6. Философски определения за правото

Философскоправни определения (концепции, теории) за същността на правото са тези, които дефинират правото чрез някакво явление извън него.

Тези определения са най-различни. Причините за това са:
- правото е достатъчно сложно, многоаспектно, многопластово явление, за да позволява съществуването на различни възгледи за него, изтъкващи на преден план една или друга негова действително съществуваща черта;
- различните философски и мирогледни установки на учените;
- различните исторически и политически потребности на съответната епоха;
- различните нива, степени в опознаването на правото, в развитието на правопознанието, при което са създавани отделните възгледи.

Все пак цялото разнообразие от философскоправни концепции за същността на условно можем да го обособим на няколко групи:

1. Група на естественоправни възгледи за същността на правото:
1.1. Същност, причини за възникване, предимства и недостатъци, значение:
а) общото между всички тях е това, че:
- признават на съществуването на естественото право като съвкупност от вечни и неизменни правила за поведение, съществуващи независимо от хората;
- признават на позитивното (положителното, човешкото) право като нещо подчинено на естественото, следващо от него, съобразявано с него;
- подхождат към правото откъм ценностната му характеристика.
б) различното между всички тях е това, че виждат различни основания (причини) за съществуването на правото;
1.2. Подгрупи естественоправни теории:
а) ранни теории:
- ЕП като право на добродетелта - Дхарма, Лао Дзъ, Конфуций;
- ЕП като право на природата - Аристотел и римските юристи;
- ЕП като право на разума - Цицерон;
- ЕП като създание на Господ - телеологичната и католическа теория на Т. Аквински.
б) на Новото време -Гроций, Пуфендорф, Хобс, Боден, Русо, Монтескьо...
в) модерни теории за ЕП:
- ЕП като обективно дадена ценност - Франсоа Жени;
- ЕП като морална категория - Жан Дабен;
- ЕП като учение за ценностите в правото - А. Дентреве;
- ЕП като право произтичащо от антропологичните особености на човека - Маргарет Мийд;
- ЕП като етична юриспруденция - Морис Коен;
- ЕП като връзка между моралните истини и общите факти - Стюард Браун;
- ЕП като вътрешен морал на правото - Лон Фулър;
- теория за възроденото ЕП на базата на католицизма - Ж. Маритен.

2. Група на идеалистически възгледи за правото:
2.1. Същност, причини за възникване, предимства и недостатъци - в тази група попадат възгледите на философи-идеалисти, представители на класическата немска философия.
2.2. Основни идеалистически възгледи:
а) правото като хармонизация на волевите действия - Им. Кант;
б) правото като идея за свобода - Г. Хегел;
в) правото като средство за приспособяване на целите - Рудолф Штамлер;
г) основно в правото е идеята за неговата еволюция - Джорджо Дел Векио.

3. Група на социологически теории за правото:
3.1. Същност, предимства и недостатъци - всички те анализират правото откъм неговото взаимодействие с другите социални явления, откъм неговата социална роля и функции.
3.2. Основни социологически възгледи:
а) правото като средство за внасяне на ред в обществото:
- правото като средство за съгласуване на интересите - Р. Йеринг;
- правото като вътрешен ред на човешките общности - "свободното право" на Ойген Ерлих и Херман Кантович;
- правото като обективни условия на социалната солидарност - солидаризмът на Леон Дюги, Емил Дюркхайм, Морис Ориу;
- правото като спонтанен обществен ред - Фр. Хайек.
б) правото като съвкупност от правоотношения - социологическият позитивизъм на Е. Пашуканис;
в) правото като юриспруденция на интересите (правото като компромис между противоречивите интереси на обществото и на индивида, правото регулирало борбата между агресивния инстинктивен егоизъм и социалните интереси в обществото) - Филип Хек и Роско Паунд.

4. Група на езиковите възгледи за същността на правото:
4.1. Същност, предимства и недостатъци – всички те считат, че правото е феномен подобно на езика. Изпълнението на правото представлява по същество смятане с правни понятия. Правните явления съществуват дотолкова, доколкото имаме понятия, назовавания за тях.
4.2. Основни езикови възгледи: тези възгледи се появяват към края на 19 век. Развиват предимно от представители на херменевтиката и правната логика.

5. Психологически теории за правото.
5.1. Същност, предимства и недостатъци - всички те разглеждат психологическите измерения на правото.
5.2. Основни психологически възгледи:
а) психологическият позитивизъм на Леон Петражицки;
б) психоаналитичния възглед на Джером Франк.

6. Група на феноменологични теории за правото:
6.1. Същност, предимства и недостатъци - всички те считат, че правото е непознаваемо и може да бъде опознато единствено с интуицията ни, а не с разума ни.
6.2. Основни феноменологични възгледи:
а) феноменологичния възглед на Густав Радбрух и Макс Шилер;
б) интуитивистичната теория на Ханс Гудман.

Изрично трябва да се отбележи, че съществуват още много други групи възгледи за същността на правото, като например позитивноправни, исторически, реалистични и др. Но те са разглеждане на същността на правото не от гл. т. на ФП, а от гл. т. на общата теория на правото. Затова Общата теория на правото следва и се занимава с тях.

