Регламентът /чл. 249, ал. 2 от ДЕО/ понастоящем е нормативният акт на вторичното общностно право, който стои най-високо в йерархията на източниците на производното право. Той съответнства на закона по см. на чл. 3 от ЗНА, затова го определят като основен източник на норми на вторичното общностно право. С компетентност да приемат регламенти разполагат – Съветът на ЕС /Съветът на министрите/, Съветът съвместно с парламента, Комисимята /по делегеция/, Европейската централна банка /в условията Икономически и валутен съюз/. Регламентът е акт, който има общо приложение /така чл. 249/. Той е задължителен в совята цалост и директно приложим във всички държави-членки. Регламентът е зължителен за всички субекти в общността, респективно ЕС /за всички държави-членки и всички ЮЛ и ФЛ/. По този си признак регламентът се отличава принципно от директивата /задължителни само за държавите-членки, поименно посочени или за всички, но не може да се отнесе към ЮЛ и ФЛ – така чл. 249, ал. 3 от ДЕО/ и от решението /има характер на индивидуален акт - чл. 249, ал. 4/, които са задължителни само за определен, ограничен кръг адресати. На второ място характерно за регламента е, че е задължителен в своята цялост, т.е. задължителен е за всички и във всяка своя част. По тоя начин регламента се отличава от директивата /обвърза държавата-членка само с оглед определената цел, т.е. резултата, който трябва да се постигне, като предоставя на адресатите си възможността да подберат свободно правните средства, форми и методи за постигане на задължителната цел/. С оглед на това регламентът се проявява като правно техничиски способ за унификация на националните законодателства на държавите-членки.
Решението прилича на регламент по това, че е задължително по своята цялост, но само за конкретно определен субект.
Регламентът е непосредствено приложим на територията на всички държави-членки. То е акт, който не изисква, не предпоставя премането на национален правен акт за постигане на преследваната от регламента цел. По това той се различава ясно от директивата. Директивата до държава-членка я обвързва с постигането на определен резултат, но държавтие-членки са свободни да избират правните средства /но задължително да се предприеме от държават конкретна нормотворческа дейност/ за постигена на този резултат.
Регламента създава еднакви правни институти и ги налага на държавите-членки като готов модел, без да изисква приемането някакъв правен акт от страна на държавата-членка.
Видове регламенти: Европейската правна доктрина различава два вида регламенти – базови регламенти и изпълнтиелни регламенти.
Базовите регламенти се основават непосредствено, пряко на конкретна правна норма на първичното общностно право и целят да осигурят нейното изпълнение. Пример: базовия регламент е закон, чието приемане е предвидено в конституцият. Базови регламенти се прием по правило от Съвета на ЕС съвместно с Европарламента по предложение на Комисията.
Изпълнителните рагламенти имат за свое правно основание друг базов регламент и целят да осигурят изпълнението на неговите норми. При изпълнителните регламенти нормотворческия процес протича на две нива: 1. приемане на базов регламент, основан пряко на норма на първичното общностно право; 2. изпълнителен раглемент приект като акт в изпълнение на базов регламент. Изпълнителните регламенти се приемат от Комисията /може и от Съвета/ въз основа на законодателна делегация съдържаща се в базов регламент.
Първата директива с екологична насоченост е приета през 1967г. Първоначално първите директиви съдържат проблемите на околната среда, като общ проблем, а не на отделни компоненти. В един по-късен момент и на различните компоненти.
В практиката на ЕС се утвърждава приемането на “директиви-майки” /рамкови/ допълвани от “дъщерни директиви”. Като примери за уреждани правоотношения от екологично естество чрез директиви могат да се посочат определен брой областта: 1. относно установяване на строг и постоянен контрол на различни дейности или производствени процеси, които могат да имат отрицателно въздействие върху околната среда и да засегнат човешкото здраве; 2. директиви засягащи въпросите относно правото на информация за състоянието на околната среда, участието на обществеността при решаването на екилогични проблеми и достъпа до правосъдие; 3. директиви за установяване на общи изисквания към всички държави-членки във връзка с издаването на предварителни разрешения за дейности, при които се използват отделящи радиация в околната среда продукти. С такива нормативни актове се установяват стриктни критерии спрямо дейности, свързани с обработката, боравенето, транспортирането, складирането и депонирането на радиоактивни вещества и отпадъци.
Особено строги мерки се придприемат след чернобилската авария по отношение на допустимото съдържание на радиоактивност в различните продукти, които се предлагат на пазара на ЕС. След тази авария са приети около 26 директиви относно мерките за недопускане на подобни замърсявания.
