9. Правото като основна форма на социална свобода

І. Природа на свободата:

1. Същност на социалната свобода.
Това е възможността на личността да осъществява поведение, съответствуващо на нейната воля с оглед на задоволяване на нейните общественопризнати интереси по начин, съответствуващ на общоприетите социални норми.

2. Необходимост от социалната свобода.
Свободата на социалните субекти се изисква от икономически и социални фактори.
Без възможност за удовлетворяване на общопризнатите интереси по общопризнат начин, личността не би могла да просъществува. Обществото като цяло също не би могло да съществува, тъй като без свободни членове то не би могло да има устойчиво прогресивно развитие.
Самите икономически закони, разделението на труда и свързаната с него размяна на социални блага, предполагат равнопоставеност на социалните субекти и възможност те да формират свободна воля. Ако има едностранен диктат в размяната, то би се стигнало до несправедливо разпределение на социалните блага и тази от социалните групи, участвуваща в размяната, която разменя неизгодно, икономически нерантабилно за нея, би била елиминирана, ликвидирана, доведена до невъзможност за възпроизводство. Това би минирало и прекратило самата възможност за размяна и оттук разделението на труда, което е основа на съвременната човешка цивилизация.

3. Видове социална свобода:
а) според титуляра й:
- на отделната личност;
- на общности на личността.
б) според вида на социалните норми, които я регулират:
- юридическа;
- религиозна;
- морална и пр.
в) според степента на осъзнаването й от нейния титуляр:
- мнима;
- действителна.

ІІ. СВОБОДА И НОРМИ.

1. Същност на нормативното регулиране на свободата.
Свободата като възможност за самостоятелен избор на поведение на индивида, следва да се осъществява в рамките на общоприетите морални, обичайни, религиозни и други социални норми. Свободата предполага не само задоволяване на общопризнати интереси на социалните субекти, но и удовлетворяване на тези интереси по общопризнат начин.

2. Необходимост от нормативно регулиране на свободата:
а) гаранция за другите - ако задоволяването на тези интереси ставаше без спазване на общоприетите, стандартните, масовите социални правила, то тогава би се появил произвола, биха изчезнали гаранциите, че и други социални субекти ще могат да бъдат свободни, ще могат да задоволят своите общопризнати интереси.
б) гаранция за самия социален субект - самото удовлетворяване на тези общопризнати интереси без спазване на общоприетите правила би довело до хаос в това удовлетворяване, до затруднено удовлетворяване, до прекомерно тежко като цена осъществяване.

ІІІ. СВОБОДА И ПРАВО.

1. Значение на свободата за правото.
Свободата е едно от ценностните оценъчни явления, които се отразяват в правото и участвуват във формирането на неговата същност. Свободата е субстанция на правото.
Свободата следва да се установява в правото на базата на принципа, че свободата на личността завършва там, където започва свободата на другите личности.
Свободата е основен принцип на правото. Степента на закрила на свободата от правото определя неговите качества.

2. Значение на правото за свободата.
Правото е най-важния социален нормативен регулатор и с най-голямо значение в нормативното регулиране на свободата.
Правото не е източник на свободата, а неин израз. Правото трябва да е битие на свободната воля. Правото е установена в закон свобода. Правото е основна форма на социалната свобода.
Ето защо правото по своята най-дълбока същност е най-важната, обективно необходимата мяра за свобода. Правото е определител, установител на параметрите на свободата на личността и на нейните общности. Правото прави това като определя възможното и дължимото поведение, като признава и ограничава свободата в различните случаи с оглед на общия общественопризнат интерес. Субективните юридически права и задължения се явяват нормативно-институционален израз на свободата.
Правото е същевременно и равна мяра за свобода. Свободата предполага равноправие. Правото го постига като подхожда към всички социални субекти от дадена социална група по един и същи начин, като налага като общозадължителни своите норми.
Самата принудителност на правото е функция на обстоятелството, че то е форма на социалната свобода.

3. Нормативна уредба на правната свобода.
Европейска конвенция за правата на човека:
Чл. 5 - всеки има право на свобода и сигурност.
Чл. 9 - всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията.
Чл. 10 - всеки има право на свобода на изразяване на мнение.
Чл. 11 - всеки има право на свобода на мирни събрания и свободно сдружаване... Упражняването на тези права не подлежи на никакви други ограничения, освен на тези, предвидени в закон и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, както и за защита правата и интересите на другите.

