Следващ договор – договорът между цар Петър и император Роман Лакапин 927 г. Сведения Симеон Логотет, Лъв Граматик, договорът се сключва в особена ситуация, страните са в състояние на война, готвят се за нова война, двете страни са обезкървени от продължителни военни действия, стремят се да търсят мира. Българският владетел не е в състояние да продължи делата на цар Симеон и предлага мир. Византия приема това с облекчение. Договорът решава и задоволява интересите и на двете страни. Византия постига това, което не успява да постигне със силата на оръжие, а именно - България се отказва от завоюваните през 913 г. от Симеон земи. От своя страна Византия признава титлата на Петър „цар на българите” , както и пълна независимост на БЦ, начело с ?. Византия се задължава да продължава да плаща военния данък, с договора от 896 г., потвърдена е и взаимната размяна на пленници. Още една отличителна черта – скрепен е с женитбата на цар Петър, за внучката на Роман Лакапин – Мария Следващия договор – 1187 г. между н братята Асен и Петър и Исак ІІ Ангел. За него ни съобщава Никита Хониат. Възстановената Втора БД получава признанието на Византия. Значението е безспорно, ясно и може да се сравни с договора от 681 г. През 1201 г. цар Калоян подписва договор с виз. имп. Алексей ІІІ Ангел, отново сведения дава Никита Хониат Утвърждават се новите граници, близки до границите на България преди падането под византийско робство. Друг важен договор е този от 1235 г. подписан от Цар Иван Асен ІІ, и никейския Йоан ІV Дука Ватаци. Сведения от писанията на Георги Акрополит, както и от Бориловия синодик. Характерното за този договор е, че се признава присъединяването на част от Източна Тракия към България, но най-важното - с този договор се признава независимостта, самостоятелността на БЦ, архиепископ Йоан е провъзгласен за патриарх, така след повече от 200 години българската патриаршия е възстановена и разбира се този договор е интересен с това, че е скрепен със сватбата на 9-одишната Елена със 17-годишния Ласкарис, една от сватбите на Иван Асен ІІ
Следва да се посочи в списъка и договорът подписан от Михаил ІІ Асен и Република Дубровник от 1253 г. С този договор се създава военен съюз между двете държави срещу сръбския крал Стефан Урош І, който започва военни действия срещу Дубровнишката република. Този договор е по-важен с това, че урежда търговските отношения между двете държави; дава право на свободна търговия на територията на двете страни; урежда имуществените въпроси свързани с търговската дейност; задължава всяка от страните по договора при евентуална смърт на търговеца да предаде имуществото му на неговите наследници; признава се правото на съдебни дела във всяка страна без заплащане на съдебни разноски. Този договор не само разкрива добрите търговски отношения между двете страни, но и дава една нова перспектива за тяхното развитие. Ако трябва да обобщим вниманието се насочва към това, че всеки договор се сключва в определена ситуация – икономическа, военна, политическа, всеки договор идва да реши и разрешава определени проблеми, всеки договор има конкретно съдържание, всички договори се различават в това отношение, и най-важното тези договори са едно доказателство, че българските владетели защитават държавните интереси на царството по един безспорно убедителен и достоен начин и представят българските владетели като едни добри дипломати.
Първо на двете БД – първа и втора, акцентът е върху местно управление устройство, данъчна уредба, съдебна система.
Да се направи сравнение между уредбата на Първа и Втора БД, да се видят различията, резултат от развитието на феодализма и резултат от обстоятелството, че е прекъснат естественият исторически ход и може да се каже, че Втората БД се създава като една нова държава, която не може да черпи от традициите и опита на първата БД. Втората БД се създава по модела на организация на държавата и на живот в царския двор по подобие на виз. империя. Това не е случайно - първо защото по време на византийското господство е създадена организация на управление на данъчна система и пр. и от друга страна – Византия е една развита образцова в това отношение държава, от която може да се черпи опит, съсед е за зло или добро и не на последно място трябва да се има предвид и обстоятелството, че българските владетели са искали да създадат държава равна по сила и мощ на византийската и самите те да имат самочувствието и достойнството на византийските владетели. Действително 13-14 век БД достига този разцвет на развитие. Да се обърне внимание на тази така наречена патримониална теологична същност или разбиране на държавата. Става въпрос за обосноваване на разбирането че държавата е имущество /патримониум/ на владетеля и разбирането се свързва с постановката, че властта на владетеля е от бога. Така се обосновава неговото пълно господство, което се разпростира върху всички области и сфери на обществено-политическия, военния и религиозния живот. Да се отбележи една особеност с византийския модел - за разлика от Византия личното имущество на бълг. владетел, не отделено, то е общо, той владее в този смисъл не само населението, но и държавата и може да се разпорежда с него както иска, докато във Византия императорът има лично богатство отделено от хазната. Затова че е изгубена политическата и историческата традиция, нарушен е естествения ход на това развитие, се вижда когато се