36. Същност, източници и класификация на облигациите по римското право.

1. Историческо развитие на облигационните отношения
В римското право понятието за облигация постоянно се изменяло. Първо в неликвидната родова организация облигационните отношения все още не обслужвали размяната. Тогава облигацията се изразявала във физическо обвързване на длъжника. Наред с тази облигация по-късно се появила и "obligatio – iuris vinculum" - правна връзка.

Развитието на размяната довело довело до идеята за кредита. Първоначално създаваните по този начин връзки били само връзки на доверие между кредитор /от гл "credo" - давам нещо на доверие/ и дебитор /от "dehibeo" - притежавам чужда вещ/, но много скоро те били признати и от правния ред. Тази връзка се установила най-вече чрез спонзията - акт на религиозно обвързване.

По нататъшното развитие на облигационните отношения е свързано с появата на договорите – санкцията на облигационните отношения се насочила към имуществото на длъжника вместо къв неговата личност.

2. Същност и елементи на облигационните отношения.
Облигация е правна връзка. Санкционирано от правото отношение, по силата на което едната страна - длъжник трябва да извърши по отношение на другата - кредитор определена престация.

Облигационото отношение съществува винаги между две страни – кредитор и длъжник.
Свободата на длъжника е обвързана в определена насока и за определено време. Тази обвързаност престава да съществува с изпълнение на задължението.

Кредитор е тази страна на отношението, която може да иска изпълнение на задължението.
"dare" - прехвърляне на собственост или на друго вещно право
"facere" - други действия вън от прехвърлянето; установяване на собственост и други вещни права
"praestare" - "поръчителствам". Всички други действия с цел да се• погаси облигационно отношение.

3. Изисквания към престацията, за да е налице действително задължение
- да е възможна: "Impossibilium nulla obligatio est" – недействително е задължението за невъзможни неща. Но тя е невъзможна само, когато причините за неизпълнението и са обективни, при субективни причини тя се счита за възможна.
- да е определена или поне определяема;
- предмет на задължението трябва да е оценим в пари интерес на кредитора;
- да бъде позволена от правния ред;

В римското право всеки тип облигационно отношение имало свой иск /actio/




Облигационото право е насочено към определено лице или лица. Кредиторът, носител на облигационото право, могъл да предявява иск само срещу задължения или срещу задължените и от тях да търси изпълнение на задължението.

4. Естествени задължения – задължения, изпълнението на които не може да се търси чрез иск. Принадлежът най - вече на робите и подвластните. Не може да има юридеческа обвързаност, но съществува фактическа такава.
"naturalis obligatio" – естествени задължения.

5. Източници на облигационите отношения
а) Контракти – съглашение, което поражда облигациона връзка, признато от цивилното право и скрепено с иск.

В текст на Гай се казва, че облигационите отношения се създават "re, verbis, litteris, consensu" - "чрез вещ, с думи, писмено, чрез съгласие"

В класическото Юстинианово право римските контракти са:
- формални – съгласието се изявява в точно определена форма;
- реални – освен съгласие се изиска и предаване на вещта;
- консесуални – простото съгласие, изразено в каквато и да е форма е достатъчно;

б) Деликти – неправомерни деяния, които нарушават интересите на частни лица

в) Други източници:
"quasi ex contractu" /квази контракти/ - няма съгласие на двете страни, но няма и деликт
"quasi ex delicto" /квази деликти/ - няколко случая на отговорност, приведени в преторския едикт

<< Назад към Лекции по Римско частно право