12. Естествени права и позитивно право

Основните права и свободи на човека имат многовековна история на зараждане и утвърждаване.Конфликтът между английският крал Джон и бароните по повод едностранното определяне на данъците от краля завършва с приемането на Великата харта на свободата през 1215 г., която закрепва основни права на аристокрацията и е първото макар и ограничено отстъпление на абсолютизма пред някои основни права на аристокрацията,предвестник на правата на човека.-право на собственост,лична неприкосновеност и др.По-късно са приети няколко акта за индивидуалните права и свободи/Петиция за правата; Habeas Corpus Act/като особено е значението на Билът за правата от 1689г. който прогласява и гарантира публичните права-на избор на членове на парламента,право на петиции,право на свободни обсъждания в парламента и др. В Англия те са действащо право и до днес.

Историческата френска Декларация за правата на човека и гражданина от 1789г. прокламираща равенството между хората по рождение,обяви за неотменими правото на човека на свобода,собственост,съпротива срещу подтисничеството,на лична свобода,на свобода на словото и мисълта,на съвестта,на свобода в участието в политическия живот.Тя провъзгласява , че източник на суверенитета е нацията и гражданите участват в формирането на общата воля на държавата.На гражданите се дава достъп до публичните длъжности.Всички са равни пред закона.Чиновниците са отговорни пред обществото.

Декларацията въпреки че отразява интересите на третото съсловие,формира един цялостен комплекс от общочовешки блага и ценности,които и сега запазват своята актуалност. Якобинската декларация за правата на човека и гражданина от 1793 г. провъзгласява принципа на народния суверенитет и отговорностите на обществото към гражданите.За пръв път при неотменимите и неотчуждаеми права е включено равенството. В първата френска конституция от 1791г.са установени свободи на събранията,петициите и други,тук намира място и идеята за социалната роля на държавата-грижа за слабите и безплатно образование.

В България в Търновската конституция от 1879г. правата са уредени пълно и изчерпателно в глава ХІІ,имат се предвид индивидуални и политически права.Закрепено е обаче и безплатното начално образование.Включена е и една любопитна разпоредба,която защитава правата не на гражданина ,а на човека изобщо-чл.61-“Никой в Българското княжество не може нито да купува нито да продава человечески същества.Всякой роб,от какъвто пол,вяра и народност да бъде,свободен става,щом стъпи на българска територия.”

След ІІ световна война проблемът за правата на човека бе поставен в международното пространство и се приеха множество международни актове като Всеобщата декларация за правата на човека от 1948г. на ООН.Тя прокламира неприкосновеността на индивидуалните,икономическите,политическите,социалните и културните права на човека.По късно ООН прие Международният пакт за икономическите,социалните и културните права на човека и Международният пакт за гражданските и политическите права и други актове.Съветът на Европа прие Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи в която са закрепени правото на живот,забрана за изтезанията,забрана на робството и принудителния труд,право на свобода и сигурност,право на справедлив съдебен процес, неналагане на наказания без закон,право на личен и семеен живот,свобода на мисълта,съвестта,религията,мнението,на събранията и сдружаването,право на встъпване в брак,на ефективни правни средства за защита,забрана на дискриминацията,злоупотребата с права и ограниченията на правата /Част І - чл. 2 – чл. 18 от ЕКЗПЧ/. С нея е създадена и институция гарант за правата на човека-Европейският съд за защита правата на човека в Страсбург.

По различен начин се интерпретира,разбира и утвърждава идеята за естествените права в англосаксонската и в континенталната правна система.

В англосаксонската правна система “естествените права на човека” се проявяват като антипод на абсолютната кралска власт и тяхното провъзгласяване е предназначено да ограничи монархическия произвол.

В континентална Европа идеята за естествените права на човека се свързва с принципа на народния суверенитет и учредителната власт. Учредителната власт чрез конституцията прогласява определени основни права и свободи на гражданите,които друга власт не може да ограничи.

Човекът е биологично и социално същество. Независимо от неговия правен статус,дали е гражданин,чужд гражданин или лице без гражданство, той притежава редица основни права , които му осигуряват съществуването като биосоциално същество. Това са т.нар. първични права,които са присъщи на човешката природа и са юридически прогласени.Всяко човешко същество независимо от неговото отношение с държавата е субект на правата на човека,тъй като те са общочовешки. Те произтичат от самата същност на човешката природа и в този смисъл не могат да бъдат “учредявани” от държавата. Но за да бъдат поставени под нейна закрила,тя трябва правно да ги признае . Именно поради това ,че тези права са вътрешно присъщи на човека,те са неотменими и неотчуждаеми. В гражданското общество трябва да се създават реални условия и юридически гаранции за пълноценно упражняване на правата.

