PRŌNŌMINA (МЕСТОИМЕНИЯ)
Местоимение е тази част на речта, която служи за заместваните на имена - съществителни, прилагателни, числителни.
МЕСТОИМЕННИ ПРИЛАГАТЕЛНИ
Десет прилагателни имена по първо и второ склонение имат в gen. и dat.sing. за трите рода прономиналните окончания -īus, -ī. По значение те се доближават до неопределителни местоинения:
MODUS CONIUNCTIVUS - ПОДЧИНИТЕЛНО НАКЛОНЕНИЕ
Местоимение е тази част на речта, която служи за заместваните на имена - съществителни, прилагателни, числителни.
Според функцията на заместваните имена местоименията
се делят на две групи:
Prōnōmina substantīva - местоимения
съществителни (субстантивни местоимения):
заместват съществителни имена (egō, tu, quis, quī
etc. - аз,
ти, кой, който и др.).
Prōnōmina adiectīva - местоимения
прилагателни (адйективни местоимения):
заместват определения на имена (meus, tuus, quālis etc. - мой, твой, какъв и др.).
Според значението си местименията се делят на следните групи:
1. Prōnōmina persōnālia -
лични местоимения (към тази
група се включва и prōnōmen reflexīvum -
възвратното местоимение).
2. Prōnōmina possessīva - притежателни
местоимения.
3. Prōnōmina dēmōnstrātīva - показателни
местоимения.
4. Prōnōmina relātīva - относителни
местоимения.
5. Prōnōmina interrogātīva -
въпросителни местоимения.
6. Prōnōmina indēfīnīta - неопределителни местоимения.
7. Adiectīva prōnōminālia - местоименни прилагателни. (Включват се към групата на местоименията, защото
имат значение, което е близко до
неопределителните местоимения, и получават местоименни окончания.)
Личните местоимения и възвратното местоимение нямат граматическия признак
род и притежават специфична само за тях флексия.
Притежателните местоимения се скланят като прилагателните имена от първо
и второ склонение.
Другите местоимения са с окончания като прилагателните по първо и второ
(и отчасти по трето склонение), но притежават характерни само за тях окончания,
наречени местоименни (и оттук това склонение се нарича местоименно или
прономинално): окончанията -īus за gen. sing. и -ī за dat. sing., които са
общи и за трите рода, и окончанието -d за nom. и
acc. sing.
на средния род (освен при средния род
ipsum от местоимението ipse).
Prōnōmina persōnālia. Prōnōmen reflexīvum.
Личните местоимения (prōnōmina persōnālia - от persōna `лице`) заместват лица. Възвратното местоимение замества
лица и предмети, отнася се до подлога (в трето лице) в изречението, употребява
се в косвените падежи и има еднакви форми за единствено и множествено число.
Singularis
|
|||
Persona prima (1. л.)
|
Persona secunda (2. л.)
|
Persona tertia (3. л.) (prōnōmen reflexīvum)
|
|
Nom.
|
egō (egŏ) - аз
|
tū - ти
|
няма
|
Gen.
|
meī - към мене
|
tuī - към тебе
|
suī - към себе си
|
Dat.
|
mihī (mihĭ, mī)
- на мене, ми
|
tibī (tibĭ)
– на тебе, ти
|
sibī (sibĭ)
– на себе си
|
Acc.
|
mē
- мене
|
tē
- тебе
|
sē
- себе си
|
Abl.
|
a mē – от мене
mēcum – с
мене
|
a tē - от тебе
tēcum
– с тебе
|
a sē – от себе си
sēcum
– със себе си
|
Pluralis
|
|||
Persona prima (1. л.)
|
Persona secunda (2. л.)
|
Persona tertia (3. л.) (prōnōmen reflexīvum)
|
|
Nom.
|
nōs
- ние
|
vōs
- вие
|
няма
|
Gen.
|
nostrī / nostrum
|
vestrī / vestrum
|
suī
|
Dat.
|
nōbis
|
vōbis
|
sibī (sibĭ)
|
Acc.
|
nōs
|
vōs
|
sē
|
Abl.
|
a nōbis
nōbiscum
|
a vōbis
vōbiscum
|
a sē
sēcum
|
Особености
в склонението и употребата
1. За gen.
sing. на личните местоимения и възвратното местоимение служи gen.
sing. neutrum на
притежателните местоимения (meī,
tuī, suī, nostrī, vestrī).
