4. Историческо развитие на философията на правото

1. Произход на философията на правото (ФП)

ФП започва своята история още в древния свят. Тази история може, например, да се разглежда:
а) през призмата на битиетата на правото. Тогава говорим за:
- философия на естественото право;
- философия на позитивното право и пр.
б) през призмата на историческите епохи. Тогава говорим за:
- философия на правото на Древния свят;
- философия на правото на Средновековието и пр.
в) през призмата на цивилизационно-аксиологическия подход. Тогава говорим за:
- философия на ирационалното право;
- философия на идеалистическото право;
- философия на чувственото право.

Възможни са още много подходи. В крайна сметка най-популярен се оказва историческия подход.

Първите философско-правни представи на хората са се основавали на мита за “златния век”, когато боговете са живели сред хората. Той е бил особено популярен в древна Гърция.

С развитието на обществото представите за боговете престават да бъдат като за обикновени хора. На боговете започват да се приписват свръхестествени сили. Тези богове установяват законите, които трябва да се спазват от хората. В Гърция се появяват специални богини на правото – Дике (Справедливост) и Евтимия (Благозаконие), които са били дъщери на Зевс и Темида.

Силно развитие имат философско-правните възгледи в древна Индия (там най-напред се издига идеята за напълно земния произход на правото) и в древен Китай (където Конфуций и Лао Дзъ първи разглеждат неразривната връзка между право и морал).

Класическо развитие ФП претърпява в древна Гърция. Там Хераклит първи прави разлика между природни и юридически закони. Демокрит създава античната теория за естественото право, според която човешките закони не трябва да противоречат на природните закони. Протагор първи прогласява идеята за закона като резултат от договор между хората. Сократ създава концепцията за философско-правния рационализъм. Според нея хората задължително трябва да знаят което е добро и справедливо, за да могат да спазват моралните и правните норми. Така Сократ е отъждествявал законност и справедливост. Той е считал всеки закон за справедлив. Платон в многобройни свои трудове обосновава основите на правния живот на античните полиси: върховенство на закона; равенство на гражданите пред закона, строга йерархия на задълженията, разбиране на справедливостта като състояние на обществото. Аристотел прави първото пълно и фундаментално изследване на връзката между правото и справедливостта. Според него има два вида справедливост: уравняваща, разбирана като аритметично равенство и съразмерност между деяние и наказание, и разпределяща, разбирана като геометрическо равенство и съразмерност между достъпа до общественото богатство и заслугите. Вторият вид справедливост Аристотел е наричал социално равенство. За него правото е било политическа справедливост. Той го е делял на естествено, което е било неизменно, и условно, което е било зависимо от неговото признание от гражданите и от фиксираността му в законите. За Аристотел законът е бил безпристрастна мяра за справедливост.

През Средновековието философско-правните идеи имат божествен характер. Тогава ФП се е опитвала да обоснове правните основи на битието на Бога и да докаже, че именно божествената благодат позволява да се съдят и съизмерват постъпките на хората. Свети Августин Блажени пръв обосновава разликата между законите на божествения град и земния град. Първите трябвало да бъдат ръководещи. Тома Аквински пък делял правото на три равнища: божествено право, право на народите (естествено право в неговата аристотелова трактовка) и човешко право (позитивно, светско право). На всяко равнище съответстват свои закони. Трябвало да има йерархия на законите в полза на божествените.

През Възраждането отношението към човека като природно-обществено, а не божествено същество, предопределя философско-правните възгледи. Монтен настоява за стриктно изпълнение на позитивното право и за съобразяване на позитивното право с обичайното право. Макиавели изисква стабилност на законодателството. Това предполага тяхното юридическо съвършенство. Хуго Гроций разглежда правото като явление, произтичащо от естественото право на човека. Правото служело за средство, правещо живота на хората и държавата благоустроен. Държавата била резултат от обществен договор. Позитивното право трябвало да съответства на естественото право. Основанието на правото била справедливостта.

