21. Правотворчество и юридическа техника.

1. Различните битиета на правото (духовно, социално, нормативно, практическо). Право и позитивно право. Позитивното право като съвкупност от позитивноправни норми. Формирането на правото е всъщност формиране на позитивното право. Волевата природа и интелектуалната природа на позитивното право. Формирането на позитивното право като интелектуална творческа дейност - мотиви, цели, решение.

2. Връзка на позитивното право с държавната (общата) воля и с общественото мнение:
а) позитивното право като изразител на държавната (общата) воля;
б) позитивното право като изразител на общественото мнение (разликата му от общата воля).

3. Формиране (правообразуване и правотворчество) на позитивното право (спорни категории):
а) формиране - това е родова категория, обхващаща правообразуването и правотворчеството;
б) правообразуване - обхваща първите три етапа - възникване на спонтанни социални норми, осъзнаване на необходимостта, възникване на конкретно предложение;
в) правотворчество - обхваща последните два етапа - закрепване на идеята за право в източници на позитивното право (нормативни актове) и извеждането на правните норми от правните актове;
г) отграничаване на правотворчество (създаване на всички източници на позитивното право) и нормотворчество (създаване само на един от източниците на позитивното право - нормативните актове), на правотворчество и законотворчество (създаване на закони).
Процесът на формиране на правото (правообразуването) е извънредно сложен, противоречив и продължителен процес, в резултата на който в действуващата правна система се въвеждат нови правни норми или пък се отменят или изменят съществуващи вече юридически правила. В своята сложност процесът на правообразуването съчетава в себе си в противоречиво взаимодействие и взаимопроникване различни видове обективни и субективни фактори.
Определящи фактори в сложния процес на формирането на правото са преди всичко обективните фактори. Затова и правообразуването има в основни линии обективно обусловен, исторически необходим характер и в по-голямата си част се осъществява естествено и спонтанно.
На всеки етап от развитието на човешкото общество в резултат на естественото взаимодействие и взаимно преплитане на много и разнообразни фактори вътре в обществото, изкристализират определени потребности за правно регулиране, за развитието и усъвършенствуване на действуващото право. В своята изходна основа в голямата си част тези потребности от едно или друго изменение в правното регулиране се раждат непосредствено от самия естествен живот на обществото.
Заедно с това на всеки етап от своето развитие обществото търси и намира различни механизми, посредством които наслагва върху естествения и спонтанен процес на формиране на правото (обективната страна в процеса на правообразуването) и различни активни творчески елементи, привнесени съзнателно от субективния фактор (субективна страна на правообразуването), чрез който той активно се намесва в сложния, продължителен и противоречив процес на правообразуването.
През различните етапи на развитието на обществото те са най-разнообразни - ролята на църквата и другите религиозни институции в процеса на формирането на правото, като особено силно е присъствието на църквата през Средновековието в Европа, активното включване на различните еснафски гилдии, а по-късно активната роля на политическите партии, различните синдикати, кръгли маси, творчески сдружения и т. н. Особено силно в съвременните цивилизовани общества е влиянието на науката и по-специално, разбира се, на юридическата наука. Все повече се засилва и значението на правната активност на гражданите в съвременните демократични общества, силата на общественото мнение.
В съвременната епоха държавата все още се осъществява като най-широката и интегрираща система от взаимодействия между членовете на обществото, тя все още се реализира като най-сплотената културна общност, доколкото преди всичко с нея се съотнася най-завършената ценностна система на обществото.
В този смисъл, независимо от засилващите се процеси на глобализация и интеграция на обществените отношения, съвременното общество е полидържавно организирано общество - държавата все още е основният тип глобално общество, основната социално-политическа организация на обществото. Затова тя има и толкова важна роля днес за развитието на процеса на правообразуване.
Това активно непосредствено праообразуващо значение на държавата в сложния и продължителен процес на формиране на правото се свързва преди всичко с огромната роля, която държавата и нейните компетентни органи имат по отношение на развитието и усъвършенствуването на институционализираното битие на правото, на писаното правото, т. е. в рамките на правотворческата дейност на държавата.

4. Фактори, влияещи върху формирането на позитивното право - преките и косвените източници на правото (примерите с компенсаторните записи, с изм. и доп. на ЗСПЗЗ, със създаването и изм. на реституционните закони, законите за досиетата, законите за изборите - да няма думата "България", прокуратурата - в изпълнителната или в съдебната власт).
а) обективни:
- обществено-икономически условия;
- ниво на юридическа култура.
б) субективни:
- лобизъм;
- политика (политически борби);
- обществени настроения;
- конюнктурни интереси на нормотворците.

5. Етапи на формиране на позитивното право (първите три са правообразуване, а последните два - правотворчество):
а) възникване на спонтанни социални норми (Маркс, Хайек);
б) осъзнаване на необходимостта от създаване на определено нормативно регулиране, респективно от промяна на съществуващото нормативно регулиране;
в) възникване на идеята (представата, вижданията, предложенията) за съществуването на определени правни норми (конструктивния рационализъм тук);
г) фиксиране на тези правни норми в източници на правото (най-често в юридически нормативен акт - нормотворчество);
д) извеждане на тези правни норми от текста на юридическия акт в общ или конкретен тълкувателен акт (съдебен или административен правоприложен акт, в акт за реализация на правото).

