3. Наказателноотговорни лица - субект на престъплението, вменяемост и невменяемост.

І. ПОНЯТИЕ ЗА СУБЕКТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО И НАКАЗАТЕЛНООТГОВОРНО ЛИЦЕ
Според Александъв Стойнов понятията „субект на престъплението" и „наказателноотговорно лице" не са напълно тъждествени, макар и често да се употребяват ка¬то синоними. По-общото понятие е това за субект на престъплението и с него се обозначава принципната възможност едно лице да извърши престъп¬ление въобще или пък даден вид престъпление и съответно да понесе наказателна отговорност за това. А наказателноотговорното лице според разпоредбата на чл. 31, ал. 1 НК е това, което притежава качествата за субект на престъпле¬нието и е извършило престъпление.
1. Определение за субект на престъплението
Чл. 31. (1) Наказателноотговорно е пълнолетното лице – навършило 18-годишна възраст, което в състояние на вменяемост извърши престъпление.
(2) Непълнолетно лице – навършило 14 години, но ненавършило 18 години – е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си.
2. Основни качества на субекта на престъплението
2.1. Преди всичко субектът на престъплението е само физическо лице, човек - пълнолетно или непълнолетно лице; само хората извършват деяния, защото притежават втора сигнална система; наказателната отговорност е лична – тя не се търси от колектив от хора; няма наказателна отговорност за ЮЛ - участието на юридическите лица като страни по различни право¬отношения се осъществява само чрез поведението на техните предста¬вители и ако последното има престъпен характер, за извършеното ще отговарят наказателно само физическите лица.
2.2. За да може едно физическо лице да бъде субект на престъпле¬ние, то трябва да е достигнало предвидената в закона възраст и определена сте¬пен на физическо, духовно и обществено развитие.
В НК са предвидени три основни възрастови граници, които имат отношение към възможността физическите лица да отговарят на¬казателно. Малолетни са лицата, които не са навършили 14 години. Спо¬ред разпоредбата на чл. 32, ал. 1 НК те не са наказателноотговорни. Непълнолетни са лицата, които са навършили 14 години, но не са навършили 18 години. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 НК приема, че те по начало са до-стигнали необходимата минимална степен на физическа, умствена и социална зрелост, за да могат да отговарят наказателно за своите по¬стъпки. Според разпоредбата на чл. 31, ал. 1 НК пълнолетни са лицата, навършили 18 години.
2.3. Накрая, за да може едно лице да бъде субект на престъпле¬нието, то трябва да притежава нормална психика. В закона е посочено, че престъплението трябва да е извършено в състояние на вменяемост.
2.4. В понятието за субект на престъплението е отразен онзи ми¬нимум от качества, които трябва да са налице в съвкупност, за да мо¬же да се търси наказателна отговорност, в случай че бъде извършено престъпление.

ІІ. ОСОБЕНИ СУБЕКТИ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ
Особените субекти на престъпление са лица, които наред с основ¬ните качества на субекта на престъплението притежават и допълни¬телни лични или обществени особености, посочени в закона и по които качества те се отличават от обикновените субекти на престъплението. Такива са например качествата „длъжностно лице", „орган на власт", „военно лице", пол, възраст и други.
Значението на тези качества се проявява в две насоки:
1. те се явяват условие за осъществяване на даден вид престъпление в два случая.
а. Специалните качества на дееца се изискват по основния състав на някои видове посегателства, като например длъжностно присвояване, изнасилване, военните престъпления - такъв вид престъпление въобще не може да бъде извършено от ли¬це, което не притежава съответното качество.
б. Освен в основните състави, дадено качество може да бъде и квалифициращо обстоятелство, както това е например при престъпле¬нията убийство или кражба. Тези престъпления могат да се извършват по начало от всяко наказателноотговорно лице, но особените качества на субекта отразяват засягане на по-широк кръг от обществени отноше¬ния в сравнение с тези, визирани в основния състав.
2. във връзка с режима на наказателната отговорност. Те се отнасят до възможността държавата де не я реализира изцяло или отчасти или пък обуславят засилена отговорност – напр. освобождаване от наказателна отговорност на непълнолетни по чл. 78 НК; когато се освобождава от наказателна отговорност пълнолетно лице с налагане на административно наказание по чл. 78а НК; непълнолетието пък е от значение при освобождаване от из¬търпяване на наложено наказание във връзка с приложението на ус¬ловното осъждане и предсрочното освобождаване; обуславяне на засилена наказателна отговорност, както е в случаите на рецидив или когато особените качества са посочени като квалифициращо обстоятелство за дадения вид прес¬тъпление.

