12. Доказателства - част I

Доказването включва всички процесуални действия на съда и страните, насочени към установяване на релевантните за спора факти. Това са действията по посочване, представяне, допускане, събиране и обсъждане на доказателствата.

I. ПРЕДМЕТ НА ДОКАЗВАНЕ

Предмет на доказване в процеса са релевантните за спора факти- т.е. фактите, които са от значение за основателността на иска и на които страните изрично са се позовали. Не се доказват правата, които произтичат от тези факти /например правото на собственост/. Дали съответното право съществува или не, съдът преценява с решението си въз основа на събраните доказателства за релевантните факти. Следователно допустимостта на всяко доказателствено искане следва да се преценява с оглед посочения предмет на доказване - това трябва да са факти, които са от значение за съществуването на спорното право.
Няколко категории факти са извън предмета на доказване, макар и да са релевантни за спора:
1.Факти, за които съществува установено от закона предположение /чл.128, ал.1 ГПК/- например презумпцията за вина при непозволеното увреждане /чл.45, ал.2 ЗЗД/.
2. Общоизвестни факти /чл.127, ал.1, предл.2 ГПК/- имат се предвид факти, известни на неопределен кръг от лица /
3. Не непременно в цялата страна, а в определен район или населено място/. Такива факти могат да бъдат природни бедствия, качеството на общественоизвестна фигура /кмет, министър, управляващ обществена организация и др./, провеждането на избори на определена дата и т.н. Най-общо, на това основание може се да изключи от предмета на доказване всеки факт, станал обществено известен, посредством средствата за масова информация. Съдът е длъжен да съобщи на страните, че смята съответния факт за общоизвестен, и по този начин да ги освободи от доказването му.
4. Служебно известни факти /чл.127, ал.1, предл.2 ГПК/- факти, които съдът знае във връзка с работата си, т.е. във връзка с други дела /например фактът, че страните по делото са разведени/. Може този факт да се е осъществил пред същия съдебен състав или пред друг състав в същия съд, а дори и пред друг съд
/например факта на определено вписване в търговския регистър/. Като цяло се имат предвид факти, свързани с работата на съда, които съдът по делото знае, макар и да не са свързани със собствената му правораздавателна дейност. Източник на сведения в последния случай може да е и разменена информация между колеги, но за да се обяви даденият факт за служебно известен, е необходимо съдът да е се е уверил в неговото наличие - чрез извършване на служебна проверка по другото дело. По същия начин съдът може по свой почин да провери даден факт по делото, макар и да не разполага със сведения за него от преди това - например когато страната се позовава на съдебно решение, което не представя като доказателство, съдът може да провери дали такова решение е било постановявано и влязло ли е в сила. Обявяването на фактите в съдебно заседание се извършва по същия ред, както и общоизвестните факти.
5. Фактите, обявени за безспорни с определение по реда на чл.109, ал.4 ГПК въз основа на обясненията на страните.
6. Фактите, за които съдът разполага със специални знания - например информация за цените на недвижимите имоти в определен район или на автомобилите от определена марка и клас, особеностите и лечението на определена болест, технологията на определено производство и др. Иначе казано, това са факти, за чието установяване поначало следва да се назначи експертиза. Съдът може /служебно или по повод направено искане за назначаване на вещо лице/ да обяви, че разполага със специални знания в съответната област, за да могат страните да вземат отношение по въпроса и да направят възраженията си срещу установяването на фактите по този начин. В тази връзка съдът следва да посочи и източниците си на знания - за да преценят страните дали да се доверят на тези му знания. Недопустимо е съдът да “изненада” със специалните си знания страните едва с решението. Необходимо е в съдебно заседание да обяви, че счита даден факт за установен по силата на специалните си знания в съответната област, като посочи и източниците си.
Забележка: тази възможност следва да се смята по-скоро за теоретична. Действително, разпоредбата на чл.157, ал.1 ГПК я допуска, като посочва че при необходимост от специални знания съдът назначава вещо лице, ако не разполага с такива. Дори и първоинстанционният съд да има специални знания в дадената област, въззивният съд по същото дело няма да разполага с такива и ще бъде поставен в невъзможност да установи на самостоятелно основание съответният факт, което е негово задължение като инстанция по фактите. Това ще наложи назначаване на експертиза във въззивното производство /вкл. по почин на съда- т.10 от ТР № 1/00 г., ОСГК на ВКС/, което обезсмисля извършеното от първоинстанционния съд действие по признаване на съответния факт за установен по делото.
Във всички тези случаи, при които релевантните за спора факти се считат за установени на някое от посочените основания, исканията на страните за тяхното събиране следва да се оставят без уважение. Винаги е възможно обаче определението, с което фактът е признат за установен, да бъде отменено от същия съд по реда на чл.195, ал.2 ГПК /например при оттегляне от страна на ответника на признанието, с оглед на което фактът е признат за безспорен по реда на чл.109, ал.4 ГПК; при преценка на самия съд, че определението му е неправилно, и пр./.