През Новото време появата на гражданското общество изисква нова ФП. Франсис Бекон настоява за развитие и на ФП, и на юридическата наука. Основание на правото били справедливостта и обществената полза. Законите възниквали от потребността на човека да се защити от несправедливостта. Те изразявали интересите на по-могъщите групи от населението. Правото се деляло на обществено и частно. Първото било с приоритет. Томас Хобс пръв издига идеята, че хората са равни по рождение, за разлика от Аристотел, който твърдял, че хората се раждат неравни, господари и роби. Хобс е подпомагал идеологически борбата на буржоазията срещу съсловните привилегии и неравенство. Равенството между хората влечало след себе си взаимно недоверие. Така в обществото господствал принципа човек за човека е вълк. Това е естественото състояние на обществото. В него не се знае кое е правилно, добро, справедливо. В него законът е невъзможен. Трябва да се постигне друго състояние на обществото – състоянието на мир. Главно условие за неговото формиране са естествените закони. Те произтичат от естественото право като свобода на човека да прави всичко, което иска. Но ако всеки постъпва както си иска, то взаимната вражда на хората ще продължи. Затова правото да се постъпва свободно трябва да се допълни със задължение да се прави или да не се прави определена постъпка. Затова и задължението е форма на естественото право, на естествения закон. Този закон е предписание, съгласно което на човек се забранява да прави това, което е пагубно за неговия живот или което го лишава от средства за съхранение, както и да пренебрегва това, което той счита за най-добро средство за съхранение на живота. Главният естествен закон е “да се търси мира и да се следва той, защитавайки себе си с всички възможни средства”. Вторият естествен закон е “човек трябва да се откаже от правото върху всички свои вещи в тази мяра, която е необходима в интересите на мира и самозащитата и да се задоволява с тази степен на свобода по отношение на другите хора, която би допуснал у другите хора по отношение на себе си.” Този втори закон е условие и основание за сключването на обществен договор обществото да се управлява от лице, овластено от всички. Така държавата се превръща в Левиатан. Третият естествен закон е този, че е справедливо да се изпълняват сключените договори. Общо Хобс формулира 19 естествени закона. Науката за тях той нарича морална философия. Спиноза продължава развитието на идеите на Хобс за обществения договор и естественото право. Но в центъра на неговото философско-правно учение е не справедливостта, а свободата. Той пръв изтъква, че държавата не може да ограничава естествените права на човека, както и това, че държавата трябва отчита мнението на мнозинството свои граждани и да изпълнява сама своите закони. Джон Лок разглежда проблемите за ограничаване на властта на суверена и на държавата, както и за либерализация и разширяване на правата. Според Лок държавата възниква като орган за разрешаване на конфликтите и за защита на правото. Лок прогласява и принципа на консенсуса в работата на държавата и обществото. Той пръв обосновава естествените и неотменими права на хората. Той тълкува законите като предписания не само към гражданите, но и към самата държава. Законите трябвало да изразяват общата воля и да служат на общото благо. Те трябвало да гарантират свободата. Лок иска и разделение на държавната власт на законодателна и изпълнителна.

Монтескьо критикува Хобс за идеята му, че всички са във война срещу всички. Според Монтескьо хората не са агресивни, а боязливи. Естественото състояние не е на война, а на мир. Именно обединяването на хората в държава води до нарушаване на естественото равенство. Затова в допълнение на естествените закони, хората трябва да създават човешки закони. Духът на законите е свободата. Русо пък счита, че краят на естественото и справедливо състояние на обществото е причинен от появата на частната собственост. Тя е довела до страх, война и имуществено разслоение. Държавата била учредена по инициатива на богатите на основа на обществения договор, който предвидил всеобщо равенство пред законите. Но богатите измамили бедните и установили такива закони, които защитават интересите само на богатите. Човек се ражда свободен, но уви, навсякъде той е в окови, заключава философът. Той е бил убеден, че правата на човека в условията на политическо и икономическо неравенство могат да се защитят само от закони. Хората трябва да подчинят своята воля на “общата воля”, на “общото аз”. Народът е единственият, който има суверенитет. Имало разлика между “обща воля” и “воля на всички”. Най-важно право на човека било правото на свобода.

Кант е родоначалника на класическата немска философия. Два от неговите известни четири философски въпроса, на които се опитвал да даде отговор в многобройните си трудове, са свързани с ФП: “какво трябва да правя?” и “на какво мога да се надявам?”. Отговаряйки на първия въпрос Кант призовава да се постъпва така, че принципа на твоето поведение да може да стане всеобщ принцип на всички. Трябвало да бъде свободни в своите действия, но да съизмерваме своята свобода със свободата на другите. В противен случай възниква произвол, анархия. Именно такова е било естественото състояние на обществото, когато хората постоянно са си нарушавали правата. Законите са призвани да не допуснат това. Правото бил съвкупност от условия, ограничаващи произвола на един човек по отношение на друг посредством общия закон на свободата. Кант делял също правото на частно и публично. Главният обект на частното право е собствеността, а на публичното – правните атрибути на човека: свобода, равенство, самостоятелност. Държавите трябва да се управляват не от хора, а от закони. Отговаряйки на втория въпрос, философът подчертава, че човек трябва да се надява не само на себе си, но и на юридическите закони. Но законите не отчитат мотивите на постъпките и следователно не обезпечават справедливостта като разновидност на правото. Законите регулират само поведението на хората, при това не всички техни действия, а само част от тях, предвидени в закона. Оттук Кант прави гениален извод, станал правен фундамент на хуманизма: държавата, волята на законодателя, няма право да опекунства над човека, да му предписва в какво да вярва и какво да обича. И най-важното, човекът при никакви обстоятелства не трябва да се използва като средство, а винаги само като цел. Няма по-висока цел от човека. Правата на човека са свещени и това трябва да се отчита от държавата независимо колко й струва.

