Едва ли има друго явление от обществения живот, което подобно на правото да събира върху себе си толкова противоположни оценки. То е систематично и пълноценно, с което се регулират взаимоотн-ията ни, но заедно с това ние се отнасяме пренебрежително към формализма му, в който участва богатството на живота. Можем да му се доверим, търсейки и получавайки справедливост с неговата помощ, но можем и да го презрем, натъквайки се на слабостта му да се справи с неправдата или на съучастието му в скриването и оправданието й.
От начало се проследява в исторически план някои теории, в които се прави опит не просто да се опише, а да се изведе от корените на действащата култура и светоотн-ие, да се обяснят ролята му и да се разкрие х-ера на неговата задължителност. Пренасяме се в/у структурата на самото право, търсейки принципите, определящи съвременния му демократичен х-ер. Спираме се на онези междинни области, където правото се пресича с морала и властта.
Много често, когато се движим във вътрешността на един кръг от проблеми, когато преминаваме от случаи към случаи в съдебната практика, от дебати към гласуване и гласуване в законотворчеството, ние като че ли изпускаме смисъла на цялата тази д-ст. Опитвайки се да останем верни на процедурите, да наложим по-удачната процедура или да сътворим такава, ние не забелязваме, как играта право е станала нещо безспорно и неизбежно в живота ни, за което повече няма нужда да се питаме познаваме ли същността му.
