Съдебна реторика 11-18

11. Характеристика на личността на пострадалия и подсъдимия и анализ на причините и условията, които са способствали за извършване на престплението: Личността на подсъдимия, субективните моменти на деянието, извън умисъла и непредпазливостта могат да имат релевантно значение: длъжностно лице, майка, баща и т.н. НК предвижда алтернативни и относително определени санкции и обективно изследване на личността на подсъдимия може да бъде от съществено значение за една действителна индивидуализация на наказанието. Съдът следва да се ръководи от степента на обществена опасност на деянието и дееца, подбудите за извършване на деянието и други смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Към тези обстоятелства може да се отнася и поведението на пострадалия – създава се контраст между тях. В тази част на съдебната реч продължава реторическата аргументация. Недопустимо е оскърбяване на подсъдимия. В речта има самостоятелна част на анализа на причините и условията, които са способствали за извършване на престъплението, когато те са значителни, впечатляващи и имат голям принос за настъпване на престъпния резултат. Има отношение за превенцията.


12. Предложения относно наказанието и въпросите на гражданската отговорност: Oбикновено предложението относно наказанието се обособява в заключителната реч. Теорията и практиката не са единни по въпроса дали трябва да се указва точният размер на наказанието в речта. Зависи от конкретните особености на всяко дело. 1. Категоричността на обвинителя относно вида и размера на наказанието е закономерно следствие от категоричността му относно доказателствата и квалификацията. 2. Да се твърди, че прокурорът не е длъжен във всички случаи да дава предложение за конкретно по вид и размер наказание, означава да се твърди, че няма отношение към индивидуализацията на наказанието. 3. Нищо от дейността на обвинителя не може да бъде задължително за съда, да се яви опека над него, да го скове. 4. Неконкретизираното наказание е алтернативно – забраната за алтернативност в речта на държавния обвинител се отнася за всички издигнати от него тези. 5. Получава се така, че органът върху който тежи тежестта на доказване на обвинението няма категорично отношение по въпроса за наказанието. 6. държавният обвинител трябва да е обективен. Това, което може да злепостави държавния обвинител е слабата обосновка или липсата на такава на предложеното конкретно наказание, а не неприемането му от съда. 7. Отричането на необходимостта от предлагане на конкретно наказание в обвинителната реч фактически изключва този въпрос от вътрешното убеждение на прокурора. Предложение за наказание около, към и т.н. не е индивидуализирано и не отговаря на изискването, че наказанието трябва да съответства на престъплението. Всеки извод за наказание, който несъответства на извършеното престъпление е необоснован и несправедлив. При явната несправедливост е налице явна необоснованост. Предложеното от прокурора наказание следва да бъде съответстващо на престъплението, а като такова то ще бъде и справедливо. Изводът на прокурора трябва да обхваща не само вида и конкретния размер на наказанието, но и първоначалния режим на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“. Заключение на съдебната реч: не е задължителна част. Подходящо е при тежки и продължителни наказателни дела. Литературата се е ориентирала към препоръки за патетичен край на речта. Лошо построеното заключение може да създаде тягостно впечатление. В зависимост от вида заключение – рационално или емоционално – преобладава констатиращата информация или пряко подбуждащата информация.