Тези форми се употребяват само като genitivus obiecti,
срв. desīderium tuī (= te desīderō) - копнежът по теб.
2. За gen.
pl. на личните местоимения служи gen. pl.
masculinum на притежателните местоимения (nostrum, vestrum - със завършек -um вм -ōrum).
Тези форми се употребяват само като genitivus partitivus, срв. nemō nostrum -
никой от нас.
3. Аблативът от личните местоимения и възвратното местоимение се
употребява само с предлог. Предлогът стои след формата на местоимението и се
пише слято: mēcum, tēcum, sēcum, nōbiscum, vōbiscum.
4. Дативната форма mī на
личното местоимениеза първо лице е
контрахирана форма от mihī след изпадане на интервокалното -h-.
5. Личните местоимения и възвратното местоимение често се
подсилват с частиците te (само за
местоимението tū - tūte), -met, -pte (за останалите
местоимения, но без генитивните форми – egōmet, sēmet, vōsmet, mihīpte) или
с удвояване на едносричните форми (най често sē sē).
6. Възвратното местоимение (само за
трето лице) се употребява, когато се отнася до подлога в изречението, и посочва отношението спрямо него, поради което
се среща само в косвените падежи. Ако стои в главното изречение, местоимението
е пряко възвратно. Когато се явява в подчинено изречение, възвратното
притежателно
местоимение може да се отнася до
подлога в главното изречение (косвено възвратно местоимение - превежда се с `негов`, `техен`) или до подлога в подчиненото изречение (пряко възвратно местоимение -
превежда се със `себе си`).
7. Като
нерефлексивно третолично местоимение се употребяват показателните местоимения и
преди всичко местоимението is.
8. Косвените
падежи от личните и възвратното местоимение се употребяват и като преки
възвратни местоимения. Винителните форми на личните местоимения и възвратното местоимение служат за изразяване на
възвратност при глагола:
Persona
|
Singularis
|
Pluralis
|
1.
|
mē vocō наричам се
|
nōs vocāmus наричаме се
|
2.
|
tē vocās наричаш се
|
vōs vocātis наричате се
|
3.
|
sē vocat
нарича се
|
sē vocant наричат се
|
МЕСТОИМЕННИ ПРИЛАГАТЕЛНИ
Десет прилагателни имена по първо и второ склонение имат в gen. и dat.sing. за трите рода прономиналните окончания -īus, -ī. По значение те се доближават до неопределителни местоинения:
ūnus, ūna,
ūnum един, една,
едно
ūllus,
ūlla, ūllum някой,
някоя, някое
nūllus,
nūlla, nūllum никой,
никоя, никое
sōlus,
sōla, sōlum сам,
сама, само
tōtus,
tōta, tōtum цял,
цяла, цяло
alius,
alia, aliud
друг,
друга, друго
alter,
altera, alterum друг,
един от двамата
uter,
utra, utrum кой
от двамата; който и да е от двамата
neuter,
neutra, neutrum нито един от
двамата
Casus
|
Singularis
|
Pluralis
|
Nom.
Gen.
Dat.
Acc.
Abl.
|
m f n
tōtus
tōta tōtum
tōtīus
tōtī
tōtum
tōtam tōtum
tōtō tōtā tōtō
|
m f n
tōti tōtae tōta
tōtōrum tōtarum tōtōrum
tōtīs
tōtōs tōtās tōta
tōtīs
|
1.
