на мерки за въздействие. Освен това контролът има подзаконов характер, тъй като е част от изпълнителната дейност.
При контрола имаме няколко функции:
1. Изясняване на фактическото положение – установителна функция;
2. Съпоставка между набелязаните цели и постигнатите резултати – оценъчна функция. В края на тази оценъчна функция се стига до оценка – положителна или отрицателна.
3. Резултативна функция – тя има две насоки – или санкция, или поощрение.
Съществуват различни видове контрол върху администрацията. Те са според времето, според обхвата, според обекта и други.
Едно от деленията е според обхвата на контролната дейност. Тук различаваме контрол и надзор. Надзорът е преценка само за законосъобразност на актове на администрацията и по-рядко на действия на администрацията (АПК). При надзора, като правило няма йерархическа зависимост между контролиращия и подконтролния орган. Надзорът представлява отношения между органи, които са в различни системи. Най-често надзорът се свързва с дейността на органите на съдебната власт. Надзор върху администрацията осъществяват съда и прокуратурата. Тук възможностите за въздействие са ограничени. Контролът, за разлика от надзора, представлява властническа дейност на контролния орган спрямо субектите, подлежащи на контрол. Той се развива по две линии – законосъобразност и правилност. Той засяга освен административните актове, кадровия потенциал и разходването на материални ресурси. Този контрол може да бъде предварителен, текущ и последващ. Това е разположението на контрола във времето. Докато надзорът, като правило е последващ. Предварителният контрол означава проверка на условията, при които ще се развива една дейност. Текущият контрол съпътства осъществяването на дейността, а последващият контрол е след извършването на дейността.
Друго важно деление е съществуването на обществен и юридически контрол. Обществения контрол се осъществява от гражданите, от организации на гражданите и от медиите. При него се посочват различни явления, но няма непосредствен юридически резултат. Това означава, че няма непосредствено навлизане в правната сфера на подконтролния субект. Общественият контрол не навлиза в правната сфера, но той може да бъде основание за развитие на юридическия контрол. Юридическият контрол се осъществява по правила, установени в нормативните актове. От него произтичат последствия за правната сфера на подконтролния субект. Той води до правни последици, в това число отмяна на актове, промени в структурата и персоналния състав на подконтролните органи. Юридическият контрол бива няколко вида – контрол на представителните органи, административен контрол, такъв който се развива в изпълнителната власт и правораздавателен надзор върху администрацията.
Контролът на представителните органи представлява контрол на народното събрание върху дейността на изпълнителната власт, но не цялата изпълнителна власт, а само основни нейни звена – Министерски съвет, министри и държавни агенции. Парламентарният контрол е уреден в КРБ и в Правилника за организация и дейност на Народното събрание. На първо място, той се изразява в решаващата роля на Народното събрание при формирането на правителство. Освен това в Народното събрание депутатите могат да отправят питания и актуални въпроси. Това е контрол, който има политически и юридически последствия. Може да се стигне до т.нар. вот на недоверие. Той означава, че част от депутатите не са съгласни с политиката на правителството и чрез вота на недоверие, те искат да я подложат на парламентарен контрол. За разлика от вота на недоверие, другата процедура – вот на доверие, представлява начин, чрез който правителството иска да потвърди или да получи парламентарна подкрепа.