Правата на човека не се свеждат само до най-необходимото за биологическото и социалното съществуване на човека. В съвременното общество той се нуждае от множество и различни по характер права и свободи,които да задоволяват и гарантират неговите многостранни потребности и интереси. Освен лични свободи в техните различни проявления човекът се нуждае и от широки политически,икономически,социални,културни и други права.

В Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи в която са закрепени всички основни права на човека-правото на живот,забрана за изтезанията,забрана на робството и принудителния труд,право на свобода и сигурност,право на справедлив съдебен процес,неналагане на наказания без закон,право на личен и семеен живот,свобода на мисълта,съвестта,религията,мнението,на събранията и сдружаването,право на встъпване в брак,на ефективни правни средства за защита,забрана на дискриминацията,злоупотребата с права и ограниченията на правата /Част І - чл. 2 - чл. 18 от ЕКЗПЧ/.С нея е създадена и институция, гарант за правата на човека, а именно - Европейският съд за защита правата на човека в Страсбург.

В правната наука се утвърди възгледът за обособяване на три генерации/поколения права:

І. Първа генерация - това са гражданските и политическите права,провъзгласени от буржоазните политически революции и намерили почти диференцирано изложение във френската декларация от 1789г.Наричат ги още индивидуални и политически права и свободи.Други ги определят като”класически права и свободи”.Това са лични права-закрепени за индивида формални свободи,към които спадат и свободите,които хората използват и осъществяват заедно /свобода на събрания на сдружаване и прочие/.Тези права позволяват на индивида да се брани срещу произвола на държавната власт,те поставят на властта граници.

ІІ. Втора генерация - това са икономическите,социалните и културните права.Те се появяват по-късно ,към края на ХІХ век.Целта им е да гарантират материалната сигурност на индивида.Поначало това са също лични права-на социално осигуряване,на труд,на почивка,на образование ,на стачка и др. Тези права са отправени към държавата или,по-скоро,те представляват своеобразни искания към държавата,като предопределят нейни задължения.По този пункт концепцията за човешките права граничи, а и често прелива с теорията за социалната държава.

ІІІ. Трета генерация – появяват се в последната третина на века,а някои и по-рано и обикновено се разпределят в две категории.Към първата се отнасят всички права,породени от развитието на обществото в научно-техническо, демографско и други отношения и от появата на глобалните проблеми на човечеството - право на информация, на екологически чиста и здравословна околна среда, на достойни жилищни условия,на достоен жизнен минимум, свобода на детераждане, право на интимна сфера /и на защита от аудио-визуалните средства за информация/ и др. Към втората се отнасят някои колективни права-право на народите на свободен избор и самоопределение, право на народите и държавите на ползване и управление на общото достояние на човечеството /например изкопаемите под морското дъно/, право на развитие и други плюс правата на етническите и националните малцинства-на културна, езикова, религиозна идентичност. Според някои автори става дума за права на човека и народите едновременно.

Трите поколения права се разполагат във времето както следва:

І генерация - 17-18 век
ІІ генерация – 19-20 век
ІІІ генерация – 20-21 век

ІІІ. Естествените права на личността и позитивното право.

Естествените права са ценностно явление, начин на отразяване и защита в позитивното право, на които има съществено значение за качествената характеристика на съвременното общество.

Естествените права (ЕП) са обусловени от биосоциалната същност на личността. Те са израз на естественото състояние на личността и в този смисъл са естествени права. Това означава, че ЕП нямат нормативен характер. ЕП не съществуват в формата на самостоятелна нормативна система. ЕП нямат регулативни свойства. ЕП като ценностно явление се отразяват съдържанието на правото и така участват във формирането на неговите качества. Система от това отразяване е, те да бъдат гарантирани със средствата на позитивното право. Предвиждането на право на принуда е обективно необходимо, за да се гарантира ефективно ЕП на личността.

В процеса на отразяване в позитивното право, ЕП запазват характера си на метаюридическо явление. Това означава, че отношенията между тях и правото са отношения на неправно ценностно явление и правото, като нормативна система.

На ЕП на личността съответстват естествените задължения. Те са свързани със съответните потребности на личността. Без тяхното изпълнение личностите не могат да съществуват и се проявяват в естественото си състояние и в този смисъл са естествени задължения. Естественото задължение започва там, където завършва естественото право. Поради това на всяко естествено право съответства естествено задължение. Естествените задължения също се отразяват в различни видове обществени норми. Без изпълнението на естествените задължения не могат да реализират ЕП. Ето защо отразяването на естествените задължения в правото гарантира реализирането на ЕП.