2. Политологията като академична наука. Генезис и развитие.

Самото понятие “политика” е с древногръцки произход. Един от трактатите на Аристотел е озаглавен “Политера”, или политика.

Аристотел – Древногръцки философ, теоретик на политиката, е най-добрият анализатор на политическите процеси в Древна Елада. Той е оставил най-трайна следа в цялото обществознание. Неговите идеи са с непреходна стойност и те служат и до днес като изходна точка при анализа на обществените процеси и явления. С право Аристотел е считан за основоположник на политическата наука. Неговата политическа теория се опира на на широко изследване на държавните устройства на полисите в Древна Гърция (158 на брой), плюс политическата практика в много варварски държави.
Аристотеловият анализ е исторически и съдържателен:
- Историческият е свързан с появата и развитието във времето на явлението, което изследваме;
- Съдържателният анализ на явлението се характеризира с разкриване на вътрешните причинно-следствени връзки, т.е. анализ на явлението по същество.

Преди повече от 2500 г. Аристотел стига до извода, че политиката, това е човешката дейност, т.е. тя е обществен феномен и няма божествен характер. На мястото на митологичните понятия за политика и власт, Аристотел поставя научните. Освен изследването на историческия опит, в трудовете на Аристотел се съдържа и личното му участие, неговия собствен опит във формирането и реализацията на политиката, в условията на Древна Гърция.
Наред с името на Аристотел, принос за появата на политическата наука имат Платон, Перикъл, Хераклит и др. обществоведи. Древногръцката политическа мисъл е базата, върху която стъпва развитието на политическата теория в по-късните епохи – Древния Рим, Средновековието, Просвещението, в условията на модерното общество до наши дни.

Идеите на Аристотел, Платон и др. мислители, вдъхновяват дейците от Ренесанса. Те са в основата на класическия либерализъм, във възгледите на Джон Лок, Жан-Жак Русо, Шарл-Луи Монтескьо, Никол Макиавели и редица други представители на либералната мисъл. Това са теоретици, които възкресяват идеята за обществения характер на политиката и властта, като човешки дейности и цели, като продукт на обществото. Това е излизане на обществената мисъл от мрака на Средновековието,от идеите за божествения характер на властта, върху основите на които се ражда кастовото общество. Ренесанса освобождава човешкия дух. Издига на пиедестал човешката личност, достойнство и права.

Политологията се формира като наука в края на XIX и началото на XX в. Това е време на сравнително висока степен на развитие на новото, модерно, индустриално общество, което стъпва на базата на икономическия и политически плурализъм, върху изборността и изменяемостта, върху демократичните принципи на обществения живот. Политическата наука, в условията на модерното общество, е важна,особено в приложно отношение. Тя дава отговор на въпросите свързани с политическата реализация на основните демократични идеи за суверенитета на народа. Дава отговор на въпроса за реализация на идеята за разделение на властите (Монтескьо), за контрола в/у властта и всички останали идеи, свързани с представите за демокрация. Политологията се оценява като важно средство за образоване на гражданите, което е предпоставка за активна гражданска позиция и социално-политическа мотивация. Ето защо,от края на XIXв., в големите европейски и американски университети, трайно присъства и политическата наука.

Най-голям принос за превръщането на политологията в академична наука има американският учен Чарлз Мериам. През 20-те години на XX в. той създава програмите и утвърждава политологията в сферата на академичното висше образование. Той е считан за създател на модерната политическа наука. Най-характерно за Мериам, е т.нар. мултидисциплинарен подход при създаването на програмата на политологията. Така той стъпва в/у постиженията на други науки в тази област.
Най-голямото си развитие политологията получава след Втората Световна Война. Разделянето на света на Изток и Запад, противопоставянето на двете идеологии – комунистическа и либерално-демократична, оставя своя отпечатък върху политологията. На Изток тази наука е отречена. Тя е заменена със социално-политическата теория на марксизма, т.нар. III съставна част на марксизма и ленинизма. Самото понятие политология се отхвърля, а науката се определя като буржоазна, като идеология, която защитава и разкрасява експлоататорското и капиталистическо общество.
На Запад пък, тази науката се развива с много бързи темпове. Над 10 000 души се занимават с изследвания и преподавателска дейност в 3000 университети и колежи. Основана е “Акад. Асоциация за Политически Науки”. В Западна Европа политологията е широко застъпена във висшите училища като самостоятелна дисциплина, наред с други обществени науки. Лидер е американската политическа мисъл. От западния блок, САЩ е с най-голям научен потенциал и най-силни изследователски центрове в областта на политологията. Най-известният сред тях е “Центърът за стратегически изследвания” в Колумбийския университет, а негов най-виден представител – Збигнев Бжежински.