Местоименното прилагателно alius, alia,
aliud
друг
има в nom. sing. среден
род характерното за местоименията окончание -d. В gen. sing. се употребява и формата alterīus, особено при противопоставяне.
2. Alter, altera, alterum
друг
съдържа ali- както в alius
и сравнителния суфикс –ter.
3. Местоимението
uter, utra, utrum също
съдържа компаративния суфикс –ter. То има значение на въпросително, относително
и неопределително местоимение: кой от двамата, който от двамата, който и да е
от двамата (един, някой от двамата). От него са образувани и местоименията: neuter, neutra, neutrum
нито
един от двамата; uterque, utraque, utrumque единият и другият, и двамата; alteruter, alterutra, alterutrum един от двамата (скланя се само
втората част.).
4.
Местоименното прилагателно ūllus e oт *unulus > *ūnlus >ūllus.
5.
Местоименното прилагателно nūllus e oт *ne-ūllus.
6.
Местоимението nūllus замества gen. и abl. sing. и цялото множествено число
на nemo (никой). Nēmō идвa от ne-hemō < ne-homō и се скланя по следния начин:
Singulаris
|
Pluralis
|
|
Nom.
|
nēmō
|
Няма
|
Gen.
|
nūllīus
|
|
Dat.
|
nēminī
|
|
Acc.
|
nēminem
|
|
Abl.
|
nūllō
|
7. Nihil (nīl) нищо идва от *nе-hilum през *nehil.
Значението на думата още в древността е било неясно. Навярно означава нещо
твърде незначително - влакънце, нишка. В класическия латински език nihil
се скланя така:
Singulаris
|
Pluralis
|
|
Nom.
|
nihil, nīl
|
Няма
|
Gen.
|
nullīus reī, nihilī
|
|
Dat.
|
nullī reī
|
|
Acc.
|
nihil, nīl, nihilum
|
|
Abl.
|
nullā rē, nihilō
|
Формите nihilī, nihilō са по второ склонение и са от
съществителното nihilum, i n (нищо).
Конюнктивът в главно изречение е наклонение, което
представя действието като несъответстващо на действителността – като желано
действие или като допускано, предполагаемо действие. Понеже в български език
отсъства сътветно наклонение, превеждаме конюнктива описателно – с помощта на
да, нека, дано, би + глагол.
В латински език се употребява по-често в подчинени
изречения и се явява белег за тяхната зависимост от главното изречение. В този
случай превеждаме с изявително наклонение.
Латинският конюнктив има форми на четири времена –
презенс, имперфект (образуват се от сегашната основа), перфект и
плусквамперфект (образуват се от миналата основа). Характеризира се с модална гласна
(coniunctivus praesentis) или суфикс (в останалите времена), прибавяни към
съответните основи, а личните окончания са същите като в изявително наклонение.
Coniunctivus praesentis се образува от сегашната основа с
прибавянето на модалната гласна -ē- (при глаголите от I спрежение) и -ā- (за останалите спрежения). При глаголите от I спрежение модалната гласна се е сляла с гласната от
основата, така че основната гласна -а- не личи. Отделни глаголи (sum, volo et composita, edo) образуват coniunctivus praesentis с тематичната гласна -ī-.
ТАБЛИЦА НА
СПРЕЖЕНИЕТО
в
подчинително наклонение на сегашно време (coniunctīvus praesentis āctīvī et passīvī)
Coniunctīvus praesentis actīvi
|
|||
Coniugatio prima
|
Coniugatio secunda
|
Coniugatio quarta
|
|
Sg. 1.
|
ame-m (да/нека обичам)
|
vide-a-m (да/нека виждам)
|
audi-a-m (да/нека чувам)
|
2.
|
amē-s
|
vide-ā-s
|
audi-ā-s
|
3.
|
ame-t
|
vide-a-t
|
audi-a-t
|
Pl. 1.
|
amē-mus
|
vide-ā-mus
|
audi-ā-mus
|
2.
