Правата на инвалидите са в най-голяма степен незащитени, независимо, че те съставляват 10% от населението на Земята. Вследствие на физическите си недостатъци /по рождение или придобити впоследствие в резултат на катастрофи, промишлени аварии, медицински опити и т.н./ те са лишени от възможността за достъп до обществения транспорт, административни сгради, кина, театри и вземането на участие в обществения и културния живот.
Не съществува международен договор, който конкретно да регламентира правата на инвалидите и задължителните мерки, които следва да предприемат държавите, за да ги гарантират. Според Всеобщата декларация за правата на човека, всеки човек, без никакви различия /включително основани на инвалидност/ има право на всички права и свободи /чл. 2/ и има право на признаване на неговата правосубектност /чл. 6/, като всички са равни пред закона и имат право без каквато и да е дискриминация на еднаква закрила и закони /чл. 11. Общото събрание на ООН по отношение на защитата на правата на инвалидите едва през 1993 г. постига общ консенсус и се приемат стандартни правила, които да осигурят механизъм за изработването на политика, съгласно която да се създаде общност, осигуряваща възможност за развитието на целия човешки потенциал.
Напоследък значително нарастна броят на инвалидите вследствие на медицински експерименти. В това отношение постоянно се увеличават възможните начини за нарушаване правата на човека, посредством нарушаването целостта на човешкото тяло.
Опитате с хора и ембриони, купуването и предоставянето на човешки органи за трансплантация, психохирургията, генното инженерство, трансплантация на ембриони, развитието на биохимията и др., са свързани със сериозните нарушения на правата на човека. Изследванията на човешкото тяло е необходимо да се развива, но единствено за целите на лечението и профилактиката, а не за неетични цели. Съвременното международно право дължи на тази голяма част от населението разработването и приемането на договор, уреждащ всички проблеми.
