18. Право и закон. Правовост. Легитимност на правото

Изясняването на съотношението между правото и закона е едно от най-древните юридически занимания.

Оформили са се два основни подхода:
а) естественоправен – правото и закона са две различни и самостоятелни явления. Законът е една от формите (източниците) на правото, той не винаги е правов. Неправов е когато не отговаря на обществената необходимост, не естествено-правните начала, макар и формално да е приет в съответствие с всички законни изисквания. Съдържанието на правото се определя от обществото, а формата – от държавата;
б) позитивноправен – правото и закона (източниците на правото) са тъждествени, не различни явления. Те са креатура на държавата. Законът е формата (източника) на правото, той винаги е правов. Държавата определя и формата, и съдържанието на правото.

Това налага да се изясни какво следва да се разбира под “право” и под “закон” и дали тяхното съотношение е съотношение на съдържание - форма.

Може да има неправов закон, както може да има безсъдържателна форма. Но не може да има незаконно право, както не може да има съдържание без форма.

ИДЕЯТА ЗА “ПРАВО”

Изясняването на категорията "право" е може би най-древното юридическо занимание и едно от най-актуалните в периоди на сериозни социални промени. Между класическото определение на Целз за правото като "изкуство за доброто и справедливостта" и това на печално известния юрист № 1 на сталинската епоха А. Я. Вишински - "съвкупност от норми и правила за поведение, изразяващи волята на господствуващата класа и охранявани от принудителната сила на държавата", има безброй други. Както отбелязва Д. А. Керимов, дискусиите за понятието “право” са израз на постоянното развитие на правната наука. Но има и други мнения, особено на теоретиците, възприели като своя изходна философска методологическа основа идеите на неопозитивизма на Л. Витгенщайн и др.

Така например У. Скарпели счита, че "търсенето на определение на правото е една от основните грешки на юридическата наука", тъй като съществувал релативизъм на понятията и можело да се дават само "конвенционални определения", които са равностойностни, понеже разкриват само отделни характеристики на явленията и затова, съгласно с принципа на търпимостта на Дж. Уилямс, са еднакво валидни.
Всяка от правните школи (и дори всеки юрист) има свое схващане за правото. Традиционно многообразните определения и възгледи за същността на правото се подразделят съобразно с основните (днешни) правни школи (или казано по друг начин - групи правни възгледи), които ги дават.

Понастоящем концепциите(разбирания, възгледи, учения) за правото най-често се делят на позитивистки, естественоправни, социологически, психологически, исторически, реалистични, идеалистически и др.

Така например представителите на социологическия възглед за правото (Е. Б. Пашуканис, Л. С. Мамут и др.) считат, че то преди всичко съвкупност от правоотношения, или пък средство за съгласуване на интересите (Р. Йеринг). Вариант на това становище е солидаристичната концепция на Л. Дюги, според която правото е порядък от норми, способстващи солидарността в обществото, и считан от мнозинството за право. За привържениците на психологическия възглед за правото (Л. Петражицки и др.) пък, правото е преди всичко определено правосъзнание. За психоаналитичния възглед за правото (Дж. Франк и др.) правото е средство за осигуряване на психологически конфорт (сигурност) на индивида и материализация на свръх-аза. За теоретиците на марксизма (К. Маркс и Фр. Енгелс) правото преди всичко се явява икономически детерминирана класова воля. За историческия възглед (Фр. Савини и др.) правото е развитие и проявление в историята на духа на народа. За идеалистичния възглед (И. Кант, Г. Хегел и др.) правото е саморазвитие на идеята за свобода (Хегел) или пък средство за изразяване и съгласуване на волите в обществото (Кант). За херменевтичния възглед (Г. Радбрух, М. Шелер и др.) правото пък е непознаваемо. За американските реалисти (Дж. Грей, О. Холмс, К. Левелин и др.) правото е преди всичко правила за поведение, създадени от съда или пък генерализация на съображенията, взети в предвид от съдилищата при решаването на делата. За скандинавските реалисти (А. Хегерстром, К. Оливекрона, А. Рос и др.) пък правото е съвкупност от всички задължителни предписания, съвкупност от заучени импулси или независими императиви, и т. н.

