10. Развитие и модернизация на правните системи.

Понятието “политическа система” е с много богато съдържание. Употребява се в широк смисъл, когато визира система от държави с еднакво политическо устройство. Политическата система е и устройството на една държава, т.е. системата от политически партии, държавни институции, синдикати, политически и граждански обединения и т.н.

Суборгинация  – строга последователност и подчинение на висшите на нисшите инстанции.

Политическите системи са динамични образувания, т.е. те са в постоянно движение и развитие. Всяка политическа система се променя във всеки момент в зависимост от състоянието и потребностите на управленските и структури. Развитието се отличава и със силна зависимост от степента на интегрираност на гражданите в отношенията с държавата, т.е. в каква степен гражданите възприемат държавната политика, до колко я подкрепят и считат, че тази политика отговаря на техните интереси. И обратно – ако те считат, че политиката на държавата е в противоречие с интересите им, те по един или друг начин се противопоставят (държат се враждебно). Степента на поддръжка или враждебност се определя от насоките на развитие на политическия процес, т.е. промените които управляващите се опитват да прокарат в политическата система. Ако тези промени се преценят от гражданите като противоречащи на техните интереси, степента на враждебност бързо нараства. Това означава, че предприетите мерки са в погрешна посока. Именно подкрепата за политическата система и състоянието на структурите и е критерий за степен на развитост на една политическа система.

Според привържениците на либералната идея, критерий за развитост на политическата система е степента на защитеност на основните човешки права, възможността на гражданите да упражняват контрол над държавата, да е осигурена свобода и плурализъм във всички сфери на социалния живот.

За консерваторите, акцентът пада върху моралните стимули на политическо поведение и постигане на приемственост с доказалите своите достойнства предходни форми на управление.

Възгледите на социал-демократическото течение по този въпрос, са по-близки до тези на либералите, като ударението се поставя върху задачата на държавата и нейните органи да гарантират един минимален социален статус, за да се осигури човешкото съществуване на всички граждани. Става ясно, че критерий на зрялост на една политическа система тук е степента на развитост на социалната държава.

При ляворадикалната доктрина, политическата система се разглежда като средство за революционно преобразуване на целия обществен живот. Собствеността от частна става обществена, а властта е в ръцете на класата – хегемон. Според доц. Рашков, това са утопични идеи и опита за тяхната реализация доказва цялата им абсурдност.

Темата за политическото развитие и модернизация е най-актуална за страни в преход. Най-важният проблем тук е възможността в процес на преобразуване, свързани с неизбежна плурализация на обществения живот да се стигне до дестабилизация, до разочарование на хората, последвано от реална опасност да се установи някаква форма на диктатура (авторитарен режим).

Теоретичното решение на проблема “опасност от диктатура” е дадено в трудовете на Макс, Вебер и на Толкът Парсън. Те са авторите положили основите на идеята за социализация на развитието. Двамата политолози разглеждат всички модификации в политическите системи в рамките на общия преход от традиционно към модерно общество. Модерното общество показва тенденциите на бъдещо развитие. Движението от традиционно към модерно общество предполага дълбоки промени, излизане от един исторически етап и навлизане в нов. Традиционното общество е аграрно, основано на простото възпроизводство. То е затворено, със закрита социална структура, ниско социално равнище на производство, нисък годишен доход на хората. Прехода от традиционно към модерно общество се осъществява в определена последователност и във вътрешни, присъщи на този преход особености.

Има два типа промени в системите:
1. Чрез първата се нарушават съществуващите елементи на системата. Нарушава се равновесието в системата. Появяват се много ново структури, а други, които са съществували преди промяната, изчезват. Сменят се правителства, лидери, дори институции. Но тази промяна не разрушава съществуващата система като цяло. Начините на прилагане на властта в политическите системи се запазват.
2. Втория тип са реформи, които засягат носещите елементи, т.е. трансформиране на базовите институции в държавата и обществото. Това се дълбоки промени, засягащи същността на политическата система. Страните от бившия социалистически лагер се ориентират към такъв тип промяна, а това означава че протича процес на трансформация от традиционна към модерна система.

Първото условие е адаптивността на политическите системи към бързопроменящата се среда – икономическа, духовна и всички останали неформални сфери. От политическата система се изисква не само да реагира бързо на промените на средата, но и самата тя да стимулира положителни процеси развитието на средата. Това е взаимовръзката между политическата система и средата. Такава адаптивна политическа система дава възможност да бъдат отчетени интересите на обществото, на отделните социални групи. Това е много важно, защото в процеса на трансформация се появяват нови изисквания към гражданите. Променят се условията на живот. Политическата система трябва да се развива в такава посока, че да даде възможност на гражданите да получат това, което им е нужно, за да се реализират с условията на новата среда. Главно е да се създаде нормативна база, способна да осигури равенство в изходната позиция, равен шанс при професионалната и политическа реализация на гражданите.