Фихте разглежда връзката между правото и свободата. Законът бил гарант на свободата. Силата на закона е сила на свободата. Хората трябва да се подчиняват на закона по силата на разумната необходимост. Държавата била “колективна воля” на гражданите, призвана да защитава правата на човека.

Върхът на немската класическа философия е постигнат от Хегел. Той по същество е родоначалника на ФП като систематизирано научно-философско знание. Той пръв пише книга, озаглавена “Философия на правото”. В нея той разглежда правото от позицията на своята философска концепция – идеалистическа диалектика. Той разделя духа на три части: субективен дух (антропология, философия на духа и психология), обективен дух (право, моралност, нравственост) и абсолютен дух (изкуство, религия на откровението и философия). Цялата тази триада се пронизва от идеята за свобода. Под субективен дух Хегел разбира свободата на личността “в себе си”, под обективен – свободата не само “в себе си”, но и “за себе си”, т. е. налично битие. И ако свободата “в себе си” е само идеята за право, то свободата “в себе си и за себе си” – това е правната реалност като битие на идеята за правото. Затова Хегел разглежда ФП като наука за свободата, като философско осмисляне на всичко, свързано с правото, дълга, нормативността. Самото право, съгласно триадата, съществува в три ипостаса: идея за право, която се проявява като свобода на волята, особено право – като конкретни права на социалните субекти: личност, семейство, държава, и позитивно право – като закон. Предмет на философското разглеждане на правото бил само първия ипостас, т. е. идеята за правото. В процеса на своето диалектично развитие, правото минава през три степени. Първата е абстрактно право – това е правото са свободната, правоспособна личност. На този етап още няма позитивни закони. На този етап действа принципа “бъди личност и уважавай другите като личности”. Личността реализира своята свобода в собствеността, отношенията спрямо които водят към по-нататъшно развитие на идеята за право. Наличието на собственици води до възникване на договора. Но договорите понякога не се изпълняват и се получава неправо, т. е. нарушение, измама, престъпление. Тук се появява различието между абстрактното право и субективната воля, което се снема в следващата степен – моралността. Тя се проявява вече не само в мислите, но и в делата, тъй като човек има право на свобода на постъпките си. Благодарение на моралната свобода той придобива възможност да различава доброто от злото и да прави свободен избор. Основни форми на моралността според Хегел са умисъла, намерението, доброто, злото, благото. В най-общ вид сферата на моралността е сфера на дълга, на задължението да се прави добро и да не се прави зло. Третата степен от развитието на правото е нравствеността, съществуваща във формите на семейство, гражданско общество и държава. В семейството всичко е проникнато от нравствеността. Бракът бил нравствено отношение и нравствен съюз. Под гражданско общество Хегел разбира социалният строй, основаващ се на личния икономически интерес, където всеки за себе си е цел, а другите – нищо. Субстанцията на личността в гражданското общество била частната собственост. Своебразието на потребностите и на възможностите за тяхното удовлетворяване е основание за разделение на труда, за възникване на формалната култура, за образуването на различните съсловия и на формалното право. Гражданското общество се образува тогава, когато мнозинството от населението се отнася към средното съсловие с висока степен на правосъзнанието. Държавата завършва развитието на идеята за право и се явява най-висша форма на нравствеността. Правото в държавата може да бъде вътрешно, външно и световно. Последното е абсолютно право, като народния дух, като истинската нравственост. Правото е свобода. Произволът е смесване на свободата и несвободата. Законът е разум плюс свобода. Всяко проявление на свободата, в т. ч. и в правото, има различна степен на абстрактност, но в своята съвкупност дава възможност да се реализира свободата като благо. Свободата се проявява като свобода на волята на личността, като свобода на гражданското общество и като свобода на държавата.

