Окол сто години по-късно, макар и частично, кодификация в тази област е предприета на регионална основа в Латинска Америка, например Каракаска конвенция за консулските функции, Хавайска конвенция за дипломатическите служители.
Най-значимите, действащи и сега многостранни международни актове, сключени след Втората световна война, са: Виенска конвенция за дипломатическите отношения от 1961г.; Виенска конвенция за консулските отношения от 1963г. и Конвенция за специалните мисии от 1969г.
Международните договори са главният източник на дипломатическото и консулското право. Те могат да бъдат разделени на универсални, регионални и двустранни.
Международноправният обичай е също така общопризнат източник на дипломатическо и консулско право. В това отношение векове наред обичайните норми са уреждали отношенията между държавите до приемането на първите общи международни актове. Сега нормите на обичайното международно право допълват нормите на международните договори там, където съществуват празноти, например международен протокол, церемониал и др.
Друг спомагателен източник на дипломатическото и консулското право е дипломатическата практика, вкл. и съдебна практика и доктрината. Особено важни са решенията на международните организации. Националното законодателство също може да бъде източник на дипломатическото и консулското право, например определянето на ранговете.
Счита се, че източник на дипломатическото и консулското право може да бъде и международната вежливост и морал. В сравнени с други клонове на международното право, в дипломатическото и консулското право тези източници се използват повече, но те нямат задължителен характер, а пожелателен такъв.
