Доказателства - част III

IV. ПИСМЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА

Писменото доказателство /документ/ е вещ, върху която с писмени знаци е материализирано изявление. За самото наличие на документ е без значение, дали изявлението е подписано - това има отношение към доказателствената му сила.

Не са писмени доказателства:
1. Незаверените копия от документи независимо, че не са оспорени от другата страна.
Обикновено преписите се заверяват от адвоката с “вярно”. Но според чл.101 от ГПК заверката може да се извърши и от страната. Разликата е в значението на удостоверяването - според чл.32 Закон за адвокатурата. заверените от адвоката копия имат значението на официално заверени преписи, стига заверката да е извършена “в кръга на работата”, т.е. от адвокат, упълномощен да представлява страната по делото.
Когато се представи незаверено копие, то по принцип не се приема, но няма пречка да се укаже на страната /ако присъства в залата/ да го завери в момента и документът да се приобщи към доказателствата. Също така, ако в хода на процеса се констатира, че погрешно е било прието незаверено копие, безпредметно е по реда на чл.195, ал.2 ГПК да се отменя определението за приемане и да се изключи копието от доказателствата, щом страната или нейният пълномощник присъстват и пропускът може да се поправи в съдебно заседание.
Ако по делото е представен официално заверен препис /вкл. заверен от адвокат/, недопустимо е по реда на чл.101 ГПК да се изисква за констатация оригиналът, тъй като законът ги приравнява по значение. Ако истинността на преписа бъде оспорена, оригиналът може да бъде представен от страната /но не изискан/ в производството по чл.154- 156 ГПК.
2. Снимките, фотолентите, видео и аудиокасетите - същите не материализират с писмени знаци изявления, а представляват веществени доказателства.

Видове документи

І. Според характера на материализираното изявление:
1. Свидетелстващи - материализират удостоверително изявление на своя издател, т.е. отнасят се до съществуването или несъществуването на определени факти /осъществени от издателя или възприети от него/. Например: нотариалните удостоверявания; удостоверенията, издавани от държавни органи; протоколи, счетоводни книги, разписки, квитанции.
При преценка, дали документът е свидетелстващ, няма значение неговата материална доказателствена сила, т.е. способността на документа да установи съществуването на съответните факти. Свидетелстващ е и частният документ, обективиращ изгодни за издателя си факти, макар и да не разполага с материална доказателствена сила.
2. Диспозитивни - материализират други изявления, които нямат свидетелстващо значение. По принцип това са документи, материализиращи правни актове - договори, едностранни сделки, предизвестия, административни и съдебни актове. Не е необходимо обаче диспозитивният документ непременно да обективира правен акт - достатъчно е /за разлика от свидетелстващия/ да не удостоверява стоящ вън от него факт /например пожелание във формата на картичка, писмо, известие, покана за събрание и пр./.
Само свидетелстващият документ разполага с т.нар. “материална доказателствена сила”- т.е. доказателствено значение относно стоящият вън от документа факт, до който се отнася удостоверителното изявление.
Следователно, по принцип не може да възникне въпрос за верността на един диспозитивен документ, тъй като изявлението в него няма удостоверително значение. Автентичността е функция и на двата вида документи - те могат да бъдат автентични или неавтентични.
Делението не е абсолютно - възможно е един документ в едната си част да е свидетелстващ, а в другата - диспозитивен. Например един протокол за общо събрание на етажна собственост представлява свидетелстващ документ в частта, удостоверяваща присъствието на явилите се етажни собственици, и диспозитивен - в частта, обективираща взетите решения. От друга страна, и един диспозитивен документ има свидетелстващо значение за посочените в него дата и място на издаване - това са факти, които стоят извън самото изявление, съставляващо правния акт.