Всеобща декларация за правата на човека:
Чл. 13 - всеки човек има право свободно да се придвижва.
Чл. 29, ал. 2 - всеки човек при упражняването на своите права и свободи е подчинен само на такива ограничени, които са установени със закон изключително с цел да се осигури необходимото признаване и зачитане на правата и на свободите на другите и за удовлетворяване на справедливите изисквания на морала, обществения ред и общото благоденствие.

Международен пакт за гражданските и политическите права:
Чл. 12, ал. 1 - всеки, който се намира на законно основание на територията на една държава, има право в пределите на тази територия свободно да се придвижва и да избира своето местожителство.
Чл. 12, ал. 3 - това право не подлежи на никакви ограничения, освен ако такива са установени със закон за защита на националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морал и на правата и свободите на другите.

Конституция на Република България от 1991 год.
Чл. 57, ал. 2 - не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява правата или законни интереси на другите.
Чл. 58, ал. 1 - гражданите са длъжни да спазват и изпълняват конституцията и законите. Те са длъжни да зачитат правата и законните интереси на другите.
ПРАВОТО КАТО ОСНОВНА ФОРМА НА СОЦИАЛНАТА СВОБОДА


Правото като основна форма на социална свобода.

Правото е мяра за свобода. Определението в правото в случая е според неговата характеристика на установител на параметрите на свободата на личността и нейните общности. Това се постига чрез определяне на възможното и дължимото поведение на участниците в обществените отношения и обществените връзки. Нормативно-институциалният израз на свободата в случая са установените в правото субективни права и задължения. В този смисъл правото не е източник на свободата. Нейният първоизточник е съответното естествено право. Свободата получава юридически израз като възможно и дължимо поведение на правните субекти в правните отношения и правните връзки.

Свободата е възможността на личността на има поведение, съответстващо на нейната воля. В правото тя намира своя институционален израз. Така свободата се превръща в субстанция на правото. Свободата се проявява чрез правото в правната действителност.

Анализът на правото като нормативна система показва, че от гл. т. на отразеното в него, съдържанието му се формира от 2 типа явления. Към първия тип спадат обществените отношения, които предопределят специфичното в съдържанието на видовете правни отношения. Тук се отнасят и явленията, които в резултат на отразяването им в правото придобиват качеството на юридически факти.

Към втория тип се отнасят явленията, които имат ценностен оценъчен характер и поради това формират метаюридическите качества на правото. Това означава, че от начина, по който те се институционализират в правото зависи неговата метаюридическа същност. Поради това ФП се интересува от този втори тип явления, отразяващи се в правото. Те играят определяща роля за начина по който явленията от първия тип получават своята правна институционализация.

Правото е битие на свободната воля. В него свободната воля намира въплъщение. Свободата се превръща в субстанция на правото, за да бъде защитена с позитивноправни средства.

Свободата трябва да се институционализира в правото на основата на принципа: свободата на личността завършва там, където започва свободата на другите личности. По този начин правото става нормативно-институционален определител на мярата на свободата. Тази мяра е израз на връзката между правото и несвободата, т. е. задължението.

В правото трябва да се установява обективно необходимата мяра за свобода. Надценяването на възможностите чрез правото субективно да се определя мярата на свободата е един от изразите на волунтаризма в правотворчеството. Мярата на свобода, която правото следва да установява, е исторически обусловена преди всичко от икономическите условия.

Освен това правото трябва да установява равна мяра за свобода. Исторически то винаги е било в съответна степен равна мяра на свобода. Равноправието е атрибут на правото. Без равноправието правото се превръща в своята противоположност и поради това не може да съществува трайно.

На фактическото неравенство между личностите в обществото правото трябва да противопоставя равноправието. Така се постига хомеостазиса в обществото.

Правото е установена в закон обективно необходима мяра за свобода.

