11. Право на защита.

Правото на защита е основен принцип от с/мата на началата в/у които се изгражда наказателно процесуалната с/ма. Конституционен източник на този източник е разпоредбата на чл. 122 от Конституцията . –“гражданите и ЮЛ имат право на защита във всички стадии на процеса. “ .НПК чл. 15 в няколко алинеи не само възприема цитираната конституционна норма , а и доразвива този принцип. Тълкуването и на Конституционния и процесуалния текст дава основание за категоричен извод ,че този принцип се отнася за гражданите които участват в наказателното производство и които защитават свои права и законни интереси. Става дума за всички субекти в процеса .
Със правото на защита не се ползва само обвиняемия или подсъдимия .
Без значение е факта че в чл.ц 15 най напред законодателя е казал че право на защита има обвиняемия. , но след това законодателя е акцентирал че и другите граждани имат право на защита / пострадалия от престъплението/ .
Правото на защита може да се упражнява лично – то е едно субективно публично право .
Ал.2 чл. 122 от Конституцията - реда на упражняване на правото на защита се урежда със закон - НПК / наказателно процесуален кодекс.
Правото на защита може да се упражни и чрез назначаване на защитник, повереник
Обвиняемия има право на защитник
Частен тъжител, гр. ответник могат да участват в процеса с повереник.
Правото на защита е субективно право , следва извода че това не е задължение , а е правна възможност за активно участие в наказателния процеса. От това пък следва че когато законодателя и конституционния и в НПК се казва че съда и органите на до съдебното производство са длъжни да осигурят всички необходими средства за правна защита - това е корелативното .....
Правото на защита – неговото упражняване е скрепено със създаване на задължение на държавните ръководни субекти които са длъжни да осигурят на гражданина да се ползва от правото на защита в процеса .
От гражданина участник в производството зависи с какъв интензитет ще упражнява това свое право , до колко ще участва активно или пасивно . Никой не може да задължи гражданина дали да упражни това свое право.
По отношения на обвиняемия - закона казва ,че обвиняемия има право да дава обяснения , но не длъжен. Ако обвиняемия прецени че най удачната негова защита е да мълчи .
Частния обвинител може да прояви в различна степен активност в процеса – това зависи от него .Той може активно да подкрепя обвинителната теза на прокурора, може да надхвърли интензивността на държавния обвинител, но може и да има пасивна позиция от д-вния обвинител, но от това не следва че той не участва в процеса . Това не означава че не участва в процеса. Всеки преценява до каква степен ще упражни процесуалните си права.
Подсъдимия може да реши да не обжалва присъдата на първоинстанционния съд пред въззивния съд .
Прокурора обаче е длъжен да протестира един съдебен акт, когато прецени че той е незаконосъобразен, необоснован. Това негово правомощие е негово служебно задължение.
Гражданите са субекти на процеса и имат право да преценят интенцитета на упражняването на правото си на защита.
Правото на защита е комплексно право , то включва редица права в себе си като съдържание т.е като съдържание дава различни възможности за участие в процеса , в различни форми. За всички граждани правото на защита вкл. правото да се проучат материалите по делото , след като проучи материалите може да направи искане, бележки , възражения , може да атакуват актовете които накърняват техните права и интереси / както в до съдебното , така и в съдебното производство/ . Това са общи права които са в съдържанието на правото на защита.
По отношение на отделните субекти има и някои специфични права - права относими само към конкретен субект / участник в производството / .
Обвиняемия / подсъдимия имат специфични права - например - обвиняемия има право да научи в какво е обвинен ; за да може да упражни правото си на защита има право да научи в какво е обвинен и въз основа на какви доказателства.Обвиняемия има право да се изказва последен , а подсъдимия има право на последна дума .