6. Форми на демократичната държава. Политическа и социална държава.

Макар че първият признак (суверенитетът) е основен, останалите три също дават насоките при формирането на политическа система на държавата. Особено важен е принципът, който представя изискванията на държавната система по отношение на основните държавни органи, тяхната изборност и сменяемост. Така в зависимост от реда на формиране на органите на държавната власт и на институциите на държавата (вторият признак), демократичните държави се делят на републики и монархии.

1. Републиките са съвременни държавни системи, които се изграждат върху избор на основа и които се опират на институции като парламент, президент и парламентарноизлъчено правителство. По принцип държави с републикански системи стъпват върху някакъв основен закон (конституция), която регламентира законовия ред в държавата. Много малко страни днес нямат конституция.

Републиканската система се реализира в няколко типа:
А) Парламентарна република. При нея парламента е с доминиращи позиции в цялата политическа система. Счита се, че тази форма е особено подходяща за страни в преход. Съображението е, че парламентът като орган който се избира за определен мандат е поставен под контрол на избирателите и по този начин водещата политическа институция е подвластна, т.е. в положение на гарантиран народен контрол. Наред с това изборът на парламент и излъчването на правителство, контролирано от парламента ,дава възможност на гражданите за политически изяви. Превръща ги в активни субекти на политическия живот. Парламентарната република е най-добрият модел за осъществяване на представителния тип демокрация със силните позиции на парламента, в който заседават народните избраници.

Б) Президентска република: Тя е подходяща за развитите държави, там където съществуват и икономически, и социално-политически условия за стабилна власт (САЩ). Широките пълномощия на президента правят властта стабилна. Решенията се взимат бързо, тъй като реда на тяхното приемане, отнесен към този в парламентарните републики е значително по-кратък. Съществуват условия за поливариантни решения, за избор на позиции във външната и вътрешната политика. Счита се обаче, че при недостатъчно развита държавна система президентската власт може бързо да се изроди във власт от авторитарен тип (еднолична диктатура) - като при управлението на Пиночет, Милошевич, Садам Хюсеин.

В) Има варианти на т.нар. полупрезидентски републики (Франция), където е направен опит правителството да бъде поставено под двоен контрол (на президента и на парламента). Този вариант има твърде много недостатъци и не се препоръчва за държави, без традиции в държавността.

2. Монархии: Тези режими в наши дни са на изчезване. Те съществуват само в традиционните общества. Абсолютната или пък дуалистичната монархия, където коронования има абсолютна власт или контролира голяма част от законодателната и изпълнителната власт са рядкост (Саудитска Арабия, Йордания) .
В Европа монархии са запазени в няколко страни, но реалната власт е в парламента и правителството. Дворът има изцяло представителни функции.

От гледна точка на третият признак (равни права на гражданите в управлението) и това, че тези права могат да бъдат формални и реални, т.е. на гражданите се предоставя възможност за реализация на това им право, а също така и в зависимост от степента на равнопоставяне, която системата осигурява на гражданите, демокрациите се делят на политически и социални.

При политическата държава правата се залегнали в законите, т.е. първите се юридически гарантирани. Това разбира се не е достатъчно, тъй като при липса на икономически предпоставки, тези равни политически права се оказват неизползваеми, що се отнася до слабите социални маси. Това разминаване се отстранява чрез практиките на социалната държава. При нея акцента се поставя върху осигуряването на материални блага за практическо реализиране на политическите права. Това е специална политика, която години наред се свързваше с програмите на социално-демократическите партии. Тези програми са насочени към известно преразпределение на благата в полза на слабите социални слоеве и групи. Тази политика обаче, е скъпо струваща. Към нея успешно могат да се ориентират развитите страни - стабилни във финансово отношение. Това са много средства, които се пренасочват и са част от брутния вътрешен продукт на страната.

В наши дни, в държавите тази политика се оценява като перспективна. По-силни са аргументите на привържениците на тази политика, макар че аргументите на противниците им също са сериозни. Противниците са десни сили, свързани с консервативното крило. Основният аргумент на консерваторите е, че “тази политика осигурява недостатъчно активните, неамбициозните, т.е. тези представители на отделна социална група, която разчита на подаяние от обществото и това ги обрича на леност и паразитизъм” (Маргарита Пипкова).