IІІ. ВМЕНЯЕМОСТ
1. Определение за вменяемост
В закона няма легално определение за понятието вменяемост. По¬ради това в теорията и практиката то се извежда по аргумент на про¬тивното от легалното определение за невменяемост, дадено в чл. 33, ал. 1 НК. Вменяемостта следователно ще е налице, когато деецът притежава способността както да разбира свойството и значението на постъпките си, така и да ги ръководи.
2. Същност на вменяемостта
а. интелектуалният момент на вменяемостта е свързан със способността на дееца да възприема със съзнанието си действителността като цяло или отделни нейни елементи и да ги оценява от определена позиция и съобразно с някакъв критерий. За да бъде едно лице вменяемо при извършване на деянието то трябва да е могло да разбира свойството (как деянието изменя действителността) И зна¬чението (оценката на обществото за постъпка и нейното въздействие върху действителността като цяло) на постъпките си.
б. Волевият момент на вменяемостта е способността на дееца да ръководи постъпките си, неговата възможност да ги насочва съобразно осъзнатото тяхно свойство и значение.
в. Вменяемостта е единно качество на човешката психика. Интелектуалният и волевият момент трябва да съществуват кумулативно. За да може едно лице да носи наказателна отговорност има значение само наличието на вменяемост към момента на извършване на деянието.

IV. НЕВМЕНЯЕМОСТ
1. Същност на невменяемостта. Невменяемостта е легално определена в чл. 33, ал. 1 НК “Не е наказателноотговорно лицето, което действува в състояние на невменяемост - когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си.” Невменяемостта е налице, когато отсъстват било интелектуалният и волевият момент на вменяемостта, било само волевият момент.
2. Критерии за невменяемост. Медицински или психиатричен критерий за невменяемост - причини:
а. Умствената недоразвитост или олигофренията е патологично задържане развитието на главния мозък, при което отсъстват признаци на прогресиране. Олигофренията има три степени:
- идиотия – най-тежката степен, налице е пълно отсъствие на втора сигнална система, пълна невъзможност за каквато и да е съзнателна или волева дейност.
- имбецилност - има наченки на втора сигнална система, защото имбецилите могат да бъдат научени на елементарни действия, на отделни прости думи и тях¬ното значение. Но при тях отсъства каквато и да е способност за абстрактно мислене и волева дейност.
- дебилност – дебилите притежават способност за елементарна практическа ориентация, но са неспособни за абстрактно мислене и за оценяване на по-сложни ситуации. Теоретично се приема, че те могат да бъдат вменяеми в някои по-прости ситуации.
б. Разстройството на съзнанието – съществено нарушаване на нормалната психична дейност, на правилното функциониране на главния мозък.
- при продължително разстойство на съзнанието са налице различни форми на хронични душевни страдания, свързани с прогресивно нарушаване дейността на главния мозък – шизофрения, циклофрения, епилепсия и др.
- краткотрайно разстройство на съзнанието – временно смущение в правилното функциониране на главния мозък, което се възстановява, когато причината за смущението отпадне. Такива причини са наркотичен глад, хипнозата, патологичният афект и др.
Юридически или психологически критерий – отразява резултата, до който води медицинската причина. Тя трябва да е довела до това, че лицето „не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си" (чл. 33, ал. 1 НК).
Според Ал. Стойнов не може да съществува състояние на психиката, което от гледна точка на наказателното право да се определи като „частична вменяемост", съответно „частична невменяемост". Също така неправилен от наказателноправна гледна точка е и изразът „намалена вменяемост". Вменяемостта е качество на психи¬ката, което не може да се измерва количествено, защото представлява определено психично състояние минимум, предел, под който ще е на¬лице невменяемост.

V. ЗНАЧЕНИЕ НА РАЗСТРОЙСТВОТО НА СЪЗНАНИЕТО СЛЕД ИЗВЪРШВАНЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО
Разпоредбата на чл. 33, ал. 2 НК предвижда да не се налага нака¬зание на лице, което е извършило престъпление, когато до произнасяне на присъдата изпадне в разстройство на съзнанието, вследствие на което не може да разбира свойството или значението на своите постъпки или да ги ръководи. Такова лице подлежи на наказание, ако оздравее.
Когато извършителят на едно престъпление изпадне в състояние на невменяемост след деянието, той не може да възприема съзнателно въздействието върху него, от тук и невъзможност за постигане целите на наказанието.
Ако деецът изпадне в разглежданото разстройство на съзнанието след произнасяне на присъдата, то вече е наказано и по начало наказа¬нието подлежи на изпълнение, но ще се наложи осъденият да бъде ле¬куван по време на изтърпяването му.

VІ. ПРИНУДИТЕЛНИ МЕДИЦИНСКИ МЕРКИ
Чл.34. “По отношение на лицата, указани в предходния член, в предвидените в този кодекс случаи могат да бъдат приложени съответни принудителни медицински мерки.”
Видовете принудителни медицински мерки са посочени в чл. 89 НК.
Чл.89. По отношение на лице, извършило общественоопасно деяние в състояние на невменяемост или изпаднало в такова състояние преди постановяване на присъдата или през време на изтърпяване на наказанието, съдът може да постанови:
а) предаване на близките, ако поемат задължение за лекуването му под наблюдение на психо-неврологически диспансер;
б) принудително лекуване в обикновено психо-неврологическо заведение;
в) принудително лекуване в специална психиатрическа болница или в специално отделение в обикновено психо-неврологическо заведение.
Срокът, през който ще се прилага, не се определя при постановяване на мярката, но съдът е длъжен да се произнесе след 6 месеца дали той да бъде продължен или за евентуалната й замяна, или да я от¬мени.