Съществено значение за характеризирането на правовата държава има обстоятелството, че правото е основна форма и мяра на социалната свобода. Основните обществени отношения в разслоението на социалните групи общество имат такъв характер, че изискват регулиране от нормативната система, която може да осигури с максимално ефективни средства тяхното протичане в съответствие с коренните интереси на личността. По тази причина в правото се отразяват и обществени отношения, които преди това са били отразени и в другите нормативни системи. Смисълът на това отразяване е възможността да се интегрира тяхното протичане със средствата, с които разполага единствено правото. Това е един от изразите на уникалността на правото като обществено явление. По този начин то регулира нравствената, религиозната и други форми на социална свобода. Така тя придобива значението на основна форма на социална свобода. Следователно, поради необходимостта от регулиране на всички основни обществени отношения са средствата на правото, мярата на свобода, която то установява, придобива характер на основна форма на социалната свобода. Това е форма на социалната свобода, обхващаща всички основни сфери на обществения живот.

Юридическата мяра на свобода има основно значение, както за икономическите, социалните, духовните и пол-ските отношения, съставящи гражданското общество, така и за държавно-политическите отношения, т. е. за обществото като цяло.

4. Съотношение между свобода и право.
Правото е мяра на свобода – свободата надхвърля правото, не е само правна свобода, но правото се отъждествява с нея, “вижда” своето предназначение в това да посочи в какво се състои свободата, да я изрази съдържателно, да я направи предметна. Поставено в отношение към по-общи ценности – свобода, справедливост, хуманност – правото търси в тях своята тъждественост, но за да е право, трябва да уточни “на колко? Свобода, справедливост, хуманност е тъждественост. Правото, което не е по мярата на свободата и справедливостта и не издържа критерии за свобода и справедливост, не е право. Ето как правото се оказва обвързано с ценности извън себе си.
Странно явление е правото. Привличат го ниските екзистенциални нива на битието. Навлиза в пространството на опита и се занимава с всекидневни проблеми, но въпреки това нишки до извеждат към най-високите ценности на битието. Това е например справедливостта. Правното определение е да е мяра на обществената и лична свобода. Правото е явление на свободата (Хегел). Съдържанието на свободата като мяра има ясни очертания. Правото изпълва абстрактната свобода с конкретно съдържание. Казва “каква” и “колко” свобода. Правото е свързано с това – какво може и какво не в обществото и какво ни ограничава. Правото разширява или ограничава обсега на свободата. Свободата не се осъществява само чрез правото. Правото не е единствен език на свободата. То може дори да превърне свободата в несвобода. Правото е важно, за да определи свободата и да и даде свобода, но може и да я обезсмисли. Свобода има и извън правото. Свободата е различни видове – религиозна, политическа. Всичките и други видове социална свобода липсват чрез правно регулиране. Свободата на правото е притегателна точка на всички други свободи в обществото. Свободата се движи в две изначални направления:
А) Да унифицира социалното, одобрено поведение;
Б) Свободата да се разпореждаме според волята си със собствеността си.
Правото на свободата се допълва от съдържанието на социалната отговорност. Това е дълга, продължителна еволюция. Правото на свободата е изразено от субективното право. Свободата е свят – огромен, необхватен, действителен, необзорен, развиващ се. Най-често свободата се асоциира с отсъствие на препятствие, с откритост, да изявиш себе си и своето “аз”. Свободата поставя в позиция на можене и разрешеност. Тя дава полето на самоизява на личността и неговия дух. Свободата е изначална същност на битието. Битието се отъждествява със свобода. Правото, също като свободата, е дадено в битието и следва неговите пространства. Правото се съприкосновява със свободата във фокуса на съзнанието, което се отъждествява със свободата. Във всекидневието свободата не може да бъде абсолютна. Правото хем ограничава, хем дава свобода. Свободата в правото е скромна, защото е ограничена. Ако няма някакъв минимум от свобода, човек няма да знае защо трябва да мисли и действа свободно. Свободата не може да бъде отнета от интимния (вътрешен) свят на личността. Във вътрешните си мисли (вяра, мечти, желания, ценности) човек е свободен. В обществото съществуват два вида свобода – обществена, външна свобода и лична, вътрешна, която може и трябва да се прояви като външна свобода. Свободата в обществото е различна по естеството си – компромисна, политическа, нравствена, творческа, естетическа, национална, расова. Същността и е да даде възможност