2. Правата на човека като система. Съотношение и взаимна зависимост между отделните видове права

Съществуват три основни групи права:
1. Граждански и политически (т.нар. класически права и свободи)
2. Икономически, социални и културни
3. Лични права и свободи
Първата група са избирателни права:
- право на участие в управлението на своята държава и на достъп до обществените и държавни служби
- право на сдружаване
- свобода на събиранията и манифестациите
- право на жалби, предложения и петиции до държавните органи
- свобода на словото, печата и другите средства за масова информация
- право да се търси, получава и разпространява информация
Втората група са социални, икономически и културни права.
а) Социални права:
- право на труд
- право на здравословни и безопасни условия на труд
- право на адекватно трудово възнаграждение
- право на почивка и отпуск
- право на стачка
- право на обществено осигуряване и социално подпомагане
- право на собственост
- право на наследяване
- право на еднакви правни условия за стопанска дейност
- право на работещите емигранти и техните семейства на защита и помощ
- право на жизнено равнище, необходимо за поддържане здравето на човека и неговото семейство
- право на здравно осигуряване, гарантиращо достъпна медицинска помощ и на безплатно ползване на медицински услуги, при условие и ред, определени със закон
- право на образование
б) Културни права:
- право да се ползва от националните и общочовешки културни ценности
- право на научното творчество, закрила на авторските и други права въобще
- право на здравословна и благоприятна околна среда
Третата група са личните права и свободи:
- право на живот
- право на хуманно отношение към човека (забрана на мъчения и изтезания), зачитане на умствена, физическа и морална цялост на човека и достойнства на човешката личност
- право на лична свобода и неприкосновеност
- право на лична сигурност и неприкосновеност на жилището, на кореспонденцията (тайните)
- право на защита при нарушаване правата и законните интереси на индивида
- право на справедливо и публично гледане на делото от независим и безпристрастен съд
- право свободно да се избира местожителство
- право на свободно придвижване
- свобода на съвестта, свобода на мисълта и избор на вероизповедание и на религиозни възгледи
Условно е делението на правата, защото те са взаимно свързани и еднакво необходими за пълноценно съществуване. Човешките права не се степенуват. Те са еднакво значими за човека. Насрещен субект за осъществяване на тези права е държавата. Тя има ангажимента да ги закрепи, гарантира икономически и да осъществи защита в случай на нарушаване.

Права на човека и права на гражданина

Индивид – биологична единица, биологичната същност.
Човек – социална същност, биологична единица, която живее в обществото.
Гражданин – човек, свързан с определена държава.
Личност – човек с натрупвания – интелектуални и емоционални.
ПЧ и правата на гражданина са основните фундаментални конструкции, които не са тъждествени. Биологично това следва от разграничението между човека и гражданина, между естественото и гражданското състояние на индивида, между естественото и позитивното право. ПЧ са естествени права – онези права, които индивидът има по природа и които са неотделими от него като човешко същество. Правата на гражданина са онези права на индивида, които идват от обществения договор, от връзката на индивида с една държава, от нейните закони в позитивното право. Това са възможности, които индивидът има в качеството си на гражданин и са пряко свързани с организацията и функционирането на държавата. Понятието ПЧ изразява универсалната ценност на човека без оглед на неговото гражданство; човека като такъв. Правата на гражданина го характеризират като принадлежащ към определена държава. Докато ПЧ са универсални (всеобщи), то правата на гражданина са строго национални. ПЧ се съдържат в универсалните инструменти, но винаги международни, а правата на гражданина са винаги закрепени в националното законодателство.