направи една съпоставка на уредбата, когато се види какви са наименованията на отделните длъжности, във Втората БД няма и помен от старите имена характерни за държавните и политически длъжности от Първата БД. Напротив защото се възприема виз. модел, наименованията следват точно наименованията във виз. двор, те са възприети и като длъжности и като наименования. Това е една съществена отлика от гледна точка на подобно сравнение. Има нещо еднакво и то трагично в развитието на двете държави, краят на първата настъпва с падане под византийско владичество, а краят на Втората БД – с падане под османско владичество. Причините са различни – вътрешни и международни, но се коренят в самото развитие на държавата – отслабване на царската власт, междуособиците, които започват, и всичко това довежда до невъзможност българската държава да се противопостави на нашествието. Що се отнася до Османското нашествие, трябва да се има предвид и международни фактори – невъзможността на балканските владетели да се обединят, безразличието на Европа / по-точно тънките сметки, които си правят западните дворове/, Когато говорим за Втората БД трябва да посочим, че има една разгърната финансова и данъчна система, възприета от Византия, останала като наследство от виз. робство и доразвита по-нататък, става дума за набирането на преки и косвени данъци, такси, глоби, ангария и като цяло на тази основа можем да направим извода, че местното население не живее по-добре от тази гледна точка, отколкото по времето на виз. господство. Разбира се в Първата и Втората БД има известни исторически части, които са ви известни като тук не е необходимо да се стига до подробности кой цар кога е царувал, важното е да се акцентира върху държавното устройство.
Обичайно писано право - след покръстването възниква необходимост от ново законодателство, което да отговори на новите цели на държавата, тогава възниква писаното право, то трябва да се разглежда като реципиирано от Византия /византийската еклога, Земеделския закон, междинно отношение – славянската еклога, с цел приспособяване към българските условия/, вторият път на създаване, - създаването на оригинални български закони – Законът за съдене на людете – оригинален български ,специален наказателен, светски, който се явява част от законодателството създадено след покръстването и се отличава с това, че има за цел да осигури възприемането на християнството като официална религия. В тази връзка една особеност – писаното право въпреки, че е държавно, официално, не заменя, не отменя обичайното право, двете правни системи продължават да действат, т.е. правната система включва и обичайното и писаното право. Това е една особеност, която трябва да имате предвид, която е характерна за създаването на българската правна система през Средновековието, запазва се и обичайното и писаното, действат едновременно, това е така защото обичайното има традиции, то е познато достъпно за цялото население, докато писаното право се налага по-трудно, няма достатъчно подготвени съдии, които да го прилагат, няма възможност да достигне до цялото население и не на последно място, то не обхваща всички проблеми, които трябва да реши едно законодателство, то не е в такъв разгърнат вид, за да може да наложи премахването на обичайното право с цел именно писаното право да остане единственото и господстващото. Това че то не обхваща всички области, всички отрасли,не може да разреши всички възникнали проблеми обективно налага запазването на обичайното право. Трябва да се обърне внимание и на това, че писаното право съдържа в себе си норми на обичайното право – има преливане на норми от обичайното, в писаното, характерно и за Земеделския закон, и за еклогата и за Закона за съдене на людете. Това облекчава съжителството и едновременното прилагане на двете еклоги, това продължава и по време на Първата БД след покръстването и Втората БД. Трябва да се обърне внимание на факта, че след покръстването, обичайното на основата на наложения вече славянски език и формираната народност, не е само обичайно право на славяните и обичайно право на българите капсулирани в техните общности, именно езикът, законът, писмеността, религиите, позволяват да се разреши този проблем и да се формира българската народност и се създава и българското обичайно право. Обичайното право до покръстването е на славяните, то се признава и прилага в тяхната общност и на българите и се прилага в тяхната общност, независимо че налага формирането на нови правови норми, но този процес получава истинско развитие и завършек след покръстването - езикът, религията, писмеността, законът и формирането на българската народност.
Феодалните имунитети - говорихме за тях, когато представяхме царските грамоти, всичко, което говорихме за съдържанието, как чрез тях владетелят дарява собственост, привилегии, се отнася и за имунитетите – волята на владетеля да отстъпи определени права, територии на светски феодал или на манастир, Имунитетът може да бъде административен, съдебен, финансов, и чрез тях владетелят се самоограничава, /видяхме че царската грамота забранява на държавния служител да се меси в живота на дарения манастир/, същото се отнася и до имунитета - давайки финансов имунитет на феодала да събира данъци. Феодалният имунитет като такъв е типичен за цяла Средновековна Европа, през 13 – 14 в. в разцвета на феодализма се развива тази система на феодални имунитети.
