5. Индивидуалистична, групова и коликтивистки тип демокрация.

Когато разглеждаме една държавна система, можем да класифицираме държавите в няколко групи, в зависимост от това, как се разбира понятието народ и как се осъществява неговия суверенитет.
Очевидно, понятието “народ” в теорията се оказва доста сложно, особено ако се разглежда в исторически аспект. Перикъл (V - IV в. пр Хр.) пише, че “властта е за многото”. В Древна Гърция под понятието народ се разбира цялото от всички свободни гръцки мъже. До средата на XIX в., в модерното индустриално капиталистическо общество са влизали всички свободни възрастни мъже, притежаващи определена собственост. В различните страни е имало различни изисквания към индивидите, за да бъдат членове на дадено общество. Например жените, робите, тези, които не водят уседнал начин на живот и др., не можели да вземат участие в управлението.

Ако приложим изискванията за равни избирателни права, това означава, че тези държави са по-силно или по-слабо ограничени. Всяка политическа система, която дискриминира определени групи от населението, която налага цензура – имуществена, образователна, расова религиозна или политическа, е социално ограничена. Народът като сложна общност от хора има определена структура, състои се от отделни личности. В зависимост от това, дали народа се разглежда като съвкупност от свободни индивиди, или като взаимоотношение между отделни групи хора с общи интереси, със собствени специфични цели, или като едно хомогенно цяло, в което доминират общите интереси и общата воля, се различават няколко модела държавни политически системи.

Концепцията “народът – това са личностите в обществото”, ражда идеята за индивидуалистичната държава. При нея източник на властта са гражданите. Голямата задача на държавната система е да защити и гарантира интересите на личността. Да създаде условия, индивида да се реализира като източник на властта. Това са идеи, най-широко легнали във възгледите на класическия либерализъм.

Друго разбиране на държавата като власт, е че тя отразява интересите на отделни групи в обществото. Тя е израз на свободно съревнование за властване между тези групи. Тази представа е най-близка до съвремената плуралистична държава. Много силно развита е тази концепция в американската политология и практика.

Концепцията за колективизма води началото си от идеите на Русо. Индивидите в обществото нямат свои индивидуално-специфични интереси. Техните интереси по същество съвпадат с интересите на цялото общество. По този начин се създава представа за народа като хомогенна общност. Поради това суверенитета на народа се идентифицира като народовластие, т.е. с властта на целия народ. Когато това разбиране се превърне в целенасочена политика на игнориране интересите на личността, когато се пристъпи към политика на натиск върху личността, за да се “тушират” т.нар. междуличностни различия, това е първата решителна стъпка към тоталитаризъм. Ето защо колективния тип демокрация намери една силнодеформирана практическа реализация в рамките на марксиската доктрина и на комунистическата тоталитарна практика. Независимо от това, идеите на Русо не бива да се считат за основа на тоталитарната система, защото в този случай те са доведени до крайност, до абсурд в рамките на една, по същество, произволна интерпретация.

Суверенитета на народа е признак, който дава основание за преценка не само от гледна точка на субекта на властта. В зависимост от това, как участва народа в управлението, кой и как непосредствено изпълнява властните функции, демокрацията се дели на пряка, плебисцитна и представителна(репрезентативна).

При пряката демокрация, гражданите непосредствено участват във всички фази на подготовка и във вземане на управленски решения. Класически пример е античната държава. Пряката демокрация е практически осъществима в рамките на сравнително малки общности от хора. Решенията, които взимат, не се отнасят до сложни, общозначими в национален или глобален общочовешки план въпроси. В наши дни тази форма е широко разпространена в практиките на общонското самоуправление(САЩ, Швейцария). Една изчистена форма на пряка демокрация съществува при израелските кибуци. Към пряката демокрация се отнася т.нар. императивен мандат. Неговата същност е в задължителното изискване избраните представители винаги да гласуват с волята на избирателите. Имперският мандат дисциплинира избраните представители, притиска ги към поетите ангажименти, но едновременно с това има един очевиден недостатък – не дава възможност да се отчита промяната, развитието в обществения процес. По този начин консервира волята на избирателите и най-често остава в страни от промените в социално-политическата среда.

Важна форма за пряко участие на гражданите във властта е плибисцитната демокрация. Разликата между нея и пряката е трудно доловима. И при двете съществува непосредствено волеизлияние на народа. Разликата е, че пряката демокрация предполага участие на гражданите във всички етапи на подготовка, обсъждане и вземане на решения. При плебисцитната демокрация гражданите участват на финала, т.е. в заключителната фаза гласуват “за” или ”против”.

Последната и най-разпространена форма е представителната демокрация. Нейната същност е в опосредстването на гражданите при вземането на политически решения. Тази опосредственост се осъществява чрез избраните от народа представители. Тази форма на демокрация е особено подходяща за съвременните държави с големи територии и население. NB е, че сложните политически решения могат да бъдат взети само от професионалисти. Ето защо народните избраници трябва да притежават добра подготовка, т.е. групата им да представлява един съвременен елит с доказани професионални качества.