18. Усложнения в процеса - част II

V. НАСРЕЩЕН ИСК
Понятие за насрещен иск - по смисъла на чл.104, ал.1 ГПК това е искът, който ответникът предявява срещу ищеца за общо разглеждане с първоначалния иск. Това е способ за последващо обективно съединяване на искове. Същевременно е форма на защита на ответника срещу претенцията на ищеца. Производството по този иск е самостоятелно, което означава:
- Неговата допустимост и основателност се преценяват отделно. Изключение от това правило е хипотезата, когато насрещният иск се предявява като евентуален. Тогава произнасянето по него е обусловено от уважаването на първоначалния иск /например срещу предявен иск за разваляне на договор за покупко-продажба може да се предяви насрещен иск за връщане на цената и заплащане на направените необходими и полезни разноски, който да бъде разгледан в случай, че договора бъде развален; срещу иск по чл.108 ЗС - насрещен иск за заплащане на подобрения, който да се разгледа при евентуално уважаване на иска за собственост/. В тези случаи няма нужда ответникът изрично да посочва, че искът му е евентуален. Разбира се, трябва да се прави разлика между допустимостта на един иск изобщо и допустимостта искът да се предявява като насрещен. В последния случай, освен общите процесуални предпоставки, следва да са налице и специалните изисквания на чл.104 ГПК.
- По принцип, при прекратяване на производството по първоначалния иск, делото остава висящо в частта относно насрещния иск/освен ако е предявен като евентуален - тогава производството се прекратява в цялост/.
- Разноските по насрещния иск се определят на общо основание /чл.64 ГПК/. Това означава, че съдът дължи отделно произнасяне за разноските по първоначалния и по насрещния иск. Ако уважи и двата иска, със самостоятелни диспозитиви осъжда ответника да плати разноските на ищеца по първоначалния иск, респ. ищецът - ответник по насрещния иск да заплати направените от ответника, като ищец по този иск, разноски. Няма основание съдът служебно да компенсира насрещните вземания за разноски.
- Доказването на насрещния иск се подчинява на общите правила - всяка страна следва да докаже положителните факти, които я ползват /чл.127, ал.1 ГПК/.

Условия за допустимост на насрещен иск:
1.Наличие на висящ процес.
2. Искането да е направено най-късно до края на първото по делото заседание- т.е. първото редовно заседание, в което се дава ход на делото.
3. Предметът на насрещния иск трябва да е различен от този на първоначалния /аргумент от чл.95 ГПК - по-късно предявеният иск със същия предмет е недопустим/.
4. На общо основание /чл.103, ал.1 ГПК/ първоначалния и насрещния иск трябва да са родово подсъдни на един съд /а в хипотезите на чл.83 ГПК следва да имат и еднаква местна подсъдност/ и да подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред.
5. Според чл.104, ал.1 ГПК трябва да е налице и една от следните две алтернативни предпоставки: да има връзка в предмета на двата иска или да е налице възможност за компенсация на двете насрещни вземания.

Връзка в предмета е налице в следните хипотези:
- Когато двата иска произтичат от един юридически факт - например един договор. На това основание е налице връзка в предмета на първоначален иск за плащане цената на доставена стока и на насрещен иск за неустойка поради забавеното доставяне; на първоначален иск за реално изпълнение и на насрещен иск за признаване нищожността или унищожаване на договора и пр.
- Когато двата иска се отнасят до един обект - например първоначален и насрещен иск за собственост.
- Когато между двата иска има житейска връзка, без да е налице общност на основанието и обекта на претенциите- например първоначален иск за собственост и насрещен иск за заплащане на необходими разноски и подобрения в имота.
Възможност за компенсация е налице, когато два иска имат за предмет пари или еднородни и заместими вещи. Тогава според чл.103 ЗЗД може да се извърши погасяване на двете насрещни вземания до размера на по-малкото от тях.

