8. Умисъл. Видове умисъл. Непредпазливост. Грешка. Случайно деяние.

1. Общи положения. Разпоредбата на чл. 11, ал. 2 НК постановява, че деянието е умиш¬лено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, пред¬виждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици. За наличието на умисъл при осъщест¬вяване на едно деяние и за формата на умисъл се съди от всички об¬стоятелства на случая.
1.1. Интелектуален момент на умисъла - отразява осъществената от дееца съзнателна дейност и включва два елемента: предвиждане на общественоопасните последици и формиране на съзнание за общест¬веноопасния характер на деянието.
а. И при двата основни вида на умисъла деецът предвижда на¬стъпването на конкретните последици. Той осъществява деянието при наличие на познание за бъдещото сигурно или вероятно настъпване именно на тези последици, които е предизвикал в действителността чрез своето деяние.
- за престъпленията на просто извършване е характерно, че в техните състави не са посочени конкретни последици. Единственото съставомерно изменение на съществуващата действителност тук се явява само осъщественото деяние. При посегателствата от този вид е достатъчно деецът да има познание само за обективните свойства на своето деяние. Например за да е налице умисъл за блудство е достатъч¬но деецът да съзнава, че деянието е от естество да възбуди или удов¬летвори полово желание без съвкупление.
- за резултатните престъпления е характерно, че наред с деянието в състава на съответното престъпление са визирани и точно определени престъпни последици. Поради това при тях е необходимо субектът да има познание както за обективните свойства на своето деяние, така и за бъдещото сигурно или вероятно настъпване на конк¬ретния съставомерен резултат. Когато се касае до престъпления на поставяне в опасност, послед¬ната е визираният в състава общественоопасен резултат. Поради това интелектуалният момент на умисъла при тези посегателства включва представи на дееца относно конкретната опасност, която ще предизвика със своето деяние. При увреждащите престъпления съставомерните последици се изразяват в конкретно отрицателно изменение на обекта на посегател¬ството или на условията за неговото нормално съществуване. Тогава деецът трябва да предвижда именно това конкретно отрицателно изменение на непосредст¬вения обект, съответно на посочените условия.
б. субектът трябва да е съзнавал общественоопасния характер на своето деяние, т.е. че осъщественото деяние застрашава или уврежда обществените отношения, които са непосредствен обект на съответното престъпле¬ние. Съзнанието за общественоопасния характер на деянието трябва да обхваща и всички обективни признаци от съответния престъпен със¬тав, защото те характеризират престъплението от гледна точка на мяс¬то, време, обстановка, използвани средства и други обстоятелства, при съвкупността на които се проявява конкретната обществена опасност на осъщественото престъпление.
1.2. Волев момент на умисъла е отношението на дееца към настъп¬ването на последиците от гледна точка на целите, които той преследва, предприемайки престъпното поведение. Това отношение е различно за двете форми на умисъла. Когато действа с пряк умисъл, субектът пря¬ко цели да предизвика именно съставомерните последици, а когато осъществява деянието с евентуален умисъл, той се отнася към тях с безразличие.
1.3. Отношение между интелектуалния и волевия момент - Едно деяние може да бъде умишлено само при ед¬новременна наличност и на двата момента, а отсъствието на който и да е от тях изключва умисъла.
2. Пряк умисъл. Деянието е извършено с пряк умисъл, когато субектът е предвиж¬дал сигурното или вероятно настъпване на неговите конкретни общественоопасни последици и е съзнавал общественоопасния му характер, като е искал настъпването на съставомерния резултат.
2.1. Интелектуалният момент - субектът е предвиждал конкретните общественоопасни последи¬ци от деянието и е съзнавал неговия общественоопасен характер
а. Предвиждането на конкретните общественоопасни последици може да бъде сигурно или вероятностно. Сигурно - когато деецът има познание за неизбежното настъпване на общественоопасните по¬следици като следствие от извършеното деяние. Вероятното настъпване на конкретните после¬дици - когато в неговото съзнание се е оформила представата, че такива последици могат да настъпят, но могат и да не настъпят.
б. Съзнанието за общественоопасния характер на деянието е на¬лице, когато извършителят знае, че конкретното негово поведение за¬страшава или уврежда непосредствения обект на престъплението от съответния вид, например че като стреля по жив човек, ще го лиши от живот.
2.2. Волевият момент - деецът е ис¬кал настъпването на общественоопасните последици, че той ги желае, че има за цел, цели тяхното предизвикване.
а. При резултатните престъпления деецът ще действа с пряк уми¬съл, когато има за цел да предизвика опасността, която е съставомерна последица от деянието или предвиденото в състава увреждане на не-посредствения обект, ако престъплението е от категорията на уврежда¬щите.
б. Във връзка с престъпленията на просто извършване трябва да се припомни, че единственото съставомерно изменение на действител¬ността е самото деяние. Поради това е достатъчно той да съзнава не-избежността на деянието за постигане на цел, която не е съставомерен резултат на дадения вид посегателство.