Маркс и Енгелс правят диалектико-материалистически подход към ФП. Те разглеждат правото като надстройка над икономическия базис и идеологическо изразяване на интересите на господстващата класа. Законът бил концентриран израз на политиката. Справедливостта означава само равенство пред закона.

Джон Остин прави опити да очисти правото от морала, психологията, политиката и другите неправни феномени, правещи правото неконкретно, размито. Законът бил просто закон. ФП трябвало да изучава просто правото и нищо друго. Правото не може да преценява от нравствени или политически позиции. Правото не е нито добро, нито зло. То е просто дължимо.

Понастоящем във ФП се наблюдават различни школи: ирационализъм, позитивизъм, неокантианство, неохегелианство, феноменологизъм, структурализъм, херменевтика, екзистенциализъм , психоанализа, неореализъм и много други.

В България ФП се развива от М. Поповиливиев, Ц. Торбов, В. Ганев, Н. Неновски, М. Михайлова, Г. Бойчев, И. Колев, Ст. Йотов, Д. Вълчев и др.

Може да се обобщи, че своя класически вид днешната ФП придобива през Новото време, когато се превръща в наука за естественото право (ЕП), разбирано като нормативна система, независима от позитивното право.

По-късно тя преминава през развитието си като наука и преди всичко за отношението между естествените права и позитивното право. В епохата на Просвещението 3-тото съсловие включва в системата на свободните идеи отричането на феодалното право и обосновава тезата за съществуването на естественото право. Когато това съсловие овладява държавната власт, то отразява в конституционни и др. източници на правото естествените права на човека. Така те получават своя юридически израз в позитивното право.

Обект на изучаване на естественоправната школа стават естествените права и тяхното институционализиране в позитивното право. На естествените права се гледа като самостоятелно явление, произтичащо от биологичната и социална същност на човека. На тази основа се търси връзката им с позитивното право.

Съвременното развитие на естественоправната школа е главно в посока на теоретичната обосновка на необходимите позитивноправни гаранции за всички естествени права на човека. Това ново развитие на естественоправната школа е обусловено от процесите, които произтичат в съвременното общество.

Естественоправната школа в съвременния си вид е основата, върху която се формира учението за правата на човека. Отразените в международното и вътрешното право естествени права е обекта, който то трябва да изучава. Интеграционните процеси протичат между международното и вътрешното право, изразени в областта на естествените права са основа за формирането на единно учение за правата на човека.

Като позитивно правно учение, което все повече се освобождава от политологичните аспекти, то ще придобива характер на учение за основните субективни права. След като естествените права се отразяват в международното и вътрешното право, придобиват характер на основни субективни права.

Основен проблем на учението за правата на човека става този за позитивноправната защита на човешките права. Това отговаря на съвременното развитие на обществото.

Съвременната правна философия се свързва с името на Хуго Гроций. По-точно би било с името на Гроций да се свърже отхвърлянето на клерикализма в социалното мислене и решителното възраждане на идеите на древността в тяхната автентичност. Определението "Vera lex est recta ratio, naturae, congruens, constans, sempitema..." (Истинният закон е разумно положение, съответстващо на природата, разпростиращо се върху всички хора, постоянно, вечно...) е на Цицерон. Правната формула на Гроций, извеждаща правото от разума (recta ratio), в общи линии следва логиката на разсъждение, характерна за Цицерон и други мислители на античността.

Не е откритие да се твърди, че мислителите на Ренесанса са черпили вдъхновение от идеите на античността. По-важно е да се подчертае друго. Кодексът на естественото право, за чийто създатели се сочат Гроций, Томазий, Пуфендорф, няма за цел да се противопостави на позитивното право, а да го вдъхнови. Затова е неточно да се поддържа, че естественоправната школа отрича емпиричното познание. Не може да се отрича нещо (позитивния закон), което просто не съществува. Тук някой може да възрази, че гръцките полиси, Рим, Нидерландските съединени щати, германските княжества са имали писани закони. Закони безспорно е имало. Но безспорно е и друго нито в древността, нито през Ренесанса писаните закони са претендирали да съдържат цялостна нормативна уредба на обществените отношения. В най-добрия случай тези закони са претендирали да предвиждат отделни фрагменти на една бъдеща властна реакция, която е не толкова (и не само) деспотична, колкото нерационална, нелогична и несистемна.