ІІ. Според качеството на издателя на документа:
1. Официални - материализират изявление на орган на държавна власт в това му именно качество, респективно на друго лице, на което държавата е предоставила определена удостоверителна функция /нотариус, частен съдебен изпълнител, лекар - за болничните листове, пощенски служител - за обратните разписки/. Критерият не е непременно качеството на издателя, а значението, което законът придава на извършеното от него удостоверяване. Могат да бъдат свидетелстващи /удостоверения, съдебни протоколи/ или диспозитивни /административни актове, съдебни решения/. Разбира се, за да има документът качеството на официален, необходимо е да е издаден в рамките на предоставената от закона компетентност на издателя. Така например не е официален документ: удостоверение, издадено от съд, че две лица са в брак; удостоверение, издадено от общината, че дадено лице е собственик на определен имот; призовка, оформена от кмета на населено място, в което има съдебно учреждение. Във всички тези случаи документите са съставени от държавни органи, но извън материалната им компетентност, поради което не се ползват с доказателствената сила на официални документи.
2. Частни - тези, които не разкриват признаците на официални документи. Такива са и документите, съставени от държавни органи извън компетентността им, както и в качеството им на гражданскоправни субекти, т.е. когато обективираното в документа изявление не е държавноправно /например сключен от кмета договор за наем на общински имот/.
Документът може да е в едната си част официален, а в друга - частен. Например нотариално завереното пълномощно е частен документ относно самото изявление на упълномощителя и официален - в частта, обективираща удостоверението на нотариуса, че лицето се е явило пред него и е положило подписа си.

ІІІ. Според това, дали документът е подписан:
1. Подписани - включително в хипотезите на чл.151, ал.1 и 2 ГПК /издателят е неграмотен или е сляп, но грамотен/.
2. Неподписани

ІV. Според авторството на документа:
1. Автентични - материализират изявление на лицата, посочени като техни автори
2. Неавтентични - материализираните в тях изявления изхождат от други лица, а не от тези, посочени като техни автори. Иначе казано, това са подправени документи - подправен е подписът и/или текстът пред него.

V. Според съответствието между удостовереното в свидетелстващия документ и обективната действителност:
1. Верни - отговарят на фактическото положение, което удостоверяват.
2. Неверни - не отговарят на това фактическо положение.

Доказателствена сила на документите
Според чл.142 ГПК доказателствената сила на документа се определя от закона, който е бил в сила по времето и мястото, където документът е бил съставен. Например според чл.38, ал.2 Правилник за приложение на Закона за общинската собственост /отм.ДВ, бр.23/18.03.2005 г./, обстоятелствата, констатирани в акта за общинска собственост, съставен по надлежния ред, имат доказателствена сила до доказване на противното. Макар и разпоредбата да е отменена, тя се прилага относно доказателствената сила на актовете за общинска собственост, съставени при действието й.

Доказателствена сила на подписания частен документ
Според чл.144 ГПК частни документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. Това е т.нар. “формална доказателствена сила” на подписаните документи /както частни, така и официални/.
За да се ползва документа с тази доказателствена сила, няма изискване преди полагане на подписа си лицето да е прочело текста на документа, както и да знае езика, на който е написан същия. Последното би имало значение, ако се иска унищожаване на обективираното в текста волеизявление поради грешка или измама, което обаче има отношение към материално-правните последици на документа, а не към доказателственото му значение. Без значение е също така дали подписът е положен преди или след написване на текста.
Ако е подписан бял лист и след това е попълнен текста, налице е редовен частен документ, ако попълненото съдържание съответства на волята на подписалото се лице. Възможно е обаче празният лист да е подписан с едно намерение, а впоследствие някой друг да го попълни с различно съдържание /например подписва се, за да се оформи като молба до съда, а се попълва като запис на заповед или пълномощно/. В такъв случай истинността на текста може да бъде оспорена по реда на чл.154 ГПК, като оспорващият, който твърди, че подписаният от него бланкет е бил попълнен не съобразно волята му, ще трябва да докаже както полагането на подписа си под бял лист, така и обстоятелството, че текстът е бил попълнен по такъв начин /т.е. попълнен е не съобразно уговореното с лицето, на което е бил предаден подписаният лист, или е бил попълнен от трето лице, на което не е бил предаден и което се е възползвало от него/. Допустими са всякакви доказателствени средства, вкл. свидетелски показания /чл.155 ГПК/. Ако оспорването бъде доказано, ще се обори формалната доказателствена сила на документа по чл.144 ГПК, тъй като ще се установи, че материализираното в него изявление не принадлежи на лицето, което го е подписало. Това означава, че оспорването на формалната доказателствена сила не е свързано непременно с твърдение, че подписът не принадлежи на лицето, посочено като автор на документа.