“Три поколения” права на човека

Еволюциите в областта на правата и свободите на човека се представя с помощта на концепцията за трите поколения ПЧ. Първото поколение, което свързваме с 17-18в. обхваща гражданските и политическите права и свободи, провъзгласени от буржоазните революции; класически права и свободи. Тази група права позволяват на индивида да се брани срещу произвола на държавната власт. Те поставят граници на властта (избирателните права, свобода на словото). Второто поколение права и свободи свързваме с 19-20в. Това са икономически, културни и социални права и свободи. Тези права се обособяват с възникването на идеята за социалната държава, т.е. държава, която има определен ангажимент към своите граждани и предприема позитивни действия за изпълнение на тези ангажименти – държавата да помага, да се грижи. Третото поколение свързваме с 20-21 в. В него влизат две подгрупи права:
1. В следствие развитието на човешките технологии и науки: право на достъп до информация, на екологична жизнена среда, на ненамеса на частната собственост.
2. Колективни права, които са групови права и противостоят на правата на отделния индивид – право на самоопределение, право на развитие на малцинствата и др.
Концепцията за трите поколения права на човека отразява обогатяването, разширяването в хода на историята. При появата на всяко следващо поколение, предходното не изчезва – напротив, те се натрупват, счита се, че днес всички права в пълен обем са нужни за пълноценния живот на личността.

Правата на човека – предмет на вътрешното и международното право

Постепенното осъзнаване на универсалния характер на ПЧ довежда до възгледа, че международното право е тяхното естествено лобно място. Макар и първоначално формулирани в отделните национални законодателства и други актове с национален характер (декларация за правата на човека и гражданите и т.н.) постепенно те излизат от националните рамки и придобиват регионални и всеобщи измерения. Започват да се създават международни организации, които започват да приемат международни инструменти, в които са формулирани всеобщо валидни, относими за всички ПЧ. Така най-напред се приемат конвенции за премахване на робството, за червения кръст и хуманитарното право и т.н. Това е процес на интернационализация на правата на човека, т.е. ПЧ стават предмет на международното право. Първоначално международно-правните инструменти са били специални – те уреждали отделни групи права и в последствие се приемат универсални международно-правни инструменти, които се стремят изчерпателно да уредят всички основни ПЧ. ПЧ не губят вътрешно правното си значение. Те се закрепват в конституциите на отделните държави все по-пълно, все по-изчерпателно. Този процес се обозначава като процес на конституционализация на идеята за ПЧ. Те се развиват и в действащото законодателство на всяка държава. Двата процеса вървят паралелно, което ни дава право да твърдим, че днес ПЧ са предмет и на вътрешното, и на международното право.


Индивидуални и колективни права

Основен принцип на международното право е, че ПЧ и свободи произтичат от принадлежността на индивида, т.е. те са универсални, но и индивидуални, отнасят се до всички, но в качеството им на индивиди със собствена ценност и достойнство. В известна колизия с този основен доклад влиза тезата за т.нар. колективни права, т.е. правата на различни групи, колективи от хора, които са сравнително хомогенни, изградени най-вече на етнически, расов, религиозен и езиков принцип, образуващи особена общност, в която индивидът се затваря. За колективни права се говори в два аспекта:
1. с оглед начина на упражняването им
2. с оглед на титуляра
1. С оглед начина на упражняване, правото е колективно, доколкото има предвид съществуването на човека не сам по себе си, но съществуването на група хора или колективни общности, с които и в които човекът упражнява това право. Това са правата, които хората упражняват заедно.
2. Не е обаче до край безспорен въпросът за колективните права, които са колективни с оглед титуляра, тъй като няма безспорно приети граници за групата, колектива, т.е. границите на групата са размити, няма единни общи граници. Не е безспорен и въпросът кой следва да дефинира групата като такава и какви права следва да се предоставят на групата (допълнителните специфични права, отделно от онези, които притежава всеки отделен индивид в качеството като член на групата. Докато правото на една езикова общност да изучава и да ползва майчиния си език в бита, да упражнява своите обреди, ритуали, да чества религиозни празници не конфликтира с тезата за ПЧ като лост за развитие и съхранение на многообразието, то по друг начин стои въпросът за индивидуални права в публичната сфера. Няма еднозначен отговор на въпроса дали на отделните групи следва да се предоставят допълнителни специфични права, касаещи публичната сфера. Например правото да се ползва майчиния, малцинствен език в съдопроизводството, в административната сфера, в образователните институции. ООН например и универсалните инструменти по ПЧ стоят на принципа, че всички граждани (хора) следва да бъдат еднакво независими, еднакво свободни и титуляри на еднакви права, т.е. на тях не бива да бъде предоставено нито повече, нито по-малко права – те не поддържат тезата на колективните права. При Съвета на Европа не е така – той допуска предоставянето на допълнителни права на малцинствата и на национални общности.