13. Подготовка на съдебната реч: Структура на вътрешното убеждение – увереността на оратора в правилността на изводите. То стои в основата на речта. В ораторската дейност се говори за комуникативен етап – общуването с аудиторията и декомуникативен – изкристализиране на основните тези в резултат на анализа и оценката на доказателствения материал. Страните могат да се позовават само на проверени в съдебното следствие данни. Участието на страните в съдебните прения не е самоцелно, а има цел да помогне на съда да формира вътрешно убеждение. Дали една реч е произнесена, но не е възприета или не е произнесена е едно и също. Съдебното следствие и подготовката на съдебната реч представляват кулминация на декомуникативния етап от ораторската дейност. Първият етап на детерминиране на речите на страните въздейства косвено върху съда. Вторият етап е по време на произнасянето на речта. За да се подготви и произнесе ефективна реч трябва да се следи внимателно цялостното поведение на съда и страните по време на следствието. Не е достатъчно една обвинителна реч да бъде обективно добре произнесена, за да въздейства, Трябва да се отчете и субективният аспект на възприятието и на тази база да се изгражда и цялата реторическа аргументация. Всяка от страните формира и преследва три основни цели с подготовката и произнасянето на речта си: 1. да въздейства на съда, 2. да детерминира с речта си речите на страните, 3. да въздейства генерално предупредително върху лицата, присъстващи в залата по силата на началото на публичност на съдебните заседания. Проблемът писане, конспект или импровизация на речта. Написването на речта е едно от задължителните условия за нейното качество и ефективност. При четене – страда емоционалното въздействие. Импровизация – изпускат се съществени неща. Отграничаване на импровизацията от експромта – говори се без каквато и да е подготовка. При импровизацията винаги има бележки, конспект. Съдът се съобразява с изискването на страните за достатъчно време за подготовка на речите. Характерен за съдебното красноречие е официалният, деловият стил – в него могат да се срещнат и елементи на художествения, публицистичния, научния и разговорния стил. Реториката се отнася отрицателно към клишетата. По време на подготовката всяка от страните с оглед данните по делото решава кои части от примерната структура имат място в конкретната реч. Сериозна трудност при подготовката на съдебната реч се наблюдават при групови и многоепизодни дела. Изясняването на доказателствата следва да се извършва по отделни подсъдими или група подсъдими. При многоепизодни дела се препоръчва анализ и оценка на доказателствата по епизоди. Епизодите следва да се обособят по подсъдими или по последователността си във времето. Каква конкретна система от епизоди ще бъде изградена зависи от спецификата на делото.


14. Произнасянето като невербална комуникация. Обща характеристика. Видове. Функции; Ораторската реч достига до нас като текст, губят се допълнителни средства – жестове, мимики, поза, интонация. Античната реторика обръща сериозно внимание на произнасянето. В съвременната теория произнасянето се определя като невербална комуникация (НВК). В НВК се включват телесни знаци и сигнали, тези, които се предават чрез промени в гласа или представляват целенасочено или случайно, съзнателно или не, въздействие върху материалната среда, като по този начин влияят на поведението на информирания индивид. Невербалните знаци представляват целенасочено предаване на невербална информация, а невербалните сигнали предават невербална информация, която се излъчва независимо, а понякога и против желанието на човека. Делението е условно. Едни от функциите на НВК се извеждат от съпоставянето й с вербалната информация: подкрепа на речта, отричане на речта (функция по подтекст). Други се обособяват по отношение на общуването: синхронизираща, модално - емоционална. Всяко разминаване между текст и подтекст, между целена и изразявана емоция, освен ако това не се прави умишлено, се възприема от аудиторията като фалш, лицемерие и предизвиква недоверие. При монолога обратната връзка е преди всичко от невербално естество. Не винаги обратната авръзка е информативна – реципиентът не показва на оратора отношението си към получаваната информация. Екман, Фрайзен: комуникативно (целенасочен характер) и информативно (несъзнателен харалтер) невербално поведение. Невербалната информация не може да бъде основа за окончателни изводи. Психологически имат значение обстоятелства като поведението на подсъдимия, маниера му. Тези неща нямат стойност на доказателства, но понякога ускоряват образуването на убеждението на съдиите.


15. Невербална комуникация чрез външен вид: Облеклото – най-лесно се поддава на манипулация и влияе силно на възприемането на личността. Говорят за принадлежност, поколение, социална група. Съвременни автори: хигиена. Ораторът следва да съобрази облеклото си с повода за произнасянето на речта, с времето, мястото, аудиторията и т.н. (перуки, тоги).


