11. Типове модернизация на правните системи.

Движението от изостаналост към съвременно структуриране на държавата е характерно за държави от Втория и Третия свят. В исторически план останалите държави отдавна са осъществили този преход. Единствено натрупания от тях опит служи като база за създаване на теорията на прехода. Пак в исторически план, корените на тази теория са в класическия либерализъм, както и в теорията на Вебер и Парсън. Тези теории са широко разпространени и са от голямо значение, защото предстои очевидно дълъг процес на трансформация, засягаща мнозинството от страните членки в ООН.

Независимо от различията в подходите при анализа на политическите процеси, всички теории и описани модели се основават на извода за неравномерността на общественото развитие. За наличието на държави, които са изостанали и на които им предстои да се трансформират. Според Бжежински, “модернизацията е необратим процес”. Това означава, че само понятие “трансформация” е пряко свързано с движението към модерно общество, т.е. това е процес на модернизация. Самите теории предлагат критерии за степен на развитост, за равнище, за наличие или липса на качество на модерното общество.

Например, ако Република България има претенции за някаква степен на модернизация, трябва да се посочат онези характерни черти, които отговарят на формулираните критерии. Тъй като цяла група страни са модерни, структурите които съществуват при тях и организацията на обществения им живот се превръщат в критерии, или казано с други думи – Република България трябва да придобие черти, присъщи на САЩ.
Така в теорията се ражда идеята за двата типа трансформация:
1. Спонтанна трансформация – този тип се отнася за страните, които вече са я осъществили. Това се е извършило на собствена основа, т.е. те не са копирали структури и опит от други държави. Това значи, че структурите, включително и тези на политическите системи, се съобразени с националните особености на тези страни, със спецификата на генотипа.
2. Отразена модернизация – тя е характерна за страните, които сега осъществяват процеса преход, като заимстват отдавна съществуващите структури в страните от ОИСР, т.е. те извършват избирателно превнасяне. В литературата като модел за успешна спонтанна модернизация се посочва САЩ и като лидер на западния свят техния модел се превръща в универсален. По този повод, някои автори използват термина “уестърнизация”. Конкретно в сферата на политологията, това означава възприемане на западен плуралистичен модел и “отвореното” общество. Самите наши партньори от Запада ни подсказват това решение. Типичен пример в това отношение е Джефри Сакс.

Опита натрупан през последното десетилетие в източноевропейските страни и USSR показва, че модернизацията на може и не бива да се разглежда като копиране на Западния модел. Ралф Дарендорф казва, че “модернизацията, т.е. новите структури в обществото, трябва да са съобразени с националната специфика – особености, традиции и правила, на всяка отделна страна.”

Идеите които бяха лансирани за източноевропейските страни предлагат един вариант на линейно движение. Такова движение е трудно осъществимо в една сложна и динамична социална среда. Ето защо практическата реализация може да създаде впечатлението, че идеите са неработещи и че концепцията като цяло е контрапродуктивна. При това не само практиката в източноевропейските страни, но преди това в страни като Пакистан, Колумбия, Никарагуа, Нигерия – държави, в които опитите за модернизация пропаднаха и вместо организиран, целенасочен процес, се стигна до съзнателно предизвикан хаос и потресаващи размери на корупция.

Теоретично основната причина за наличието на негативни влияния, за сривове в развитието на отделни страни, е в липсата на предпоставки, на минимална готовност на тези страни за такъв тип промени. Дълго време идеята за отразена модернизация не се подлага на съмнение. Едва в края на 80-те и началото на 90-те години, в политологията се появиха нови идеи, които в определена степен коригират крайностите на концепцията. Основната идея - взаимовръзката модернизация – развитие, започва да се разглежда по начин, който поставя ударението върху развитието, и то в две посоки:
1. За да се осъществи процес на модернизация, страната трябва да се намира на определена степен на икономическо и социално-политическо развитие. Трябва да съществуват предпоставки – икономически, културни и пр.
2. Когато се осъществява процеса на реформи трябва да се има предвид, че промяната не е самоцел. Тя трябва да съдържа в себе си развитието, т.е. промените да водят не до срив, а до развитие (Ралф Дарендорф).

Това дава възможност за дефиниция на процеса трансформация. Най-общо тя изглежда така: като се запазва приоритета на универсалния критерий на целите на бъдещото развитие, главното ударение при самия процес на трансформация трябва да се постави върху националната форма при тяхната реализация. Това означава, че прехода към модерно общество сега се представя като цялостен, относително дълъг етап, при който е възможно да не се получи желаното развитие, дори в някои случаи да не се осъществи и просто възпроизводство, т.е. на лице е не развитие, а срив. Тази възможност трябва да се има предвид, защото подобно развитие най-често води до разочарование на гражданите и съмнения относно нуждата от модернизация.

Много широко застъпена е идеята, че успешната модернизация в най-голяма степен зависи от равнището на социокултурата. Успешната модернизация може да се осъществи при изменения на ценностната ориентация на широки социални слоеве и сериозно се издигне равнището на политическата култура. Държавата в политическата сфера се утвърждава бързо. Това е почти взрив и хората от обекти на политологията се превръщат в нейни субекти. Въпросът е, имат ли гражданите готовност за това. Много са авторите, които считат че такава готовност няма, че тя се гради бавно.