Старата школа на естественото право формулира не просто едно основание на правото (човешкият разум, общественият договор и пр.), а едно разбиране за същността на правото, което е по-различно от настоящото. Днес повечето правници биха склонили да дефинират правото като регулатор на обществените отношения. Ренесансовите мислители са виждали правото като средство, чрез което действията на властта стават предвидими. Но когато едно действие на властта е предвидимо, то може да се предизвика, а когато предизвикването е задължително, то се превръща във всеобщ закон. И това е дълбокият, но неизбежен парадокс на естественото право: отричат се тогавашните фрагментарни закони в името на общата законност. Защото ако наредбите на властта са логични и рационални, те подлежат на осмисляне и систематично обективиране и следователно се превръщат в позитивен закон. Този закон, разбира се, е формален и вечен и по принцип няма никакво значение какъв съдържателен критерий ще се заложи в неговата основа.

Формалността и неизменността на постулатите, издигани от представителите на естественоправната школа, винаги са били прицелна точка на неговите критици. Ако обаче се възприеме правото (само) като средство за прогнозиране на действията на властта, то наистина е иманентно неизменно (изменяемо единствено спрямо измененията на властта) и формално, защото няма за цел да оцени действията на властта като добри или лоши, правилни или неправилни, а само да ги предскаже. На такова разбиране за правото съответства не някакъв "справедлив", "идеален", "истинен" и пр. закон, а просто една законност, схващана като система от взаимно безпротиворечиви правила, разпростираща се спрямо всички.

Теоретиците на естественото право не са юристи нито в съвременния, нито в тогавашния смисъл. Те са философи, поставили правото в центъра на своите изследвания. Потребностите от практически ориентирани правнотеоретични знания през Средновековието, Ренесанса, включително до края на XIX в., са се удовлетворявали от юридическата енциклопедия.

Юристите-енциклопедисти не са получили полагащото им се признание. Правната история настоява повече върху глосаторите, постглосаторите и изобщо върху възраждането на духа на римското право. Дори и утвърдени автори са изказвали някои, меко казано, наивни твърдения. "Енциклопедията на правото, пише В. Ганев, възниква случайно." Едва ли повсеместното разпространение на правната енциклопедия сред европейските народи може да се обясни чрез случайността. Всеки клон на научното познание има нужда от изнесени пред скоба постановки, които да съдържат разгърнати дефиниции на понятия, подлежащи на обобщаване. Това е естествен етап в движението на мисълта, чрез който се търси систематичност в натрупаната повече или по-малко хаотично емпирия. Това е процес на образуване на понятия, които "предвид своята всеобщност служат за съкращения на безкрайното множество от частни случаи."

Освен че е естествен стадий в познавателния процес, създаването на общи понятия има съвсем конкретни практически цели. До формирането на национални законодателни системи правното образование се е изчерпвало с изучаването на римското и, в известна степен, на каноническото право. Римското и каноническото право не са взаимно съгласувани, не оформят завършени системи и затрудняват движението на мисълта по пътя на индукцията. Ето защо обобщенията, дело на енциклопедистите, са неизбежно произволни. Независимо от това си качество енциклопедиите се превръщат в неизменен атрибут на правното преподаване. Не случайно настоявам върху елемента на преподаването. Всички разсъждения върху теорията и философията на правото в последните 150 години се пишат така, сякаш тези науки са продукт единствено на възвисяването на човешкия дух. Според обстоятелствата духът може да се възвисява или не, но теоретичните науки имат съвсем прагматични функции (функция) да бъдат уводни, (или) обобщаващи, (или) и методологически насочващи специализираните правни науки. Същите функции (функция) от ранното средновековие до края на XIX в. изпълнява енциклопедията на правото. Такива са и функциите на днешната теория на правото.

В отсъствие на цялостно позитивно законодателство теоретичните науки са преобладаващо уводни; с натрупването на позитивни факти се засилва обобщаващият елемент; систематизирането на обобщенията прераства в методология. Доколкото енциклопедията на правото се развива от университетски учени и в отсъствие на позитивно законодателство, тя е преобладаващо уводна. Целта на енциклопедистите е да представят главните раздели на правознанието и същевременно да обосноват единството на правното явление и правния език. С това свое съдържание енциклопедията на правото формира правния светоглед на поколения юристи. Неправилно и дори несправедливо е днес да приписваме европейските кодификации единствено на рецепцията на римското право. Рецепцията има своето значение, но основен дял в разработването на понятийния апарат на съвременната правна наука имат енциклопедистите. Авторите на Code civil и на BGB са имали пред очите си не толкова Corpus juris civilis, колкото една идея за систематиката, разгърната в набор от правни понятия.