16. Невербална вокализация: Може да се срещне като паралингвистична и екстралингвистична знакова система. Различните автори влагат нееднакво съдържание в понятието интонация. Броят на компонентите варира от един (мелодиката) до 8-9. Най-често срещаните компоненти: темп, сила, пауза, тембър, ударение, ритъм и т.н. Може да се подраздели на два вида: свързана с речта (паралингвистична, интонационна) и несвързана с речта. Интонацията се определя като комплексно звуково явление, което в речта функционира на равнището на фразата чрез промените на своите честотни, интензитетни и темпорални характеристики. Според Тилков интонацията има 2 функции: комуникативна (изразява се в определението на съобщението по цел на изказване и в отделяне на смислови части) и модално – емоционална (изразява се едновременно с езика или независимо от него, изразява се емоционално състояние). Филтър на доверието – идентификация на оратор с аудиторията. Диалектните особености в интонацията на говорещия могат да бъдат пречка или усилвател на въздействието. Промяната в продължителността дори на една пауза може напълно да промени смисъла на един текст. Под мелодика се разбира промяната в честотата на основния тон на говора – изменение на височината. Често „високо“ се смесва със „силно“. При непроменено словесно съдържание и промени в мелодиката могат да се изразяват доброжелателност, враждебност, страх, лицемерие, гняв и т.н. Силата е обективно качество на звука, което субективно се възприема като гръмкост. Намира приложение при изразяване на отношение, поставяне на акценти. Ораторът трябва да съобразява силата на гласа си с разположението на групите в съдебната аудитория в съдебната зала. Темпът се определя като скорост, с която се изговарят речевите отрязъци за единица време. С промяна на темпа на речта също може да се създаде контраст. Новата и сложна информация обикновено се изговаря по – бавно: дава възможност за оптималното й възприемане. Промените в темпа говорят за промени в емоционалното състояние. Бавен темп – отвращение, тъга, размисъл, бързият – активност, сила, бодрост. Монотонната реч трудно се възприема добре от уморена аудитория. Речеви паузи – без тях се получава непрекъснат поток на речта. Рязката промяна в мелодиката или темпа може да се възприеме като пауза, която се определя като нетемпорална. Реалното прекъсване на потока на речта (темпоралната пауза) се дели на логическа, психологическа, физиологическа (дихателни), хезитационна (за колебание, преосмисляне). Ефектът на ударението идва като резултат на създадения от него контраст между ударена и неударена част на речта. Видове: словно, логическо, фразово, емфатично. Логическото ударение: акцент върху най – важната дума във фразата. Типичен начин за поставяне на логическо ударение е чрез промяна на силата на гласа, височината, темпа. Тембърът се възприема като специфична окраска на гласа, която позволява да се разграничават гласове с еднаква сила, височина и продължителност на звученето. Цеплитис: 2 вида тембър: сегментен и суперсегментен, като последния се дели на семантичен и асемантичен. Семантичният (интонационният) може да се срещне като тон на речта, характер на звученето. Определящи за тона на речта са характер, социално положение, възпитание, образование и т.н. Томан разграничава приятелски, нападателен, спокоен, поучителен, саркастичен, театрален, тържествен тон и т.н. Тонът изразява в най – висока степен модално – емоционалната функция на интонацията (за какво говори, на кого и за кого говори). Обикновено встъпителната част на обвинителната реч е спокойна, докато заключителната е емоционална, патетична.