II. ТЕЖЕСТ НА ДОКАЗВАНЕ

Принцип в процеса е, че всяка страна доказва изгодните за нея факти, на които основава своите искания и възражения /чл.127, ал.1 ГПК/. Това означава, че доказването на иска не е свързано непременно с доказване на всички релевантни за спора факти от ищеца. Например:
- При един иск за плащане на парична сума е достатъчно ищецът да докаже основанието за възникване на задължението, но не и отрицателния факт на неизпълнението на ответника - ако последният твърди, че е платил, следва да докаже този положителен факт;
- Ищецът по чл.108 ЗС не следва да доказва липсата на основание ответникът да владее имота - ако ответната страна твърди наличие на такова основание, в нейна тежест е да го докаже.
При един
отрицателен установителен иск, насочен към установяване, че ответникът не притежава спорното право /например право на собственост или вземане/ е достатъчно ищецът да докаже правния си интерес от търсеното установяване като предпоставка за допустимост на иска. В тежест на ответника обаче е да докаже фактите, въз основа на които твърди да притежава правото.
Ако не проведе такова доказване, искът срещу него ще се уважи, за което не е нужно да е доказано, че правото принадлежи на ищеца - предмет на установяване в този процес е само принадлежността на правото към патримониума на ответника. Дали самият ищец го притежава е релевантно при предявен от него
положителен установителен иск, при който на общо основание ищецът следва да докаже не само интереса си, но и съответните правопораждащи факти.
Принципът, установен в чл.127, ал.1 ГПК, е, че на доказване подлежат само положителни факти. Все пак това правило не е абсолютно - понякога е възможно да се допусне доказване и на отрицателни факти, изгодни за доказващата страна. Например:
- Ако ищецът по един иск за собственост се позовава на
придобивна давност /правен способ за придобиване на вещно право върху чужда вещ, чрез фактическото му упражняване в продължение на определено от закона време/,
ответникът може да ангажира доказателства, че ищецът никога не е бил забелязван да посещава имота /чрез разпит на съседите като свидетели/.
- При иск за разваляне на договор за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане, ищецът - прехвърлител по договора може да ангажира доказателства, че ответникът никога не го е посещавал /чрез разпит като свидетел на лице, живеещо в същото жилище/.
Разпоредбата на чл.128, ал.2 ГПК предвижда възможност съдът да приеме за доказани факти, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати от съда доказателства. Това не е абсюлотно правило - съдът може, но не е длъжен да го приложи, като взема предвид всички данни по делото /т.е. съответният факт не следва да се приема за доказан, макар и страната да е препятствала неговото установяване, ако по делото има данни, които сочат на липсата му/.
За да се приложи разпоредбата на чл.128, ал.2 ГПК, страната трябва предварително и точно да е предупредена за последиците при създаване на пречки пред събиране на допуснатото от съда доказателство. За целта:
- Винаги трябва да са ясни фактите, за чието установяване се допуска дадено доказателство. Например, когато се допускат свидетели, в определението трябва да се посочи кои обстоятелства ще се установяват с показанията им. Разбира се, не винаги е необходимо такова нарочно посочване - когато се назначава експертиза, подлежащите на установяване факти са видни от самата задача на вещото лице.
- Определението на съда, с което се изисква от страната определено поведение за събиране на дадено доказателство, трябва да е формулирано така, че при неизпълнение да могат да се приложат последиците на чл.128, ал.2 ГПК- т.е. да са посочени фактите, които съдът ще приеме за установени в такъв случай. Например:
- когато се задължава ищецът да представи намиращ се у него документ, установяващ плащане на исковата сума, да му се укаже, че в противен случай съдът може да приеме, че сумата е платена;
- когато се задължава страна да се яви лично в съдебно заседание и да отговори на поставени от противната страна въпроси по реда чл.114 ГПК, да се посочи, че при неявяване ще може да се приеме за установен факта, представляващ част от формулировката на въпроса.
Забележка: Няма значение дали при формулиране на въпроса по чл.114 ГПК ще се използват стандартните формулировки “вярно ли е” или “не е ли вярно”- важно е въпросът да е формулиран така, че ясно и несъмнено да се отнася до точно определен факт.
Когато се задължава страна да представи документ по реда на чл.152 ГПК /всяка страна може да иска от другата страна да представи намиращ се у нея документ, като обясни значението му за спора/ е абсолютно необходимо по делото да има данни, че такъв документ действително е бил съставен и се намира у страната /респ. последната да не оспорва това/ - предвид неблагоприятните последици от неизпълнение на задължението за представяне на документа. Освен това, задължаването за представяне на документ изисква същият да бъде, доколкото е възможно, индивидуализиран - по вид, дата и издател. Задължаване за представяне на документи, съгл. чл. 153 ГПК е възможно и за трето лице /което не е страна/.
Недопустимо е по реда на чл.152 и 153 ГПК страната или трето лице да бъдат задължени да съставят нарочен документ за нуждите на процеса /например общината да издаде удостоверение/. Този ред е приложим само за документи, за които не се спори /или са налице данни/ че вече съществуват и се намират у съответното лице.
Чл.130 ГПК- ако искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът може да определи този размер по своя преценка или да съобрази заключението на вещо лице. Това означава, че ако основанието на вземането /например за обезщетение за вреди/ е доказано, съдът не може да отхвърля иска като недоказан по размер /ТР № 129/30.06.86 г., ОСГК/.
Чл.131 ГПК- ако събирането на някое доказателство е съмнително или представлява особена трудност, съдът може да определи съответен срок за събирането му, след изтичането на който делото да се гледа без него. Например когато страната:
- не води допуснатите й свидетели, респ. не внася депозит за призоваването им съгласно чл.59 ГПК;
- не представя документа, за снабдяване с който й е било издадено съдебно удостоверение;
- не осигурява достъп до имота на вещото лице по поисканата от нея експертиза.
Хипотезата на чл.131 ГПК обаче е налице не само когато заинтересуваната страна не е активна при събиране на допуснатото й доказателство, но и когато това е затруднено по причини извън субективните желания и възможности на страната /напр. невъзможност да бъде издирен допуснат при призоваване свидетел, непредставяне на поискан от трето лице по реда на чл.153 ГПК документ, отказ от страна на държавен орган за достъп на вещото лице за извършване на необходима за изпълнение на задачата му справка, вкл. и след налагането на санкция по чл.201 ЗСВ/. В тези случаи съдът не може направо да отмени определението си за допускане на съответното доказателство, а е длъжен на основание чл.131 ГПК да определи краен срок за неговото събиране с указание, че след срока делото ще бъде гледано без него. Разбира се, ако след изтичане на срока делото не бъде решено, а отложено на друго основание, доказателството ще може да бъде събрано /евентуално при санкциониране на страната по реда на чл.65 ГПК, ако забавянето е било причинено от нея по неизвинителни причини/.