Доказателствена сила на неподписания частен документ
По отношение на тези документи чл.144 ГПК не намира приложение- законът не им придава никаква задължителна доказателствена сила. Това не означава, че такъв документ не може да бъде доказателство. Съдът преценява неговата доказателствена сила свободно, по вътрешно убеждение и с оглед всички данни по делото, без да е обвързан от някаква задължителност. При извършване на тази преценка трябва да се съобрази:
- От кого изхожда документа - допустими са всички доказателствени средства като графологична експертиза, свидетели, съпоставяне с други, подписани документи /например документите в една преписка по щета при застрахователно дружество, във всеки от който е посочен № на щетата/. Преди да се пристъпи към провеждане на такова доказване обаче, следва по реда на чл.109, ал.2 ГПК съдът да провери, дали авторството на документа е предмет на спор между страните. Ако за този факт не се спори, съдът следва да го признае за безспорен с определение по чл.109, ал.4 ГПК, като по този начин се спести провеждането на едно ненужно доказване.
- Дали този документ съставлява окончателно изявление на лицето, от което изхожда. Преценката се извършва с оглед вида на документа и особеностите на конкретния случай. По принцип, окончателно изявление е само подписаният документ - иначе, дори и текстът да е изцяло завършен, налице е само проект за документ. Разбира се, значението на подписа като елемент, завършващ съставянето на документа, не следва да се абсолютизира. Обичайната практика е редица документи, които не обективират волеизявления, да не се подписват - дневници, бележки, планове /т.е. изявления, които не се адресират до друг/. От друга страна, и при документи, съставени с цел да бъдат получени от другиго, подписът не е абсолютно задължителен – например писма и съобщения /особено когато са част от редовно водена кореспонденция, при която не е необходимо авторът да посочва самоличността си с личен подпис/.
Документът, в който след текста е положен само печат, не се смята за подписан и не се ползва с формална доказателствена сила съгласно чл.144 ГПК. Авторството на такъв документ се преценява на общо основание, като печатът може да е само указание, че изявлението изхожда от лице, овластено да представлява притежателя на печата.

Материална доказателствена сила на частния свидетелстващ документ.
Частният свидетелстващ документ се ползва с материална доказателствена сила /т.е. има доказателствено значение за стоящите вън от него факти, до които се отнася удостоверителното изявление/, само когато удостоверява неизгодни за издателя си факти - тогава има доказателствена сила срещу него. В противен случай не се ползва с такава доказателствена сила, а съгласно чл.144 ГПК е само доказателство, че изявлението е направено от лицето, посочено като негов автор. Частни свидетелстващи документи, разполагащи с материална доказателствена сила, са например: разписка за получена стока или пари; протокол за приемане на работата; извънсъдебно признание на факт, обективирано в кореспонденция между страните.
Разпоредбите на чл.146 ГПК и чл.55 Търговски закон установяват едно изключение от това правило - редовно водените книги на търговеца могат да служат като доказателство в негова полза. Те не се ползват с някаква задължителна доказателствена сила - същата се преценява от съда с оглед на всички доказателства по делото. Редовното водене на търговските книги не се предполага, а трябва да бъде установено посредством Съдебно-счетоводна експертиза. Затова винаги, когато се назначава такава експертиза по делото, която има за задача да извърши проверка в счетоводството на търговеца, съдът следва служебно /ако това не е поискано/ да постави на вещото лице и въпроса, дали счетоводните книги на страната са редовно водени през периода, за който се извършва проверката.

Достоверна дата на частния документ /чл.145 ГПК/
Правилото на чл.144 ГПК не се отнася до датата на съставяне на частния документ /докато при официалните документи е налице обвързваща доказателствена сила не само относно факта на изявлението и неговото авторство, но и относно посочените в документа дата и място на съставяне/. Предвид опасността частният документ да бъде антидатиран, законът е установил понятието “достоверна дата”. Това е не непременно датата на съставяне на документа, а тази, към която документът вече със сигурност е съществувал и следователно е противопоставим на трети лица /например при конкуренция между двама приобретатели на една и съща движима вещ, сключили със собственика й договор за покупко-продажба, предимство ще има не непременно този, в чийто договор е посочена по-ранна дата, а разполагащият с по-ранна достоверна дата/. Достоверна дата е налице в следните хипотези:
- При нотариално заверяване на датата, подписа или съдържанието на частния документ - това е доказателство, че документът е съществувал на датата, на която е бил представен пред нотариуса.
- Датата на смъртта на автора на документа или изпадането му във фактическа невъзможност да го подпише - това е крайната дата, на която е било възможно документът да е бил съставен.
- Датата, на която съдържанието на документа е било възпроизведено в официален документ /административен акт, съдебно решение/.
- Датата на настъпване на друг факт, от който следва по безсъмнен начин, че частният документ е съществувал - например съставяне на документ от противната страна, от чието съдържание е видно, че съдържанието на документа й е известно, или публикация в печатно издание, в която е описано съдържанието на документа.