6. Закрепване на позитивноправните норми в нормативни актове (нормотворчески процес, валиден не само за законите, видовете нормативни актове и оттам видове нормотворчество, в т. ч. и законотворчество) (особености при еднокамерната и при двукамерната система) (наредбите - закони):
а) нормотворческа инициатива (народна инициатива);
б) нормотворческо обсъждане (двата етапа - по принцип и член по член);
в) нормотворческо решение (кворум, мнозинство, народен референдум);
г) разгласяване (вкл. обнародване) на нормотворческото решение (ролята тук на промулгацията и на публикацията, на народното вето, отлагателното вето на президента при законите).
Правотворчеството е своебразен, изключително важен етап в сложния и продължителен процес на формирането на правото - тогава, когато държавата вече активно се намесва в правообразуването чрез различните свои правотворчески органи. То има своето място в процеса на правообразуването една когато в обществото вече са назрели обективните потребности за развитието и усъвършенствуването на правното регулиране в определена насока, когато тези потребности вече са се очертали и по един или по друг начин са осмислени като необходими от субективния фактор и в голяма степен са намерили своя концентриран израз главно в различните политически решения.
Особено важна е правотворческата дейност на държавата за процеса на формирането на правото в континенталната правна система. По традиция в тази правна система правотворчеството по своето значение решаващ, конститутивен етап на процеса на правообразуването.
Характерно за романо-германската правна система е това, че преди всичко в рамките на правотворческата дейност на държавата назрелите обективни потребности от преобразувания в действуващото право получават своя "краен", концентриран израз, превръщат се в юридическа реалност, т. е. въплътяват се в определени изменения на писаното право.
В тази логика на разсъждения правотворчеството по своята природа представлява изключително важна, много сложна и трудна държавновластническа дейност на съответни компетентни държавни органи (правотворчески органи, органите на законодателната власт), която има за своя основна цел създаването, изменението или отмяната на юридическите норми и възвеждането им в закон - т. е. конституирането и закрепването на тези правни норми в особен вид юридически актове - правотворческите актове.
Правотворчеството е трудна интелектуална творческа дейност, която се осъществява в рамките на извънредно сложна, продължителна във времето процедура, регламентирана предварително от действуващото право. Тази правотворческа процедура може да се определи като своебразна технология за създаването на правотворческите НА.
Тази технология се състои от различни последователни операции, разгръща се в сложна система от относително обособени вътре в нея процедурно-организационни действия, в резултат на осъществяването на които в правната система се влива нов официално действуващ правотворчески юридически акт. По този начин цялостната правотворческа дейност се осъществява посредством различни правотворчески актове, т. е. различни юридически действия, които за свой краен резултата имат възвеждането в закон на формираната вече правнорелевантна воля. Тези актове (юридически действия) могат да бъдат междинни и основни - самите правотворчески решения, правотворческите юридически актове.
Различните относително обособени в правотворческата процедура организационни действия в правната литература и в юридическата практика се обозначават като отделни основни етапи на правотворческия процес. Най-сложна и продължителна е тази процедура при създаването на най-важните правотворчески актове - законовите актове в рамките на т. нар. законодателен процес.
Основните етапи на законодателния процес са четири:
а) законодателна инициатива;
б) обсъждане на законопроекта;
в) вземане на решение (гласуване на законопроекта);
г) обнародване в "ДВ".
“Законодателна инициатива”:
Този етап има за основна задача предварителната подготовка на законопроекта.
Правото на законодателна инициатива е важно и сложно конституционно право, уредено в чл. 87 от КРБ. То визира два основни субекта на това право - МС и всеки народен представител. В порядъка на изключенията с оглед правомощията по чл. 158 от КРБ право на инициатива може да има и президентът.
Правото на законодателна инициатива има сложна структура - то се изгражда от различни правни възможности, които в своята връзка и взаимодействие дават цялостната картина на това важно конституционно право. Основните правни възможности, които се включват в правото на законодателна инициатива, са:
а) приемане на решение за необходимостта да се изготви законопроекта;
б) подготовка на текста на законопроекта;
в) сезиране на НС с изготвения вече законопроект.
Подготовката на текста на законопроекта е доста сложен и продължителен процес. Тя може да включва предварително обсъждане в рамките на колективи от специалисти в съответната област, от юристи, дори може да включва често и предварително всенародно обсъждане на този законопроект. Предварителната работа по изготвянето на законопроекта предполага и включването на съответните компетентни държавни органи, които имат определени функции в доработката, съгласуването и одобрението на законопроекта.
Вече изготвения законопроект се внася в НС посредством сезирането му от субекта, имащ право на законодателна инициатива. По своята природа сезирането представлява правна възможност на своя титуляр, предпоставяща юридическо задължение на сезирания орган да се произнесе по внесения законопроект - НС не може да остави законопроекта без последствие, а трябва задължително да се произнесе по него. А как точно ще се произнесе това вече ще реши НС - то може да върне законопроекта за доработка или да го придвижи по-нататък.