Ред за предявяване на насрещен иск:
Насрещният иск се предявява с писмена молба, която трябва да отговаря на всички изисквания за редовност съгласно чл.98 и 99 ГПК. Препис от насрещната искова молба се връчва на ищеца-ответник по насрещния иск. Устно предявяване на насрещен иск е недопустимо.
Всички недостатъци на насрещната искова молба трябва да са отстранени до приключване на първото по делото заседание. Поначало се имат предвид случаите, когато порокът е лесно отстраним /липса на подпис под исковата молба, на пълномощно, на документ за внесена държавна такса, на преписи/. Няма пречка обаче в този срок да се отстрани и по-съществен недостатък, свързан със самото съдържание на исковата молба /например липса на обстоятелствена част или петитум, противоречие между обстоятелствената част и петитума/. Това става като се прекъсне съдебното заседание и се предостави възможност на ответника да напише уточняваща молба с препис за ищеца, респ. изцяло нова искова молба, след което разглеждането на делото да продължи.
По приемане на насрещния иск съдът се произнася с нарочно определение, след като вземе предвид становището на ищеца /ако присъства/ по допустимостта на искането.
Определението, с което съдът се произнася по приемането на насрещния иск за съвместно разглеждане, не подлежи на обжалване с частна жалба. Дори и искането да бъде отхвърлено, не се прегражда възможността за разглеждане на този иск, тъй като съдът е длъжен служебно да го образува в отделно производство /чл.104, ал.2, предл.3 ГПК/.

VI. ИНЦИДЕНТЕН УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК /чл.118 ГПК/.
Понятие - това е иск, който се предявява в хода на процеса от някоя от страните и има за предмет установяване съществуването или несъществуването на определено правоотношение, което е преюдициално /обуславящо/ за спора като цяло, респ. за един или повече от исковете /първоначален или насрещен/.
Това е форма на последващо обективно съединяване на искове. По тази претенция съдът се произнася с нарочен диспозитив в съдебното решение, който следва да предшества диспозитива по главния иск /доколкото е логично първо да се разгледа обуславящата, а след това - обусловената претенция/. Институтът на чл.118 ГПК е аргумент за това, че мотивите на съдебното решение не формират сила на пресъдено нещо- след като е нужно предявяване на нарочен иск относно преюдициалния въпрос. Чл.118 ГПК не е самостоятелно основание за този иск, а само основание установителен иск да се предяви по този специален ред.
Един установителен иск може да се предяви от ответника и като насрещен, и като инцидентен. До приключване на първото по делото заседание ответникът има право на избор по какъв ред да предяви претенцията си - по чл.104 или по чл.118 ГПК. Негово право е още в това заседание да избере по-леката форма - т.е. инцидентния установителен иск, който може да се предяви и устно. Освен това, дори когато се предявява в първото заседание, не е необходимо недостатъците на исковата молба да бъдат остранени в това заседание /правилото на чл.104, ал.2 ГПК намира приложение само когато искът се предявява като насрещен/. Това означава, че даже исковата молба да е нередовна, искът следва да се приеме за разглеждане, като по реда на чл.100 ГПК на ищеца се дадат указания за отстраняване на нередовността.
Предмет на инцидентния установителен иск според чл.118 ГПК е “правоотношение”, т.е. договор. Допустим е обаче инцидентен установителен иск и за едностранна сделка, стига същата да има преюдициално значение за спора /напр. завещание или отказ от права/- аргумент от чл.44 ЗЗД. Нещо повече - допустим е такъв иск и за установяване неистинност на документ, представен като доказателство в процеса, ако е пропуснат срока за оспорването му по чл.154 ГПК. Въпросът за истинността на документа е обуславящ за изхода на спора и ако искът по чл.97, ал.3 ГПК се предяви отделно, делото, по което е представено писменото доказателство, ще следва да се спре на основание чл.182, ал.1, б.”г” ГПК. Затова е налице интерес този установителен иск да се предяви по реда на чл.118 ГПК в същото производство.
Обобщение: предметът на инцидентния установителен иск е идентичен с предмета на установителните искове по чл.97 ГПК изобщо и може да се отнася до права, правоотношения или факти /в изрично предвидените от закона случаи/. От преимуществено значение е преюдициалността на установяването, а не неговия вид. Така се постига процесуална икономия, тъй като отделното разглеждане на установителния иск би довело до спиране на производството по обусловения иск на основание чл.182, ал.1, б.”г” ГПК. Още повече, че ако установителния иск бъде предявен отделно, делата могат да бъдат съединени по реда на чл.123 ГПК, при което резултатът ще е същият, както ако претенцията бъде предявена за съвместно разглеждане по чл.118 ГПК.
При предявяване на инцидентен установителен иск няма изискване за писмена форма - в присъствие на противната страна може да се предяви устно, в противен случай - с писмена молба с препис за ответника.
Дори когато се предявява устно, инцидентният установителен иск следва да отговаря на всички изисквания за редовност на исковата молба /да има ясно формулирана обстоятелствена част и петитум/, като на общо основание за него се дължи държавна такса.
На общо основание /чл.103, ал.1 ГПК/ инцидентният установителен иск следва да е родово подсъден на същия съд /т.е. да не е подсъден на горния съд/. Не е необходимо да е спазена местната подсъдност /вкл. тази по чл.83 ГПК/, тъй като същата се смята преодоляна по силата на връзката на обусловеност между двата иска. Например, ако е предявен иск по чл.59, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на имот без основание /пред съда по постоянния адрес на ответника/, ответникът може да предяви по реда на чл.118 ГПК иск за установяване нищожността на сделката, от която произтича правото на ищеца, която претенция иначе е подсъдна на съда по местонахождението на имота. Обяснението за това е, че връзката на преюдициалност е по-силна от изискването за местна подсъдност- след като установителният иск е обуславящ по отношение на първоначалния, следва да се предостави възможност за разглеждането им в едно производство /с оглед процесуална икономия - в противен случай, ако се образува отделно производство, това ще е основание за спиране на първоначалното дело/. При насрещния иск такава връзка на обусловеност не е налице, поради което предпоставка за приемането му за съвместно разглеждане е спазването на задължителната местна подсъдност по чл.83 ГПК.


