17 Проблемът с правосубектността на индивида

Държавите като субекти на МП и останалите видове субекти не са равнопоставени по обема на правата и задълженията, които обладават.
В средата на миналия век международните организации са все още ново явление в международните отношения. Подобно на това им предижно положение е в наши дни и положението на индивида в международното публично право. В момента позитивното международно право не съдържа ограничения или забрани относно правосубектността на индивида, включително и относно това той да бъде субект на МП.
Международната защита на правата на индивида е сред най-новите отрасли на международното право. Първите международни договори в тази област се отнасят до забраната на търговията с роби, защитата на определени национални малцинства.
Най-значително развитие получават правата на човека след Втората световна война. Като цел на ООН е поставена задачата да постига международно сътрудничество при развиване и насърчаване зачитането правата на човека и основните свободи за всички, без разлика от пол, раса, език и вероизповедание. Уставът на ООН не дава каквото и да е изброяване на основните права и свободи. Това се извършва с приемането на Всеобща декларация за правата на човека от 1848г. и от двата Пакта за правата на човека, приети на Общото събрание на ООН през 1966г. приемат се и редица конвенции по специални въпроси, като сред тях се отделят договорите, предвиждащи наказателна отговорност за индивидите, пряко произтичаща от нормите на МП.
Всичко това дава основание да се говори за появата на нов дял на МП – защита на правата на човека.
Правата на човека и тяхната защита се осъществяват изключително в рамките на държавите и чрез механизмите на вътрешнодържавното право. Възможни са и случай, когато за целите на тази защита е необходимо да се предвиди пряко действие на международните норми – при наказателна отговорност например. В тези случаи индивидът получава определени процесуални права, които са ограничени.
Във всички случаи има основание да се говори, че физическите лица притежават елементи на международна правосубектност.
Индивидът винаги притежава ограничена специална правосубектност. Основанията за това са следствие на характерните черти на съвременното международно право:
- всяко право е белег на държавно организирано човешко общество. В МП може да се отстоява тезата, че индивидът е краен адресат, по-често косвено, но все пак адресат на правните норми. В случаите на непряко действие върху индивида международните норми опосредстват въздействието си чрез държавата или другите субекти на МП.
- Същевременно МП запазва своя пучличен характер – то е право, което изразява общ интерес. Възможно е държавите да създадат отношения, които можем да определим като наднационални отношения – да създават институции, чиито актове имат пряко действие на територията на всяка държава. В този случай физическите лица разширяват своята правосубектност, дори до степен да се превърнат в основни субекти на правната система. Това означава, че отношенията между съответните държави вече не се уреждат от нормите на международното право, или поне не изцяло от него.
В заключение можем да направим извода, че физическите лица могат да бъдат субекти на международното право. Тяхната правосубектност ще бъде най-ограничена в сравнение с тази на всички останали субекти на МП. Индивидът притежава вторична и производна правосубектност. Ще се ползва само с такива права и ще носи само такива задължения, които са му изрично предоставени по силата на международен договор.