През периода на Първата българска държава след възприемане на християнската религия, наред с възприетото от Византия християнско законодателство /Еклогата и Земеделския закон/ било създадено и бългърското държавно християнско законодателство. Законът за съдене на людете е първият оригинален християнски старобългарски правен паметник, който съдържа и църковни наказания - епитемии. За Църковното право в България може да се говори след направения от Методий през втората половина на ІХ век превод на Йоан - Схоластиковия Номоканон, който съдържа светски закони и църковни правила. През време на византийското владичество били прилагани византийски правни актове, а в областта на Църковното право – византийските Номоканони. По време на Втората българска държава били изградени множество църкви и манастири, а Търново станал център на книжовния живот. Била възобновена и българската патриаршия през 1235 г. След проведения събор против богомилците 1211 г. бил съставен Бориловият синодик - важен източник на Църковното право на Българската православна църква, който станал нейно оръжие против ересите. Продължило прилагането на известния Номоканон /Кормчая книга/ - сборник на светски и църковни закони. Заедно с Търновската книжовна школа важно средище бил и Рилският манастир. Един от видните църковни дейци и писатели през Средновековието е Патриарх Евтимий – който извършил езиково-правописна и богослужебна реформа. И особено важни са неговите послания-отговори които са източник на църковното право на Българската православна църква.
Османското нашествие се оказало фатално за Търновската патриаршия. След въстанаията през ХVІ и ХVІІ век и последвалата политика на турското правителство, религионзното образование спомогнало за запазване на вярата, а чрез нея и на българската народност. Едва през втората половина на ХІХ век във връзка с борбата за църковна независимост се появили статии за някогашната автокефална /независима/ църква и за църковното право. Във връзка с учредяването със султански ферман от 28.02.1870 г. на бългатската автокефална църква се създава нейния Устав – Екзархийският устав, приет на народен събор в Цариград през 1871 г., утвърден от Високата порта. Възниква идея за създаване на Богословски факултет. След Освобождението бил преведен и класическият курс по църковно право на епископ Никодим Милаш -1904 г. ”Православно църковно право”. През 1892 г. църковното право е предвидено като основна учебна дисциплина в юридическия фактулет на Висшето училище и първи преподавател там е канониста Марко Балабанов, а след него Стефан Бобчев. През 1921 г. се създава Богословски факултет с катедра църковно право. През 1951 г. Богословският факултет е отделен от СУ София и е обособен като Духовна академия “Св.Климент Охридски” под ведомство на Българската православна църква. От 1991 г. по настояване на университетската общност Духовната академия отново заема мястото си на Богословски факултет в Софийския университет. Обучението на духовни кадри се осъществява от сл. висши училища - Богословски фактултет в София, Богословски фактултет във В.Търново, катедра по богословие в Шуменския университет и Богословския филиал в Кърджали към Пловдивския университет.