за самоопределение и да осигури откритост за творчество. Обществената свобода трябва да признае принадлежността към национално-етническата общност. Политическата свобода – да даде достъп до държавните работи. Икономическата свобода – да се изяви като продуктивна личност. Нравствената – да имаш морален закон. Всяка обществена свобода, минаваща през правото, получава своята легитимност и съдържателна определеност. Човек е неотделим от свободата и трябва да се бори за свобода, за да изрази себе си в света, да се впише в него. “Човек се ражда свободен и все пак е в “окови”” (Жак Русо). Той достига до истината, че свободата не е по прищявка на властите, а е вродена у човека. Достоевски посвещава на свободата “Великият композитор” – показва как хората се опитват да се откъснат от свободата – “Свободата не е свободия, а отговорност пред себе си и другите”. Хората се стремят към нея и когато я получат, се стремят да се отделят от нея. Свободата е предопределена от Вселенски закон за свободата на избора. Под този закон е само човекът. Законът за свободата на избора прави битието, човек търси само себе си и постига по-високи нива на съзнанието и на духа.
Връзката между право и свобода е фундаментална. Свободата е по-висока идея на правото. Свободата е особения духовен смисъл на правото. Предназначението на правото е да дава свобода, да отмерва всекиму – колко обща лична свобода да има на разположение. Свободата като право не изчерпва цялата свобода, а е вид свобода. Тя е проява на обществената свобода.
Правото е вид свобода и през него минават всички други видове свободи. Правото на свобода не е най-възвишената свобода, защото правото е практическо явление и има отношение към правноприложната свобода, защото е външна свобода, както и правото е външен регулатор. Правната свобода е външна свобода на сътворчеството, съдействието. Тя е дадена на човека отвън и се осъществява в процеса на общуване, в пространството на практическите отношения. Тя е външна, защото е условна, ограничена, относителна.
Правото се отъждествява със свобода и несвобода, защото се раздвоява. В своята цялост правото е сфера на свободата, до което стои сферата на несвободата. До допустимото стои недопустимото, до дължимото – недължимото. Истинската правна свобода е самоизградена от правомощие автономия, гаранции за собственост, правоспособност, права и свободи. Свободата не включва задължения, забрани, отговорност.
Правната свобода и правната несвобода са заедно, но не се отъждествяват, а са от различни материи. Правната свобода е изтъкана от правната материя, вдигаща прегради, дава свобода на избор, прави личността самостоятелен субект. Човек, за да е свободен, трябва да е носител на правото и свободата. Личността в правото е не само свободна, но и несвободна. Правната несвобода и правната свобода са създадени от различни субстанции. Двете не могат да липсват. Правото не може да се отъждестви с една от тях. В различните епохи свободата е различна, но все пак има минимум. Правната несвобода не е обременяваща.
Трябва да търсим баланс между регулираната от правото сфера и нерегулираната. Не може правнорегулираната да е прекомерно широка, защото превръща човека в несвободен. Колкото по-ограничена е сферата на правното регулиране, толкова човек е по-свободен, но това е само привидно. Правото трябва да отказва да дава права и свободи, когато човек отказва да ги получи. Правото си служи с онова, което му е присъщо. Градивен материал на правната свобода са присъщите на правото дадености, които се определят от съотношенията на права и задължения.
Правната свобода се гради от превес на диспозитивните и императивни норми. Правната свобода има отношение към това дали правото прибягва към принудително въздействие и какви са санкционните тежести. Правната свобода минава през отделната личност. Тя е фокусът на правната свобода. Тя определя обема на правната свобода.
Личността осмисля правото на избор, правото на личен живот, свободата на мисълта, на словото, на съвестта. Цялото право рефлектира върху отделната личност. Правната свобода, правната несвобода, трябва да се понесат от личността. Пряко отношение към правната свобода има гражданското общество. Правото на човека и правото на личността са признание за достойнството на личността.
Правната свобода има за основополагащ акцент компонента права на човека. Чрез тях тя взима отношение към човека като човешко същество, не като гражданин на отделната държава и общност. Тя разглежда човека като притежание на универсалната общност и той участва в нейните прояви. Свободата предполага да си под юрисдикцията на международен съд. Всяка държава трябва да включва в себе си универсалните права и свободи на човека. Да постави законодателството си спрямо международноправните актове на международната общност. Международното право е подчинено на частното право.