17. Кинесиката в общуването съдебен оратор – съдебна аудитория: Кинесиката изследва езика на тялото – поза, жест, изражение, поглед. Изпълняват модално – емоционалната функция. Кинесичната невербална комуникация е основен компонент на обратната връзка при монологичните изказвания. Екман, Фрайзен: методика FAST: facial (лицево), affect (чувство), scoring (резултат), technique (метод) – методика за изследване на емоциите по лицевото изражение. Според FAST лицето се разделя на три зони: горна – вежди и чело, средна – очи и клепачи, долна – бузи, нос, уста, брада. Методиката изследва лицевата изява на основни емоции: радост, печал, гняв, отвращение. Това се прави с цел свързване на емоцията със съответната лицева зона и превръщането на движенията на лицевите мускули в информационен код. В реторичното общуване прикриването на преживяваната емоция е практика, а за решаващата аудитория – норма. Методиката FAST може да се използва за оценка на видеозаписи, филмов и снимков материал. Не би трябвало да се бърка изражението, характерно за интереса, с изражение, говорещо за неразбиране или силно напрежение за оптимално възприемане. Невербалната информация не може да се разглежда извън определен контекст без риск за сериозни грешки в дешифрирането й. Положителните емоции се отразяват върху цялото лице, отрицателните – върху лявата страна. Дясната половина на лицето се контролира от левия дял на мозъка, който ръководи интелекта и речта, докато лявата се ръководи от десния дял на мозъка, който контролира емоциите. Лявата страна се поддава на контрол по – трудно от дясната. Сред невербалните знаци и сигнали с най – голяма стойност са тези, идващи чрез интонация и лицево изражение. Количество поглед – обратен и взаимен. Това е времево измерение на погледа, времето в което един човек гледа друг при общуването. На по – големи разстояния между общуващите съответства и по – голямо количество поглед. Гледа се преди всички съдът. Четенето многократно намалява количествата на погледа и взаимния поглед. Жеста се определя като лаконично значимо движение на тялото с информационна стойност. Жестът има роля в синхрона на общуването, при предаване на обратна информация и т.н. Независимо от националните различия най – голямо сходство и пълно съвпадение има при жестовете с конкретно значение (указателни и описателни). Изобразителният жест има за задача да характеризира описвания обект – насочва се към форма, ширина, дължина. Указателният жест изразява посока или местонахождение. Условният жест (пластичен йероглиф) – ръкостискане, махане за сбогом, заканване с пръст – изпълнява най – често функция по заместване на речта. Емоционалният жест информира за емоционалното състояние на оратора и отношението му към текст, аудитория, повод за произнасяне, спонтанен е, трудно се поддава на контрол. Сарет, Фостър: три равнища на жестикулация с ръка по отношение на тялото: горно: от раменете нагоре (благородни подбуди), средно: от раменете до таза: жестове във всекидневието, долно: от таза надолу: омраза, отчаяние, закана. Не всяка фраза се нуждае от жестово подчертаване. Постоянната и еднородна жестикулация създава монотонност. Загубва се възможността да се подчертава с помощта на жеста, защото не може да се открои акцентът. Жестове – паразити: постоянно и ненужно поправяне на тоалет, игра с предмет. Позата е носител на информация за емоционалното състояние на общуващите, изразява отношение и съпътства говора по начин, близък до този на жестовете. Позата е положението на тялото в определен момент на общуването. Установена е връзка между поза и изражение на лицето при кинесично отразяване на емоционалните състояния. Видове: стояща, седяща, клечаща, коленичеща и легнала поза. Допълнителни белези: положение на гръбначния стълб, рамене и т.н. За ораторското изкуство са типични правата (монолози) и седящата (диалози) поза.


18. Проксемика – пространствени и пространствено – поведенчески параметри при произнасяне на съдебната реч: Близост, статус и ориентация. Близостта зависи от предишните отношения, целта на общуването, общественото положение на общуващите, формата на общуването и т.н. Има 4 вида разстояние: интимно, лично, социално – консултативно, публично. Интерес за реторичното общуване са последните два вида. Съдебният оратор говори на различните групи от съдебната аудитория едновременно, но от различно разстояние, поради специфичното пространствено решение на съдебната зала. Личната територия – съдийско място (височина като символ за статус). Ориентацията: ъгълът, под който един човек гледа друг (90 градуса – съдружие, 0 градуса - съревнование).