Основен упрек към всички автори на енциклопедии е, че те не могат да обосноват предмета на своето изследване и да му придадат ясна систематика. Този упрек е отчасти неоснователен. Сам по себе си стремежът да се обхване правото в понятия, изразяващи неговото духовно единство, предпоставя идеята за всеобща законност. Следователно, ако философите на правото виждат във всеобщия закон една предвидимост на властта, енциклопедистите стигат до същия извод чрез идеята за интелектуалното единство на правните понятия. Единството на правните понятия в крайна сметка е свързващото звено в различните школи и разклонения на позитивизма. Според Паул Лабанд "... научната задача ... се състои в конструкцията на правните институти; в обобщаването на отделните правни норми в по-общи понятия; и в извличането от тези понятия на ония последици, които логично следват. Това е чисто логическа, умствена работа, независимо от издирването на нормативния материал или от неговото нормативно обработване (к. м. В. Г.)".

Налага се един спорен, но защитим извод. Класическата естественоправна теория на XVII и XVIII в. се откъсва от схоластиката и издига разума за основание на правото. Независимо дали разумът се схваща като феноменологично основание на правото (Гроций, Пуфендорф) или като негов епистемиологичен постулат (Кант), крайният резултат се състои в издигане на идеята за всеобщата законност.

Встъпвайки в наследството на правния енциклопедизъм, позитивистите на XIX в. развиват учението за интелектуалното единство на правните понятия. На това единство съответства не добър или лош закон, а просто формалната законност. Следователно разликата между юснатурализма на XVII и XVIII в. и позитивизма на XIX в. е по-скоро в това, че първият пледира за формална законност чрез средствата на властта, а вторият предоставя на властта средствата на формалната законност.

Обединяващо между позитивизма и юснатурализма е обстоятелството, че те затварят правото в триъгълника между властта, закона и индивида. Този триъгълник някак лежи извън времето и извън пространството, изглежда универсален и неизменен. Той настойчиво се оспорва от мнозина с аргумента, че няма вечно и неизменно право, общество, държава, човешко същество. Очевидно е, разбира се, че не съществуват вечни социални феномени. Но натрапчивото повторение на идеята за "вечното и неизменното" у десетки автори поражда въпрос: нима всички те просто грешат?

Вероятно трябва да се разграничава правната форма като "най-абстрактен израз на съдържанието на правото" от правото и от конкретните правни системи. Правната форма е самата технология на констатиране или отхвърляне на сходство при типични социални факти и обвързването им с определени последици, които трябва да са задължителни. Именно това е вечният и неизменен юридически елемент. На свой ред правото представлява "овеществяване" на фактите и последиците, което вече е исторически обусловено и следователно социологически детерминирано. Оттук произтича и вътрешната двоичност на множество правни доктрини, които се опитват да съвместят идеята за правната форма (вечен елемент) с идеята за самото право, което е изменчиво.

Социологическият подход към правото се свързва с името на Огюст Конт. Всъщност всеки опит да се дефинира правото като социален феномен, т.е. като едно от обществените явления, съставлява социологическо гледище върху правото. Ето защо вижданията на повечето ренесансови мислители за правото по същество са социологически.
Тук искам да направя една важна уговорка, без която ориентирането в правните доктрини би било силно затруднено.

Някои мислители в човешката история (Аристотел, Т. Аквински, Кант, Хегел) са се стремили към създаване на универсална система за обясняване на бога, природата, обществото и човека. В тези системи е намерило място и правото, но то не е било централен обект на изследване. Затова в техните съчинения е акцентувано върху онзи елемент от правото, който в най-голяма степен е относим към създадената система. В този смисъл гледището, например на Кант, върху правото не е социологическо, защото той не е отделял специално внимание върху законите на обществото и върху юридическите закони.

Други мислители (Лок, Русо, Монтескьо, Маркс) са насочвали своите изследвания специално към политическата власт. За тях социологическото гледище е естествено, тъй като те разглеждат държавата и правото като компоненти на обществената организираност като инструменти на властта.

Трета категория мислители (Савини, Йеринг, Йелинек) са професионални юристи. За тях правото е централен обект на изследване. Законите на обществото (и евентуално вселенската подредба) имат значение, доколкото дават възможност за по-добро и по-точно изясняване на правото. Затова е неправилно да се обобщи в една фраза, че Кант вижда основанието на правото в принципа на свободата; Русо в обществения договор; Йеринг в целесъобразността. За Кант правото е част от етиката, а самата етика е априорно заложена в човешкия разум. Чрез обществения договор Русо рационализира произхода и пределите на властта. Целесъобразността според Йеринг е обяснително начало на правните норми, но той няма за цел да търси произхода на властта, нито моралния императив на правото. Твърдението, че в правото властва целесъобразността, не противоречи на идеята за обществения договор, а и едното, и другото са напълно съвместими с императивите на критическия разум". Съпоставянето, а още повече противопоставянето на отделни становища е разумно само когато те имат сходен предмет на изследване, изхождат от относително близки методологически позиции и са съизмерими във времето.