|
amē-tis
|
vide-ā-tis
|
audi-ā-tis
|
3.
|
ame-nt
|
vide-a-nt
|
audi-ā-nt
|
Coniunctīvus praesentis passīvi
|
|||
Coniugatio prima
|
Coniugatio secunda
|
Coniugatio quarta
|
|
Sg. 1.
|
ame-r
|
vide-a-r
|
audi-a-r
|
2.
|
amē-ris
|
vide-ā-ris
|
audi-ā-ris
|
3.
|
amē-tur
|
vide-ā-tur
|
audi-ā-tur
|
Pl. 1.
|
amē-mur
|
vide-ā-mur
|
audi-ā-mur
|
2.
|
amē-mini
|
vide-ā-mini
|
audi-ā-mini
|
3.
|
amē-ntur
|
vide-ā-ntur
|
audi-ā-ntur
|
Coniugatio
tertia - coniunctīvus praesentis actīvi
|
|||
Основа на
съгласна
|
Основа на -u-
|
Осн. на -ĭ- (verba на -io)
|
|
Sg. 1.
|
reg-a-m (да/нека
управлявам)
|
tribu-a-m
(да/нека
деля; разпределям)
|
capi-a-m
(да/нека вземам, хващам)
|
2.
|
reg-ā-s
|
tribu-ā-s
|
capi-ā-s
|
3.
|
reg-ā-t
|
tribu-ā-t
|
capi-a-t
|
Pl. 1.
|
reg-ā-mus
|
tribu-ā-mus
|
capi-ā-mus
|
2.
|
reg-ā-tis
|
tribu-ā-tis
|
capi-ā-tis
|
3.
|
reg-ā-nt
|
tribu-ā-nt
|
capi-ā-nt
|
Coniugatio
tertia - coniunctīvus praesentis passīvi
|
|||
Основа на съгласна
|
Основа на -u-
|
Осн. на -ĭ- (verba на -io)
|
|
Sg. 1.
|
reg-a-r
|
tribu-a-r
|
capi-a-r
|
2.
|
reg-ā-ris
|
tribu-ā-ris
|
capi-ā-ris
|
3.
|
reg-ā-tur
|
tribu-ā-tur
|
capi-ā-tur
|
Pl. 1.
|
reg-ā-mur
|
tribu-ā-mur
|
capi-ā-mur
|
2.
|
reg-ā-mini
|
tribu-ā-mini
|
capi-ā-mini
|
3.
|
reg-ā-ntur
|
tribu-ā-ntur
|
capi-ā-ntur
|
Sum et composita -
coniunctīvus praesentis actīvi
|
||||
Sg. 1.
|
s-i-m
да/нека
съм;
|
ad-sim
да/нека
присъствам
|
pro-sim
да/нека
помагам
|
possim
да/нека
мога
|
2.
|
s-ī-s
|
ad-sīs
|
pro-sīs
|
possīs
|
3.
|
s-i-t
|
ad-sit
|
pro-sit
|
possit
|
Pl. 1.
|
s-ī-mus
|
ad-sīmus
|
pro-sīmus
|
possīmus
|
2.
|
s-ī-tis
|
ad-sītis
|
pro-sītis
|
possītis
|
3.
|
s-i-nt
|
ad-sint
|
pro-sint
|
possint
|
Употреба на coniunctīvus praesentis в главно изречение
I. Конюнктив
за изразяване на проява на волята
Предава
желание, подбуда, слаба заповед, забрана. Отрицанието е nē
( също и nēve или не, neque и не - след
предходно отрицание nē).
А. Конюнктив
като наклонение на желанието
1. Coniunctivus optativus предава
желание и често се придружава от съюза utinam (дано).
Превеждаме с помощта на дано да, дано, нека. Отрицанието е
ne.
Coniunctivus praesentis (рядко coniunctivus perfecti)
изразява възможно, изпълнимо желание, но без да се посочва дали това
желание ще се изпълни или не.