За континенталната правна мисъл с най-голямо значение, обаче, са групите на позитивноправните и естественоправните възгледи, които следва да бъдат разгледани по-подробно.

Така към привържениците на позитивистичните възгледи, съгласно станалото вече класическо определение на Х. Харт, следва да отнесем тези учени, които приемат някое от твърденията, че:
а) законите са заповеди, изхождащи от човешки същества. Най-разпространения вариант на това схващане приема, че правото се създава от държавата или това е т. нар. етатистски позитивизъм, към който можем да причислим твърде голяма група автори от древнокитайските легисти до такива авторитети като Дж. Бентам, Дж. Остин, П. Лабанд, А. Есмен, Г. Шершеневич, Р. Филмор, А. Дайси, К. Гербер, Х. Харт, Х. Келзен, Р. Дворкин, К. Бергбом, М. Тропер, К. Ренер и др.;
б) няма задължителна връзка между правото и морала или между правото такова, каквото е, и каквото би трябвало да бъде;
в) анализът (или изследването на значението) на правните понятия си струва да бъде направен самостоятелно и трябва да се разграничава от историческото изучаване на причините или произхода на законите, от социологическото изследване на връзките между правото и другите социални феномени, както и от всяка критика или одобрение на правото, все едно дали те се правят с оглед на морала, на социалните цели, на "функции", или другояче;
г) правната система е "затворена логическа система", в която правилните юридически решения могат да бъдат изведени с логически средства от предустановени правни правила без позоваване на каквито и да било социални цели, политически съображения или морални норми;
д) моралните съждения не могат да бъдат формулирани или защищавани чрез рационални аргументи или чрез доказателства (етическа непознаваемост), така както не могат да бъдат изказвани или защищавани съжденията за факти.

Към групата на позитивистките възгледи следва да отнесем и тези на бившата социалистическа правна доктрина. Тя гравитираше към етатисткия позитивизъм и разглеждаше правото преди всичко като въздигната от държавата в закон воля на господствуващата класа. Нейните основи бяха наложени и канонизирани най-напред в съветската правна теория в средата на 30-те години на нашия век от А. Я. Вишински чрез едно доста превратно и откъслечено тълкуване на трудовете на К. Маркс и Фр. Енгелс. През 70-те години в съветската правна литература това разбиране за правото бе наречено условно "тяснонормативно", тъй като то не обхващаше, образно казано, "дозаконния" и "послезаконния" стадий на правото. Днес тяснонормативното праворазбиране е политически компрометирано и научно преодоляно, доколкото то съчетава в себе си основните пороци на юридическия позитивизм, посочвани в правната литература, а именно - преди всичко феноменалисткия, описателен подход към правото; подход прескриптивен, коментаторски, вулгарно емпиричен, ограничен в констатирането и изследването на външните белези на позитивноправните общонормативни актове.

През 80-те години в бившата социалистическа правна доктрина се появи едно друго, наречено "широко", праворазбиране, което в повечето свои варианти също общо взето не излизаше извън рамките на първия тип "тесни" схващания за правото. Както отбелязва В. С. Нерсесянц, привържениците на широкото праворазбиране всъщност продължават да остават в рамките на дължимото, докато трябва да се изследва и определи съществуващото право. Така те вместо правна норма разбирали законовата норма, нормата, установена в закона; вместо правоотношение - законоотношение; вместо правосъзнание - законосъзнание. Тази негова оценка може напълно да се приеме, доколкото т. нар. широко праворазбиране наистина продължава да отъждествява правото с резултатите от нормоустановителната дейност на държавата или казано по друг начин - правото със закона.