Политологията е ориентирана в две главни направления:
1. Анализ на процесите в политическата сфера, включващи прогнози за по-близки или по-далечни перспективи, функционирането на западната политическа, еволюциите и тенденциите в развитието на западните демокрации, разкриване природата на новите противоречия и конфликти в западното общество.
2. Борба срещу марксистко-ленинската доктрина. Това е идеологичният сблъсък между Изтока и Запада. Тук американската политологическа школа е ориентирана към даване на алтернатива на тази теория. Идеята е не тя да се отхвърля и критикува, а с научни аргументи да се обоснове нейната несъстоятелност.

Идеята, марксизма да бъде преодолян с научни аргументи и анализ, се основава на извода, че марксовата концепция за обществено развитие търси опора в науката, че тази доктрина претендира за научна достоверност. Това означава, че към нея не може да се подходи само с пропагандни средства, със заклеймяване и отричане на идеите и, т.е. борбата срещу тази идеология изисква сериозен, задълбочен научен анализ. Американските политолози се ориентират към разкриването на основния недостатък на марксизма – парадигмата – цялостната ориентация, т.е. фундамента, върху който стъпва Маркс и върху който осъществява своя анализ. Ключовата дума тук е собствеността върху средствата за производство. Характера на обществото зависи от това, в чии ръце ще са тези средства. Това е т. нар. формационен подход. Преодоляването на марксизма е свързано с доказването на неприложимостта на парадигмата на този подход по отношение на съвременното общество. Собствеността престава да бъде NB през целия XX в., особено след Втората Световна Война. Тази собственост дифузира и става дори анонимна. Това е съвременната корпоративна форма на собствениците. Тя е колективна, а не лична.

Колективна форма: в съвременното общество собственост и власт не се покриват. Националнозначимите политически решения не се взимат от собствениците. Те се предлагат и обосновават от големите изследователски научни центрове. В условията на индустриалното общество, властта е в ръцете на висококвалифицирани специалисти. На тази база, развитието на човешкото общество изглежда по съвсем различен начин. Не формата на собственост, а равнището на зрялост на икономическите и социално – политическите структури.
Стъпвайки върху този подход, Уолд Ростоу ни предлага следната историческа последователност:

Първа вълна: (1954-1956)
1. Традиционен стадий – аграрното общество. Това общество е лишено от мобилност и динамика, т.е. то е затворено.
2. Общество в преход към индустриализация – постепенен преход от аграрна икономика към индустриално производство. Поява на стоково-паричните отношения и фабричното производство.
3. Индустриално общество – отличава се с масова индустриализация. Обществото е динамично, мобилно и с пазарна икономика, която се гради върху свободна конкуренция.
4. Зряло общество – модерната индустрия и високотехнологично производство доминират изцяло. Обществото, по своята същност, е отворено, плуралистично, свръхмобилно. Няма фундаментални идеи, които да се считат за непроменими, и без които обществото не би могло да съществува.

Втора вълна: (1964)
Теория за постиндустриалното общество
Даниел Бел – неговия подход се отличава с 3 стадия на развитие – традиционен, индустриален и постиндустриален.
Бел предлага по-ясен критерии за определяне на стадиите. За него това е заетостта на активното население в различните сфери на икономическия живот. Това е основния критерии за степен на развитие и зрялост.
1. Традиционно е това общество, при което основната маса от активното население е заето в аграрната сфера.
2. Индустриално е когато над 50% от активното население е заето в сферата на промишленото производство. Характерно е появяването на сферата на услугите.
3. Постидустриалното общество е обществото на “масовите услуги”.
NB е наличието на развита научна сфера, защото в нея се концентрира реалната власт. Тя формира представата за технологично общество.

Трета вълна – информационна революция: (1976)
Алвин Тофлер поставя ударение в/у научно-техническите постижения. Според него “страните в света се разделят на две групи: едните и продават информация, а другите я купуват и консумират.”
1. Традиционно общество
2. Индустриално общество
3. Информационно общество
Заключение: Глобалните социални теории на У. Ростоу, Д. Бел, Алвин Тофлер, действително намират алтернатива на марксизма. Това реално означава преодоляване на тази доктрина. По този начин съвременната политология се разви и обогати, отговаряйки на целия спектър от радикални промени, които настъпиха в общественото развитие в края на XIX и началото на XX век.