Utinam cras veniat. Дано
дойде утре.
Valeas! Дано си здрав! Бъди здрав!
Di tibi vitam
prosperam dent.
Дано (нека) боговете ти дадат щастлив живот.
Забележкa:
Изпълнимото желание може да се
изрази и с velim, nolim, malim
(coniunctivus praesentis от volo, nolo, malo)
и coniunctivus praesentis или infinitivus.
Velim mihi ignoscas. Дано ми
простиш.
Malim cito venīre. Дано дойда скоро.
2. Coniunctivus concessivus служи
да се изрази някакво допускане и отстъпление, за да се настои на своето
мнение. Употребява се с coniunctivus praesentis или coniunctivus perfecti.
Често собственото мнение се придружава от at, tamen, certe (обаче; все пак) Отрицанието е ne. Превеждаме с помощта на нека
да, да допуснем, че, макар и да и др.
Sit fur, sit
sacrilegus…, at est bonus imperator. Макар да е крадец, макар да е светотатец,
обаче той е добър военачалник.
Fiat iustitia, pereat
mundus. Да
бъде правосъдието, дори и да загине светът.
B. Конюнктив
като наклонение на подбудата
1. Coniunctivus adhortativus предава
подкана, насърчение, подбуда за осъществяване на действие. Употребява се
главно в 1. л. множествено число (рядко в 1. л. единствено число).
Превеждаме с помощта на да, нека. Отрицанието е ne.
Gaudeāmus igitur, iuvenes
dum sumus. И
така, да се радваме, докато сме млади.
Ne varietatem timeāmus.
Quod sentīmus, loquāmur; quod loquimur, sentiāmus. (Seneca)
2. Coniunctivus iussivus изразява
заповед за 3. лице. Употребява се в сегашно време и се превежда с
описателен императив с да, трябва да. Отрицанието е ne.
Audiātur et altera pars. Да
се изслуша и другата страна.
Aut bibat, aut abeat. (Cicero)
Или да пие, или да си отива.
Videant consules, ne
quid detrimenti res publica capiat. (Livius)
Консулите (трябва) да внимават държавата да не претърпи някаква щета.
Забележки:
а) Coniunctivus iussivus се употребява и във 2. л.
единствено число на сегашно време, за да се изрази слаба заповед или
общовалидна препоръка.
Ignoscas aliis multa,
nihil tibi. (Auson.) Прощавай за много неща на другите, но
за нищо – на себе си.
Ne nos indūcas in tentatiōnem. (Matth. 6.13)
b)
Учтива забрана може да се изрази с nolim
(coniunctivus praesentis от nolo не
желая) и coniunctivus praesentis или infinitivus.
Nolite timēre! Не се страхувайте!
Noli arbitrāri!
Не смятай!
II. Конюнктив
за допускане
Изразява
възможност, иреалност, съмнение. Отрицанието е non.
1. Coniunctivus potentialis изразява възможно
действие или предпазливо мнение. Подлогът често е въпросително или
неопределително местоимение. Употребява се най-често от verba dicendi (глаголи
със значение `казвам`) и
verba sentiendi (глаголи за
сетивно възприятие). Превежда се с бих, може би, възможно е. Отрицанието
е non. (Coniunctivus potentialis
се употребява по-често в потенциалните условни периоди, за които ще стане дума
по-късно.)
existimem – бих сметнал, бих предположил
Querat aliquis. Някой би питал (възможно е някой да
пита).
Quis non fateātur?
Кой
не би признал? Кой не би се съгласил?
2. Coniunctivus dubitativus (deliberationis) изразява колебание,
съмнение, нерешителност, възможност за избор измежду различни опции, изказани
във вид на въпрос. Употребява се в главни въпросителни изречения в 1. и
3. лице на единствено и множествено число (ораторски въпроси). Coniunctivus praesentis
предава
съмнение за момента, а coniunctivus imperfecti – за миналото. Отрицанието е non.