VII. ГЛАВНО ВСТЪПВАНЕ /чл.181 ГПК/
Понятие -
главно встъпване е налице, когато в един висящ процес се съединят за общо разглеждане и решаване с първоначалния иск претенциите на трето лице срещу страните, с които то претендира за себе си права, изключващи правата на спорещите страни. Това е форма на последващо обективно съединяване на искове.
Главно встъпване е допустимо, когато трето лице твърди, че е носител на право, което изключва правата на страните по спора. Според чл.181 ГПК, третото лице трябва да заявява “самостоятелни права върху предмета на спора”. В класическия пример е налице тъждество между правото - предмет на спора, и правото, претендирано от третото лице /например когато в един спор за собственост встъпва трето лице, което предявява установителен собственически иск срещу ищеца и реивиндикационен - срещу ответника. Възможно е обаче претенцията на третото лице да има и различен предмет, стига нейното уважаване да изключи правата на страните по спора. Например, ако е предявен иск за обявяване на предворителен договор за покупко-продажба за окончателен /чл.19, ал.3 ЗЗД/, а трето лице твърди, че имотът, предмет на предварителния договор, е негова собственост, допустимо е по реда на чл.181 ГПК това лице да встъпи главно в този процес, като предяви срещу страните искове за собственост. В случая не е налице тъждество в предмета на претенциите, тъй като искът по чл.19, ал.3 ЗЗД защитава не правото на собственост, а правото да се иска обявяване на предварителния договор за окончателен. Същевременно обаче претенцията на третото лице изключва правата на спорещите страни, доколкото при уважаването й ответникът няма да се счита за собственик на имота и няма да има правата на продавач по договора, а ищецът няма да може да придобие собствеността, тъй като е договарял с несобственик /чл.298, ал.1 ГПК/.
Обобщение: интерес от главно встъпване е налице не само когато правото на третото лице е тъждествено с предмета на спора, но и изобщо винаги, когато това право е несъвместимо с правото, предявено с първоначалния иск. Иначе казано, третото лице трябва да има интерес да се отхвърли претенцията на ищеца, защото уважаването й изключва, не зачита неговото собствено право.
Твърдението на третото лице за притежаване на самостоятелни права обаче не е самостоятелно основание за допускане на главно встъпване - необходимо е претенцията му да подлежи на разглеждане по същия съдопроизводствен ред, по който се разглежда спора. Така например, недопустимо е главно встъпване в делбеното производство на трето лице, което твърди, че е изключителен собственик на делбения имот, тъй като спорът за собственост се разглежда по общия исков ред, а делбата - по реда на особено исково производство.