Може да се твърди, че социологическо гледище върху правото може да бъде съзряно у множество мислители преди Огюст Конт. Все пак той е първият, който недвусмислено заявява, че законите на обществото действат също тъй обективно и безпристрастно, както законите на природата. Не е пресилено да се каже, че всички теоретици след Огюст Конт отчитат социалната природа на правото и дори когато отхвърлят социологическия подход, се чувстват длъжни да обяснят своята позиция.

Приемането на Германския граждански законник (1896 г.) слага край на епохата на гражданските кодификации. С появата на система от писани закони, ако мога да перифразирам Йеринг, завършва борбата за право. Ренесансовият тип естественоправно мислене изчезва, за да бъде заменен от нов тип юснатурализъм, който вече няма за цел да обоснове нуждата от цялостно законодателство, а да оценява критично законодателството, да предлага подходи за неговото изучаване и да насочва към изменения.

В XX в. юриспруденцията не е нито "наука", нито "изкуство", а по-скоро занаят. Практическата необходимост от конкретни правни знания и относително високият обществен престиж на юристите ражда един прагматичен позитивизъм, който е по-скоро обществена потребност, отколкото издигане на гледна точка в правната наука. Законът казва О. Холмс е нещо, измислено от юристите, за да могат да го заобикалят други юристи. Това, разбира се, е шега, но в нея прозира известно изчерпване на "класическия" позитивизъм: правните понятия са се преродили в система от писани закони. Задачата на правната наука е значително улеснена да класифицира нормативния материал в схемата на съществуващите понятия. Пътят на правните науки изглежда утъпкан. Съществува правна теория, чийто предмет на изследване, в духа на Хуго и Меркел, са правните понятия в тяхното формалнологично съдържание. Самите понятия се мислят като по-конкретни, когато засягат материята на отрасловите правни науки; и като по-абстрактни когато се отнасят до цялото право. Предполага се, че по пътя на дедукцията може да се достигне от общите до отрасловите понятия, а чрез тях до попълване на празнотите в законодателството. Съществува, по-нататък, правна политика, чийто предмет са социалните, икономическите, идеологическите и пр. обстоятелства, които са предпоставки и условия на правото. Съществува, най-подир, правната философия, която включва правната метафизика (схващана като "критично" естествено право) или историята на правната философия.

Създаването на цялостни законодателни системи безусловно се отразява и върху разбирането за философия на правото. Върху това разбиране оказва въздействие и бурното развитие на обществените науки през XX в. Става дума за социологията, социалната психология, политологията, политическата антропология, социалната философия, социолингвистиката, херменевтиката и др. Върху фона на тази палитра от обществени науки традиционното разбиране за философията на правото като естествено право, т.е. като абстрактна ценност, легитимираща съдържателно правната система, изглежда безнадеждно остаряло.

Вероятно идеите никога не умират напълно. Дори когато от самата идея не е останало нищо, запазено е нейното наименование. След Първата и особено след Втората световна война в правната наука трайно се настани терминът възродено естествено право. Естествено не става дума за връщане към Гроций и Кант, още повече, че и двамата принадлежат към "класиката" на правната мисъл, но всяка нова доктрина неизбежно носи в себе си един елемент "като че ли на връщане".

Първата характеристика на възроденото естествено право е свързана с неизбежното му повлияване от възгледите на видните социални мислители на XX в.: Вебер, Попър, Юнг, Маркузе, Бел, Витгенщайн, Винер, Александър Йорданов и много други. Невъзможно е да се изисква от юристите да се абстрахират в трудовете си от цялостната културологична среда на своята епоха. Невъзможно е също така да се изработи нещо като механизъм за юридическа адаптация на една или друга неюридическа доктрина. Като цяло взаимното проникване на научни идеи, включително и в съвършено разнородни области, провокира мисленето, генерира нестандартни идеи или ги допълва и осъвременява.

Феноменализмът във философията просто не можеше да не провокира правния феноменализъм и неговата идея за иманентната мяра на урегулираност, която обществените отношения носят в себе си. Всяко природно и всяко социално явление се подчинява на определена закономерност; задачата е да се открие тази закономерност. Абсурдно е да се мисли, че съществува някакво аморфно обществено отношение, очакващо да бъде организирано от правото. Самата закономерност не е задължително пасивна; тя може да бъде активна, социоформираща и правоформираща.