в. Волевият момент на прекия умисъл може да приеме и още една форма — когато престъпните последици не са цел на деянието, но се явяват неизбежен резултат по пътя към осъществяване на целените от дееца изменения в действителността и той съзнава неизбежното и закономерно тяхно настъпване. Например при отвличане на въздухо¬плавателно средство целта може да е изпълнение на политически иска¬ния на субекта, но той предвижда неизбежното завладяване на средст¬вото.
3. Евентуален (косвен) умисъл - когато субектът е предвиждал вероятното настъпване на неговите кон-кретни общественоопасни последици и е съзнавал общественоопасния му характер, като е допускал настъпването на съставомерния резултат.
3.1. Интелектуалният момент - субектът е предвиждал само вероятното настъпване на кон¬кретните общественоопасни последици от деянието и е съзнавал обще¬ственоопасния му характер.
а. За косвения умисъл е характерно, че субектът преследва някаква цел, определени последици, които не са престъпен резултат на осъще¬ственото посегателство. Нещо повече — целеният резултат може да бъде и правомерен. При косвен умисъл съставомерните обществено¬опасни последици са възможен, вероятен, страничен или косвен резул¬тат от деянието. Напри¬мер деецът може да цели спасяване от студ, когато пали огън, а опожа¬ряването на сградата, намираща се в близост до огъня, да е само въз¬можен страничен резултат.
б. При тази форма на умисъл деецът има познание за възможното, вероятното, евентуалното настъпване на конкретните общественоопас¬ни последици, които са съставомерен резултат на съответното престъп¬ление.
в. Когато деянието е осъществено с косвен умисъл, съзнанието за неговия общественоопаеен характер е свързано само с представата за отрицателното засягане на обществените отношения, в случай, че на¬стъпят престъпните последици.
3.2. Волевият момент при евентуален умисъл е допускането на общественоопасните последици от дееца. Въпреки че ги е предвиждал, той се е съгласявал, примирявал се с тяхното настъпване, отнасял се е безразлично към тях, стига да постигне набелязаната цел.
4. Видове умисъл
4.1. Внезапен умисъл е налице, когато деецът взема решение за извършване на престъплението веднага след като осъзнае дадена по¬требност от изменение на действителността и изпълнява решението незабавно след като го е взел или малко след това.
4.2. предварителният умисъл или още предумисьл се характеризира с това, че субектът на престъплението е извършил деянието „по предварително решение, взето при сравнително спокойно и хладнокръвно състояние след обсъждане на мотивите „за" и „против" извършването му". Така определен, предварителният умисъл се характеризира с кумулативното наличие на три особености.
а. Преди всичко решението ще е взето предварително, когато между момента, в който субектът решава да извърши деянието и този на неговото осъществяване, е изминал известен период от време, който му позволява спокойно и хладнокръвно обмисляне на решението. Въпросът за продължителността на този период от време е фактически.
б. решението е взето в сравнително спокойно и хладнокръвно състояние, когато ин¬телектуалните способности на дееца не са били повлияни от въздейст¬вието на външни дразнители, които възбуждат емоционалната дейност на мозъка. Това състояние позволява на субекта да обмисли престъп¬лението спокойно и хладнокръвно и трябва да е налице при вземане на решението.
в. предварителният умисъл се отличава и с известно об¬съждане на мотивите „за" и „против" извършване на престъплението. Такова обсъждане ще е имало, когато деецът действително е обмислял решението, а не само когато е имал възможност за това.
4.3. За афектпия умисъл са характерни два момента:
а. субектът взема решението за осъществя¬ване на престъплението и действа в състояние на силно раздразнение, т.е., когато съзнанието му е овладяно от чувствата до такава степен, при което възможността му да вземе правилно решение и да ръководи постъпките си е в значителна степен намалена, без той да е бил лишен от нея.
б. Но за да има посоченото състояние наказателноправно значение, е необходимо то да е провокирано от определени в закона форми на противоправно поведение на пострадалия: насилие, тежка обида или тежка клевета или друго противозаконно действие на жертвата, от кое¬то са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици. Противоправното поведение на пострадалия трябва да е било насочено срещу виновния или негови ближни.
4.4. Условен умисъл наричаме този, при който решението за извършване на престъплението съдържа известно условие, с чието сбъд¬ване субектът свързва осъществяването на деянието. Условието е оп¬ределено бъдещо и несигурно обстоятелство, при наличието на което деянието ще бъде извършено.
4.5. Алтернативен умисъл ще е налице, когато деецът се на¬сочва към два или повече възможни престъпни резултата, различни по характер, като цели или допуска настъпването само на един, който и да е от тях.
4.6 „неопреде¬лен умисъл", с което се обозначават случаите, когато субектът се на¬сочва към последици от определен вид, като няма ясна представа за конкретното засягане на обекта. Така например той може да цели при¬чиняване на телесна повреда, като степента на увреждане здравето на жертвата може да бъде различна, да желае отнемане на чужда вещ без ясна представа за нейната стойност, да иска унищожаване или повреж¬дане на даден имот, като не знае коя точно степен на засягане ще по¬стигне.