Може да се обобщи, че от философскоправна гл. т. най-дълбоката същност на правото се състои в това, че то подрежда по рационален начин битието. Правото е форма на реда в разпределителните и в производствените отношения. Правото определя благата и позициите на социалните субекти спрямо тях. Правото е диалог, дискурс. То е практическа форма на социалното разбирателство. Правото е множество от модели на дискурси.

Правото е едно от най-сложните явления, които включват в себе си различни същности. То не може да бъде дадено в едно определение. Правото е сложно, многообразно, многопластово, то надхвърля всяко възможно определение. Правото от една страна е ПРАКТИЧЕСКО И ПРАГМАТИЧНО – интересува се от земните неща – стабилност, сигурност в живота, но от друга страна обръща поглед към ФУНДАМЕНТАЛНИ ЦЕННОСТИ – свобода, справедливост, човешко достойнство. Много неща в правото са извлечени от самия опит, придобит от практиката, но има и неща, които са придобити извън практиката – зададената в съзнанието идея за правото.

Правото е БИТИЙНО ЯВЛЕНИЕ и неотделима част от битието на хората. То се просмуква в битието, предвидено е да устои пред стихийното начало. То е подреденост, стабилност, сигурност. Страхът да не бъде разрушено битието от липсата на ред е екзистенциален. Самото битие представлява съществуване, а за да съществуваш трябва да ползваш блага – това са условия за съществуване. То се включва в битието и чрез потреблението на благата и тяхното разпределение.

БЛАГАТА са различни: материални, социални, политически, духовни. Благата могат да бъдат вещи, власт, духовни ценности. Правото следва от това, че хората съвместно живеят и творят. САМОТО БИТИЕ Е СЪБИТИЕ (Хайдигер). Дейността на хората не може да бъде изолирана и е обща дейност. Човекът е включен в общност – биологична, правна, социална, производствена, религиозна, куртурна, политическа. Хората се нуждаят от регулиране. Правото трябва да РЕГУЛИРА БЛАГАТА. То дава формула как да се регулират благата и посоката на тяхното движение.

Сложността на правото идва от това, че носи своя смисъл и иска да подчини целия живот на този смисъл. Правото е съзнание, защото носи съзнание, дава посока как да се движат благата, носи една мисъл – КОД и ФОРМУЛА със смисъл. В ситуация на ДАВАНЕ и ПОЛУЧАВАНЕ правото казва: “Всеки да получи неговото”, изгодата на единия да стои срещу дълга на другия.

Изначалната формула на правото включва момент на съгласие, консенсус в духа и енергията на правото. Истинското право не може да се натрапи. Съгласието предлага как да разбираме и как да приемаме правото. Консенсусът означава принципна доброволност, а не насилие и диктат. Съзнанието като мисъл дава решение на една определена ситуация, което решение и конфликт възниква по повод придобиването на блага. То би било безпомощно, ако е мисъл, то е код и формула, то е изпълнено със сила, воля и власт. Нуждае се от институция.

Свързването с институциите, предполага неотделимост от държавата. То има необходимост да се облегне на силовата институция на властта.

Правото като съзнание трябва да е достояние на всички, да е в манипулация. То трябва да е ВЕРБАЛИЗИРАНО (не стои в главата на един човек, а има външен израз – езиков). Правото е изчистено и дадено като текст – писмен или устен. То може да придобие образа на символ или ритуал, НЕ МОЖЕ да остане в съзнанието. То трябва да стане достояние на всички. То е едно ВЕРБАЛИЗИРАНО СЪЗНАНИЕ. То има езиков израз, изчистено и дадено като текст, но не само се вербализира в текст, но съществува и в обичаи, то е обективирано.

Правото не е индивидуално съзнание, то е ОБЩО съзнание, защото засяга обвързаността между хората, общите условия за дейност и живот. То не е сбор от индивидуално съзнание, а е едно КОСМИЧЕСКО СЪЗНАНИЕ. Правото е общо съзнание, защото засяга обвързаности между различни хора, двустранни и многостранни отношения. Правото трябва да е качествено друга материя. Общото съзнание е нов код на правото, не е получено в опита. “Живота и вселената живеят в закон, както и хората” - Полюшев – “Физика на Бога”. Кант казва: “Има неща дадени преди опита”.

Правото е неотделимо от СОЦИАЛНОСТТА. То има своя социална среда и тази среда иска да го преобрази на правно ниво. Социалните факти, различните отношения и зависимости получават съответни импулси, когато правото ги изведе от първичната социалност на правата и тогава те намират общ език. Правото има способност да дава свой прочит на социалните факти и отношения в сферата на регулиране и влага в тях правен смисъл. Когато влезе в досег с първичните социални права, придава нов смисъл, нова действителност и ги променя като правни състояния. Когато се допре до държавата, тя става ПРАВОВА – иска от държавата да се определя като такава – ДЪРЖАВА НА ЗАКОНА.
Чрез правото нещата стават съизмерими, включват се в едно определено действие, подчиняват се на един общ шифър, измерват се с мярата на правото. Правото създава ЕДНО чисто ПРАВНО БЛАГО, което няма първообраз. Това е ПРАВОМОЩИЕТО – право и мощ. То е сърцевина на правото, фокус, неговата най-дълбока същност.