Идеята за правоформиращата сила, но не на закономерностите, а на правните понятия (и на познанието в по-широк смисъл), е същностна идея на правната епистемиология. По инерция се приема, че понятията отразяват закономерности, но дали е така? Не обектът провокира разума, а разумът се насочва към обекта, за да го изследва. Правните понятия, като например норми или юридически факти, са прагматични, защото ги мислим като такива, а не защото са си такива по принцип (понятията не съществуват по принцип). Значи активната, творческа, движеща сила на познавателния процес идва от разума, от човека. Но ако признаваме това, защо не признаем и очевидното: човешката психика не е логика и разум; преди тях стоят емоциите и чувствата. Ученият подхожда към изследването с интерес или с досада, със симпатия или с омерзение, с хъс или с безразличие; тези чувства по-късно се обуздават чрез логиката, но не изчезват. Значи правното познание е интуитивно?!

Правната философия от началото на века се дистанцира от законодателството. Юристът догматик се затваря в нормата, а юристът философ търси целта на нормата, нейната ценност, справедливост, истинност. По този начин се създават две затворени системи, които определят правото като воля (сила), респ. като идея (справедливост), но не дават отговор на въпроса за субстанцията на правото. Идеята на правната феноменология за правото като нормативна мислимост на битието насочва по-скоро към основанието на правото, но не и към неговата "материя". Каква е все пак материята, субстанцията на правото?

Изказвани са виждания за право с различно "установяващо се битие". Например в закона битието на правото е държавата; в ситуацията правото възприема битието на общественото отношение, което регулира; в съзнанието правото е битие-психика, обусловена от социално-правната роля на индивида (ищец, наемател, обвиняем).
Друга оригинална идея за субстанцията на правото предлага юридическата херменевтика. Според общата идея на херменевтите социалните и социалнопсихологическите феномени се обективират в езика.

Не човек говори чрез езика, а езикът говори чрез човека. Сам по себе си езикът е интерсубектен; той се използва от всички, но не принадлежи на никого.

Правото се извлича от закона, но не чрез баналните тълкувателни способи. Правото, обективирано в езикови форми, е "битие, говорещо само за себе си". Интерпретаторът (съдията) търси именно разума на текста, което е нещо различно от "волята на законодателя". При това смисълът на текста не се търси абстрактно, а чрез уточняващата роля на конкретния случай. Общият смисъл е винаги контекстуален; конкретният смисъл има необозрими проекции към общия.

Съществена характеристика на съвременната правна философия е нейното частично дистанциране от закона и насочването й към съдебната практика. Класическият юснатурализъм подлага на оценка законите, доколкото в тогавашните представи правосъдието е подчинена, чисто логическа, правоприложна дейност. Тези представи господстват в континентална Европа до Втората световна война. След войната, отчасти под влияние на англо-американския модел на правосъдие, отчасти като рефлексия на действителната независимост (несменяемост) на съдебната власт, интересът на философите на правото се насочи към правосъдието. Образно казано, ако в началото на века философите на правото гледаха закона с пренебрежение, сега те влязоха в съдебната зала и надянаха адвокатските тоги. Според А. Кауфман в текста на позитивния закон справедливостта е представена само като съществуване, което на абстрактно-нормативно ниво не може нито да се прогласи, нито да се отрече. Прогласяването или отричането на справедливостта преминава през снемане на абстрактността на нормата в ситуацията и нейното съединяване с фактите по делото. По този начин форма (закон) и съществуване (справедливост) се сливат и обективират същността правото.

Но този начин за извличане на правната справедливост е твърде близък до това, което X. Харт нарече "норма на признаване". Става дума за възможността, която има съдията в общото право да преформулира прецедента, когато, "макар и юридически валиден, той е крайно неразумен". Като прилага буквално прецедента, като отказва да го приложи или като го преформулира, съдията мълчаливо признава или отказва да признае приложимостта на съществуваща норма към комбинацията от факти, пред която е изправен.

Тази дейност на съдиите може да се нарече "дейност по създаване на норма на признаване", "привнасяне на морал в правото в зависимост от ситуацията" или чисто и просто съдийско право. Р. Дуоркин предпочита да се изрази по-иначе. Той твърди, че съдиите не създават нито "норми на признаване", нито самото право, а "... само го прилагат към ония факти и обстоятелства, към които не се е налагало да бъде прилагано".