1. Историческа еволюция на идеята за правата на човека. Идейно-философски основи и теории за правата на човека

Историята не е единодушна кой е родоначалника е коя е родината на идеята за правата на човека (ПЧ). Има данни, че още в Кодекса на Хамур Аби – цар на Вавилон, управлявал през 2000г.пр.н.е. е записана макар и в абстрактен вид, общо и неясно една от първите формулировки на идеята за ПЧ. Волята на египетските фараони за уважение правата на всеки човек, стремежът им към законност и справедливост са намирали израз в инструкциите, които са давали на везирите. В Хартата на Сирий (Кир) Велики, който е персийски цар, са намерили признание и защита онова, което днес наричаме правото на свобода и сигурност, свобода на придвижване, правото на собственост и др.
В елинистичната философия на историците природния закон, разумът, равенството и достойнството на човека са стойности поставени над държавата и над досегаемото от нея и следва да бъдат защитени включително и от нея.
В по-новото време идеята за ПЧ е в бурно развитие. Това време започва с Ренесанса, обхваща епохата на хуманизма и Просвещението и именно през този период ПЧ от абстракция еволюират в конкретни учения, философии, теории и юридически актове. Англия е родината на първите юридически извори в съвременен смисъл за ПЧ. Самият термин “права на човека” принадлежи на Джон Лок. Най-известният документ през този период е знаменитата “Magna Charta Libertatum” – Великата харта на свободата – 1215г. Тя представлява един феодален документ, договор между крал Джон I и едрите феодали – бароните. Тя прокламира съсловни права (т.е. за определени групи хора), за чието спазване монархът поема тържествено задължение. Тя гарантира на посочената съсловна група свобода от задържане и от лишаване от собственост, свобода от преследване и изгнание. Тя включва и примитивна формулировка на правото на справедлив съд с думите “На никого няма да продаваме, отказваме или забавяме правото на справедливост”. Счита се, че тази харта е част от действащото право в Англия.
В Англия в епохата на Ренесанса и Реформацията се изразява и развива идеята за естествените ПЧ на човека.
Естествено правното учение обосновава тезата, че ПЧ са вродени;те са му естествено присъщи. Той се ражда с тях, има си ги и правата са неотделими от него като човешко същество. Тези права са свързани със самото му съществуване. Естествените права на човека се формират вън от държавата и в този смисъл не зависят от нея. Те не са дар, не са акт на благодеяние от страна на държавата или неин орган, макар че рано или късно държавата ги признава. Непризнати от държавата естествени права на индивида са идеи на политическото и правното съзнание, а признати от държавата те вече стават елемент на позитивното, писаното право (национално или международно). По дълбоката си същност ПЧ са социално, а не юридическо явление. Те са естествено и екзистенциално присъщи на човека. Като такива те са неотчуждаеми и неотменими. Постфактум ПЧ стават юридическо явление, когато държавата ги признае и ги закрепи в закона.
С Пуританската революция в Англия се извършва решаващия прелом. Индивидуалните исконни права на индивида получават позитивна уредба в закона. През 1628г. се приема Петицията за правата, съгласно която абсолютната кралска власт се отграничава от индивидуалните права и свободи. Юридически се закрепват важни граждански и политически права и свободи. През 1679г. се приема Habeas Corpus Act ( Буквално означава да разполагаш с тялото си). Той урежда правното положение на лицето, намиращо се под стража и преди да е дадено на съд. Този акт предвижда гаранции против незаконния арест, срокове на съдебни процедури и други правила от групата на съдебните права.
С Бил-а за правата от 1869г. парламентът на Англия обявява и гарантира още публични права и свободи, като право на петиция, право на свободни избори.
Прокламация – документ, който е без юридическа задължителна сила.
Първите английски юридически актове по ПЧ имат практически и конкретен, макар и фрагментарен характер. За система е все още трудно да се говори, като правата се определят повече негативно, като ограничение на властта, т.е. какво тя не може да прави. В историческото си начало правата и свободите са били предоставяни само на привилегированите, но по-нататъшната им еволюция е на принципа на универсализма.
Приносът на Франция е Декларацията за правата на човека и гражданите от 1789г. Декларацията е най-известната прокламация на ПЧ с най-дълготрайни последици на европейския континент.
“Всички хора се раждат спокойни и равни по достойнство и права.”
Декларацията провъзгласява по съвременен начин презумпцията за невинност правото пред закона, свободата от задържане, защита срещу обратното действие на закона, свободата на словото, печата, манифестацията, неприкосновеност на частната собственост. Тази декларация отразява интересите на третото съсловие, следователно и други важни юридически актове, като Якобинската декларация за правата на човека, Конституцията на Франция, които допълват с времето листа на основните ПЧ. Това се развива и в конституциите на другите европейски държави, които разширяват т.нар. кръг на основните права и свободи.
Приносът на САЩ – Декларацията за независимостта на САЩ (4 юли 1776г.) – право на живот, право на лична свобода, право на стремеж към щастие. Друг принос е т.нар. “Бил” за проявата, като под това наименование са известни първите десет поправки към конституцията на САЩ. Основното в тях е свободата на словото, неприкосновеността на жилището, забраната на произволните арести.