3. Основни принципи на гражданското право. Развитие на българското гражданско право.

Понятие за принцип – принципът се дефинира като основно ръководно начало на правото като цяло, отрасъл или дял от него. Принципът в гражданско-правен смисъл може изрично да е записан в правните норми или логически да се изведе от тях – т. е. възниква въпроса дали принципът е норма или само идея.
Според проф. Живко Сталев правният принцип е вид норма, основополагаща по съдържание.
Според други автори (проф. Мария Павлова) принципът е самата ръководна идея, която намира израз в законодателството.
Въпреки различните становища обаче, безспорно е, че въз основа на принципите се създават определени правни норми, които обективират принципа, но самите тези правни норми не са принципа. От съдържанието на правната норма се извлича принципа.
Проф. Цеко Торбов сочи, че при установяване на принципите съществуват два подхода:
1.Принципът се абстрахира от позитивното право, като новосъздадената норма се проверява.
2.Принципите не произтичат от правната норма, но по тяхно подобие имат общ източник – справедливостта.
Нормата-принцип не е формулирана по подобие на останалите норми (в структурно отношение), а по-скоро като генерално изискване към определени субекти или правоотношения.
Нормите-принципи са с по-голяма абстрактност, защото са значими като логическата връзка между различни такива общи правила. Именно поради това те са и най-стабилните правни норми. Важно е да се разграничават правните принципи от другите обществени принципи.
Значение на правните принципи – правните принципи имат идейно и практическо значение. Те осъществяват връзката между правото и не правните оценъчни категории, с които борави правото – справедливост, добри нрави, морал и т. н.
От чисто юридическа гл. т. значението на правните принципи се изразява в следното:
-нормотворческо значение – правният принцип е призван да осигури вътрешна непротиворечивост на ценностите, които един правопорядък признава.
-значение в правоприлагането – правните принципи се използват при тълкуването на правните норми (46, ал. 1 ЗНА) , при преодоляването на празноти в правото (46, ал. 2 ЗНА) .
Принципите са от различна степен на общност – има принципи на частното право, на гражданското право, на отделните клонове и т. н. Принципите на гражданското право са следните:
1.Принцип за забрана за злоупотреба с право – този принцип гласи, че субектите не могат да притежават свои материални или процесуални права, ако не ги притежават (nemo dat tot non habet). В противен случай трябва да им се откаже правна защита. Тази забрана според някои е самостоятелен принцип на гражданското право, а според други – на частното право въобще. Това е основен принцип и в процесуалното право (57, ал. 2 КРБ) .
2.Принцип за равнопоставеност на субектите – равнопоставеността се приема като равната възможност, която правото осигурява за придобиването на субективни право, равната възможност за извършване на правомерни юридически действия, т. е. признаването на равна правоспособност и дееспособност. Равната правоспособност изисква равни условия за проявяването й (недопускането един субект да бъде едностранно обвързан с правно задължение спрямо друго лице). Проявлението на принципа на равнопоставеността в гражданското право означава едната страна по гражданското правоотношение сама да създава, променя и прекратява правната връзка, в която се намира с другата страна. Към този принцип според доц. Иван Русчев трябва да се отнесе и забраната за злоупотреба с монопол (19, ал. 1 КРБ) .
3.Принцип за самостоятелност на гражданско-правните субекти и свободата на участие в гражданско-правния оборот – самостоятелността се изразява във възможността правните субекти да имат собствено имущество, да могат да се разполагат свободно с него, да бъдат сами носители на права и задължения, сами да бъдат носители на правни последици и сами да формират и да изразяват правно релевантна воля.
Свободата за участие в гражданско-правния оборот се изразява във възможността на правните субекти сами да определят действията си.
Основно проявление на този принцип в гражданското право е договорната свобода и свободата на сдружаване. Два са основните елемента на този принцип и те идват от облигационното право – автономията на волята и договорната свобода. Според някои автори става въпрос за едно и също начало, а според други – касае се за различни начала, като свободата на договаряне е производна на автономната воля.
Автономията на волята в гражданското право се изразява в това, че гражданските правоотношения не са наложени от държавната власт, а са израз на свободната мисъл, превъплътена в свободно поведение. Волята на страните не е просто юридически факт, който е необходим, за да се задвижи правната норма. По силата на своята воля страните могат да сътворят нови правни положения, различни от тези в правната норма, но които правни положения ще бъдат меродавни за отношенията между страните и ще имат същата санкция, която имат и предвидените в правната норма права и задължения (20а и 44 ЗЗД) .
Свободата на договарянето (9 ЗЗД) се явява производна от автономията на волята и представлява правото на страните да избират дали да се възползват от признатите им в закона възможности чрез волята си да породят обвързващи ги правни последици и по какъв начин да използват тази възможност. Тази разпоредба дава широко приложение за ненаименуваните договори (пакт и номинат) – т.е. дава правна валидност на ненаименуваните договори и възможност на страните да създават нови и нови ненаименувани договори.
Свободата на договаряне обхваща въпросите дали да се сключи договор, с кого да се сключи и какво да е съдържанието му. Това е възможността дадена на страните да се отклонят от правните норми. Освен това 9 ЗЗД определя и границите на свобода на договаряне.
Във връзка със съдържанието на договора също има ограничения (26, 94 и 226 ЗЗД) .
И 20а и 9 ЗЗД имат значение на основни начала.
Автономията на волята и свободата на договаряне правят възможно съществуването на принципа на консенсуализма (8 ЗЗД) . Този принцип намира приложение в правилата за тълкуване на договорите (20 ЗЗД).
4.Принцип на справедливостта – това всъщност е защитата на всеки признат от правото интерес, при който се търси максимално съчетаване на интересите на правните субекти. Ако има колизия между интересите, последните се обуславят от целта, която трябва да се постигне. Израз на този принцип е принципът на недопустимост за неоснователно обогатяване (55 – 59 ЗЗД)
5.Принцип на правната сигурност в оборота – този принцип намира отражение в нормите, в които се установява форма за действителността на сделките (18 ЗЗД) , вписванията при нотариуса или в търговските регистри; правилата, установени за защита на третите добросъвестни лица.
6.Принцип на добросъвестността – добросъвестността има две смислови значения:
а) добросъвестен е онзи, който не знае определено обстоятелство
б) онзи, който не е действал умишлено, но въпреки всичко не е изпълнил определено задължение
Добросъвестността се използва в 21, ал. 2, 82, 25 ЗЗД. Добросъвестността като критерий може да се използва в няколко насоки – 12, 63 ЗЗД и пр. Т. е. под добросъвестност се разбират онези усилие и напрежение от страна на длъжника, което кредитора очаква. Добросъвестността е и мярка за поведението на кредитора, изразяващо се в института на правото за задържане – 307 ЗЗД (отменен).