“Обсъждане на законопроекта”:
Вторият основен етап - обсъждането на законопроекта от НС минава през два основни етапа:
а) предварително обсъждане на законопроекта в съответните постоянни комисии;
б) обсъждането на законопроекта в пленарната зала.
След влизането на законопроекта в НС той най-напред се обсъжда в съответните постоянни комисии на парламента - които ще бъдат точно те зависи главно от природата на законопроекта. Основната цел на предварителното обсъждане на законопроекта от постоянните комисии на парламента е той да се огледа добре, да се преработи и усъвършенствува, за да се улесни по-нататък работата по обсъждането му в пленарната зала от народните представители. По своята природа комисиите са само помощни органи на НС - според КРБ единственият законодателен орган е НС. Затова и изводите на комисиите по повод обсъждането на законопроектите не са задължителни за парламента, а имат характер само на препоръки.
Същинското гласуване на законопроектите става в пленарната зала. Важно предварително условие за валидно обсъждане на законопроекта е наличието на предвидения в Конституцията кворум - необходим брой депутати, които трябва да присъствуват в пленарната зала за да се извърши обсъждането на законопроекта. По принцип кворумът може да бъде обикновен или квалифициран. Според чл. 81 от КРБ обикновеният кворум е присъствието на повече от половината от народните представители.
Обсъждането на законопроекта в пленарната зала става на 2 четения. Първото четене на закона е свързано с приемането му по принцип, а второто четене е вече по същество - то се извършва текст по текст. Действуващото право и по специално ПОД на НС урежда подробно процедурата по обсъждане на законопроектите.
“Вземане на решение - гласуване на законопроекта”:
След задълбоченото и подробно обсъждане на законопроектите в пленарната зала на НС следва третият основен етап - вземането на решение. Вземането на решение става чрез гласуване от народните представители. Според чл. 81, ал. 2 от КРБ НС приема законите и другите актове с мнозинство повече от половината от присъствуващите народни представители.
Правото е социален нормативен регулатор - то регулира обществените отношения като очертава границите на дължимото и възможното поведение на членовете на обществото като агенти на обществените отношения. Следователно правото постига своето основно социално назначение само ако се вплете в реалните поведенчески актове на своите адресати.
И тъй като то е най-важният нормативен регулатор в обществото се изхожда винаги от презумпцията и то необоримата презумпция, че незнанието на правото никого не извинява. Щом правото е най-важният нормативен регулатор, щом в него се закрепват най-важните ценности и цели на индивида и обществото, то тогава идеята за добросъвестност (която винаги се презюмира в правото що се отнася до неговата реализация) изисква от всички адресати на правото те добре да го познават, за да могат да се съобразят с него.
Затова много автори поддържат тезата, че законодателния процес има още един основен етап - публикуване в "ДВ".
“Обнародване на нормативния акт в "ДВ".
Задължителното обнародване на НА в "ДВ" представлява важен механизъм, заложен в действащото право, то да може да стигне до своите адресати - иначе те не биха могли да съобразят поведението си с неговите изисквания. Всъщност използуват се в практиката много средства и начини за да се пропагандира новия нормативен акт. Важно място за това несъмнено имат съвременните средства за масова комуникация - радио, вестници, телевизия и др. - особено когато става дума за основните и най-важни нормативни юридически актове - законите.
Но тъй като правото е формално определен регулатор само един от всички тези средства и начини може да има официално значение и следователно да породи правни последици - в нашата страна това е публикуването на нормативния юридически акт в "ДВ".

7. Нормотворчески актове:
а) процедурни;
б) по същество.
Правотворческите актове представляват по своята природа особен вид правомерни юридически действия, осъществяващи се в резултат на правотворческата дейност на съответните компетентни държавни органи - правотворческите, органите на законодателната власт. Тези действия имат значение на юридически актове - с тяхното създаване се постига възникването, изменението и прекратяването на определени правни последици.
В основни линии правотворческите актове могат да се класифицират в две основни групи:
а) процедурни (процесуални) актове и същинските
б) правотворчески юридически актове.
Процедурните (процесуалните) актове се извършват в хода на правотворческата дейност - решение да се изготви проекта за акта, предварителното му одобрение, внасянето му правотворческия орган, решенията на постоянните комисии при законопроектите и т. н. Всички тези актове имат междинно, чисто "вътрешно" значение, отнасят се в основни линии до чисто процедурни отношения.
Правотворческите юридически актове (актовете на правотворчество в същинския смисъл на думата) представляват краен резултат от правотворческия процес. В тях се закрепва и конституира държавно-правната воля на съответните компетентни държавни органи, насочена към установяване, изменение или отмяна на юридически норми.

8. Субекти на правотворчеството (на нормотворчеството, на законотворчеството).