Quid agam, iudices? Quo me vertam? (Cicero) Какво да
правя, съдии? Къде да се обърна?
Quid faciant leges, ubi sola pecunia regnat? (Petronius) Какво
да правят законите там, където управляват еднички парите?
Magnificentiam non admirer? Да не се ли възхищавам на welikolepieto?
Употреба на coniunctīvus praesentis в главно изречение
Конюнктивът в подчинени изречения означава тяхната
зависимост от главното изречение. В този случай превеждаме с изявително
наклонение. Конюнктивът се употребява в различни видове зависими изречения,
въвеждани с подчинителни съюзи или с местоимения и наречия. Един от най-често
употребяваните съюзи е съюзът ut.
1. Ut с
индикатив въвежда най-често сравнителни изречения и се превежда с както, като.
Ut sentio, ita dico. Както
чувствам, така говоря.
2. Ut с
конюнктив въвежда:
a) допълнителни (и подложни след безлични изрази) изречения (ut obiectivum): явяват се главно след глаглои за искане, допускане,
за грижа; превежда се с да.
Rogo vos, ut bene discātis.
Моля ви да учите добре.
b) целни (финални) изречения (ut
finale): подчинените изречения посочват целта на действието,
посочено в главното изречение; превежда се със за да.
Milti homines vivunt, ut edant et bibant, non bibunt et edunt, ut vivant.
Много
хора живеят, за да ядат и пият, а не пият и ядат, за да живеят.
Забележкa:
Вместо
ut с отрицание
в допълнителните и целните изречения стои ne (ne obiectivum - да не и
ne finale - за да не).
Pueri videant, ne quid
mali
puellis dicant. Момчетата да
внимават да не казват нещо лошо на момичетата.
c) следствени изречения (ut
consecutivum): подчинените изречения посочват следствие от
действието в главното изречение; превеждаме с че, щото, та;
в главното изречение обикновено има показателно наречие или местоимение( sic, ita така, tantus толкова голям, talis такъв).
Nemo est tam bonus, ut non peccet. Никой не е
толкова добър, че да не греши.
d) отстъпителни изречения (ut concessivum): подчиненото изречение представя някаква
уговорка по отношение на действието в главното изречение, в което често стои tamen все
пак; превеждаме с макар и да, ако и да, въпреки че.
Ut
dura lex sit, tamen lex est. Макар
законът да е строг, все пак е закон.
ПРЕВЕДЕТЕ:
1.
Proximus egomet mihi. 2. Amīcus
quasi alter ego. 3. Ubi tu Gaius, ibi ego Gaia. 4. Da mihi factum, do tibi ius. 5. Et tu quoque, Brute! 6. Piger discipulus sibi nocet, non
magistro. 7. Difficile est se noscere. 8. Imperāre
sibi maximum imperium est. 9. Bis
vincit, qui se vincit in victoria. 10. Nobiscum ius, nobiscum Dеus. 11. Vox unīus,
vox nullīus. 12. Consuetūdo
est altera natura. 13. Servi pro
nullis habentur. 14. Iustitia nihil expetit praemii. 15. Nemo nostrum non peccat, homines (nom.
pl.) sumus. 16. Nemo non benignus est iudex sui. 17. Stultus et improbus
amor sui. 18. Nemo debet bis punīri pro uno delicto. 19. Sis
bonus iudex. 20. Sit venia verbo. 21. Ignoscas
(или ignoscito - imp. fut. 2
sg) saepe
alteri, numquam tibi. 22. Аudiātur et altera pars. 23. Stilum saepe vertas. 24. Cedant arma togae. 25. Malis ne cedas. 26. Edimus, ut vivāmus,
non vivimus, ut edāmus. 27. Do,
ut des, do, ut facias, facio, ut des, facio, ut facias. (Dig.) 28. Punītur
non solum quia peccātur, sed ne peccētur.