VIII. ИЗМЕНЕНИЕ НА ИСКА /чл.116 и 117 ГПК/
Понятие:
изменението на иска е настъпила по искане на ищеца, направено в хода на процеса, промяна в страните или в предмета на иска.
Промяната в предмета може да е промяна в основанието /фактическите твърдения на ищеца чрез прибавяне или замяна на факти/ или в петитума /искането/ на исковата молба. Това може да има за резултат последващо обективно съединяване на искове - когато се прибави ново основание към първоначалното при същия петитум /напр. евентуално позоваване и на давност, ако ищецът не бъде признат за собственик по силата на договор/ или се прибави и нов петитум при запазване на основанието /ако договорът не бъде признат за нищожен, да се унищожи/. В тези случаи съдът следва да допусне изменението и да приеме за разглеждане новият иск, като евентуално даде указания за отстраняване на нередовностите му и разпореди вписване на новопредявената искова претенция. Недопустимо е едновременното изменение на обстоятелствената част и петитума на иска, тъй като това би представлявало предявяване на нов иск, който няма нищо общо с първоначалния. Затова основният проблем, който се поставя при изменението на иска, е необходимостта да се прецени кога е налице такова едновременно изменение на основанието и петитума, което чл.116 ГПК не допуска.
Не е налице недопустимо изменение, когато установителен иск се изменя в осъдителен и обратно, макар и допустимостта на осъдителния иск за собственост да е обусловена от фактическото твърдение, че процесната вещ или имот се владее от ответника, т.е. необходимо е при изменението на петитума ищецът да се позове и на нов факт. Възможността да се допусне такова изменение е изрично предвидена в чл.116, ал.1, изр.3 ГПК. Според т.9 от ТР № 1/00 г., ОСГК на ВКС в случая е налице промяна само на вида, но не и на предмета на търсената защита, при което се запазва предявения иск като предмет на делото.
Има разлика между изменение на иска и промяна на правната квалификация, на която се позовава ищеца. Изменение на иска по смисъла на чл.116 ГПК е налице, когато ищецът променя фактите, на които се позовава, или отправеното до съда искане за защита. Посочената от ищеца квалификация на иска не обвързва съда, който е длъжен служебно да определи надлежната квалификация въз основа на заявените фактически твърдения и петитум. Ето защо изявление на ищеца, че променя “правното основание” на иска като норма, на която се позовава /например искът да се счита предявен не на основание чл.59 ЗЗД, а на основание чл.45 ЗЗД/, не е изменение на иска и не следва да се взема предвид от съда.
Основен принцип е, че изменение на иска може да се допусне само по молба на ищеца. Недопустимо е съдът служебно да изменя предявения пред него иск.
Искът може да бъде изменен, освен по предмет, и по страни. Допустимо е всяка от страните /ищец или ответник/ да бъде заменена с друго лице по общо съгласие - съгласието на двете страни и на третото лице, което встъпва в процеса. Не е нужно съгласието на ответника за замяната му, ако ищецът се отказва от иска си спрямо него. Освен това ищецът може, без да се отказва от иска си срещу първоначалния ответник, в хода на процеса да привлече и друг ответник - стига да са налице условията за другарство между ответниците по чл.171 ГПК.
Докато на ответника още не е връчен препис от исковата молба, ищецът може да изменя без ограничения иска си както по страни, така и по предмет. По същество това е уточнение на исковата молба, а не изменение на иска по смисъла на чл.116 и 117 ГПК.
Определението, с което се отказва да се допусне исканото изменение на иска, по правило не подлежи на обжалване с частна жалба, тъй като не прегражда защитата на ищеца. От този принцип има едно изключение - подлежи на обжалване определението, с което се отказва да се допусне увеличение на иска, тъй като за горницата не може да се води отделен иск, докато е висящ спора за първоначално предявения размер - предметът на двата иска е един и същ /чл.95, ал.1 ГПК/.