Общото пък за другата основна група становища за същността на правото - тази на естественоправните възгледи е това, че те разграничават позитивно право (т. е. установените от държавата разпоредби) и право (т. е. съществуващите независимо от държавата и от волята на хората съвкупности от норми), като често наричат последното "естествено право" и го схващат най-често като:
а) създадени от бога правила (характерни в това отношение са възгледите на Т. Аквински);
б) произхождащи от морала и справедливостта норми (такива са например възгледите на Конфуций, Лао Дзъ, Платон, а в наше време тези на Ж. Дабен, Л. Фулър, М. Коен, Дж. Ролс и др.);
в) произтичащи от разума на човека норми (пръв това твърди Цицерон);
г) следващи от природата (обективните характеристики) на явленията на обективната действителност и наложени от обективните природни, икономически и социални закономерности, правила за поведение (такива са например класическите древногръцки, като това на Аристотел, и класическите древноримски становища за естественото право, а в най-ново време към този възглед може да се причисли концепцията на Фр. Хайек за правото като някакъв обективно съществуващ и отговарящ на икономическите потребности на обществото спонтанен ред, спонтанна съвкупност от обичайни норми);
д) произтичащи от естествените права на човека изисквания (Х. Гроций, Т. Хобс, Дж. Лок и др.);
е) произтичащи от антропологичните особености на човека норми (напр. М. Мид), и пр.

Общото за всички естественоправни определения на правото е това, че те по начало наблягат върху качеството на това, което приемаме за право. Те, например, подчертават, че правото не е просто каквато и да е съвкупност от държавноустановени норми (респективно - правоотношения, обективно възникнал ред, правнопсихологически възприятия и пр.), а съвкупност от справедливи (установени от държавата или пък спонтанно възникнали) норми (правоотношения); норми, които съдържат съответствуваща на обективната необходимост равна мяра за свобода и пр. Според тези определения законът е (или поне би трябвало да бъде) отражение на дължимото право, което право не е и не бива да е производно от волята на политическата власт, а се формира в обществените отношения и в общественото съзнание под влияние на нещо, което е висше и априорно дължимо - идеали, ценности, императиви на разума, божествена воля и прочие или пък произтича от дължимото, съдържащо се в природата и обективните закономерности на човека и на нещата. Затова правото било винаги истинно, естествено, човечно, справедливо, докато законът е производен и несъвършен.

Тези естественоправни разбирания се ръководят от аксиомата, че правото е винаги правилно и справедливо по съдържание, но по своята юридическа, външна изразна форма - не и не може да бъде винаги такова. Ето защо не всеки закон, не всеки акт на държавата, бидейки формално коректен, съдържа в себе си право. Законите са политическо и волево явление, т. е. възможен е политически произвол и деформация на обективно необходимата свобода при тяхното установяване, докато правото и правните норми са над политическата конюнктура.

В същото време този оценъчен подход към позитивното право има твърде съществен и на практика неотстраним недостатък, почти елиминиращ качествата и предимствата на естественоправното схващане за правото. Става дума за това, че естественоправниците обективно не са в състояние да ни посочат достатъчно приемливи и ясни критерии за "справедливост", за "обективно необходима мяра на свобода"; критерии, които да ни позволят обективно да преценяваме кога имаме пред себе си право и кога не.

Всяко от тези два основни типа праворазбирания (между които няма впрочем никаква "китайска стена") има сериозни аргументи в своя защита, така че едва ли някога ще възтържествува приемливо за всички определение на сложния и многоаспектен духовно-практически феномен, наричан "право". Това не е и необходимо. Без да се изпада в неопозитивистка релативност, може да се твърди, че с оглед на историческите задачи е възможно в различните условия да се подчертава една или друга страна на правото, да се обявява тя за водеща, като не се забравя исконната (поне за европейската континентална и за англо-американска традиции) тясна връзка между обективно необходимата мяра на свобода (справедливост) и позитивно уредената от държавата мяра на свобода.