11. Учение за властта. Държавната власт – принципи, източник, субекти, способи за осъществяване. Народен суверенитет. Разделението на властите като теория и като конституционен модел.

1. Обща характеристика на държавната власт
Държавната власт е сложна политико-правна категория. Тя е предмет на изучаване преди всичко от теорията на държавата, и след това от КП в пределите на конституционната уредба на субектите на властта, техните правомощия, формите и методите за нейното осъществяване. Според съвременната философия и правна наука, държавната власт се основава на принудата, авторитета и влиянието. Принудата се изразява във възможностите по отношение на правните субекти да се прилагат наказателни, административни и икономически санкции в предвидените в закона случаи. Авторитетът на държавната власт се проявява в убеждението и вътрешно мотивираното съгласие на правните субекти доброволно да й сътрудничат. Влиянието включва всички други фактори, чрез които властта въздейства върху правните субекти и социалните процеси.
Държавната власт е политическа по своята същност. Но тя е само едно от проявленията на политическата власт.
Тя е:
1) всеобхватна - обединява всички правни субекти, прониква във всички структури на обществената с-ма;
2) суверенна - по отношение на другите недържавни власти тя има върховенство;
3) единна - въпреки разделението на властите (което всъщност е разделение на функциите); така се осигурява единна политика на държавата.

Източник на държавната власт е народът - принцип на суверенност. Държавната власт трябва да изразява волята на народа.
Държавната власт се характеризира с властнически отношения, които възникват при нейното осъществяване -между органите на властта и субектите, върху които се осъществява властническо въздействие (те също могат да бъдат органи).

2.Народен суверенитет.
Суверенитетът е една от най-сложните и богати по съдържание категории на КП. Той представлява независимост и върховенство на соц. общности, обособени в нация и в народ, и на неговата държавна организация.
Основоположник на теорията за суверенитета е Жан Боден, според когото суверенитетът в държвата принадлежи на този, който притежава властта да твори законите. Но цялостно теорията за народния сувренитет е разработена от Ж.Ж. Русо, според когото всеки гражданин притежвава част от суверенитета, но той се осъществява общо от всички. Той твърди, че народният суверенитет е непрехвъряем и не може да се делегира. Избраният от народа представителен орган е само изразител на този суверенитет. Източник и субект на суверенитета си остава само народа, от който произтича властта, и той може да я осъщетвява самостоятелно. Принципът на народния суверенитет за пръв път юридически е легитимиран в преамбюла на К. на САЩ от 1787 г., а в Европа в К. на първата Френска република от 1793 г.
Българският конституционализъм от зараждането си е повлиян от идеите на Русо за народния суверенитет. В първата българска конституция се регламентира представителното осъществяване на властта в НС, което се избира пряко от народа. В двете социалистически К-ии изрично е провъзгласено, че в НРБ “цялата власт произтича от народа и принадлежи на народа”. В К. от 1991 г. е налице разгърната формула на принципа на народния суверенитет. И недопустимостта той да бъде присвояван от някого. В чл.1, ал.2 и 3 от К се разкриват неговото съдържание, формите и механизмите за осъществяването му и се регламентират гаранции срещу посегателство върху него. Чл1, ал.2 ”цялата държавна власт произтича от народа” - всички правни субекти, които упражняват държавната власт, получават своите пълномощия пряко или косвено от народа, включително и НС.
Суверенитетът е неотнимяем от народа и не може да бъде делегиран другиму.
“Тя (Държавната власт) се осъществява от него (народа) непосредствено или чрез органите, предвидени в тази Конституция.” - това са двете форми за осъществяване на държавната власт от народа: а) непосредствено - чрез референдуми и др; б) чрез избрани (пряко или косвено) органи.
Държавата е изразител, но не и носител (субект) на народния суверенитет.
Върховенството на народа е същността на принципа на народния суверенитет - никой субект не може да стои над народа.
народния суверенитет е неотменяем - “Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.”
Народният суверенитет се проявява в няколко разновидности, които са интегрални части на едно цяло:
1) държавен суверенитет - независимост на държавата и държавната власт от други държави и държавни власти; той е реалната възможност на д-вата независимо да осъщ. своята власт, вътрешна и външна политика, да съхрани териториалната си неприкосновеност и национална сигурност.
2) национален суверенитет - право на нацията на самоопределение; тя сама определя формата на държавно управление, на държавно устройство, т.е. решава основните проблем на своето държавно битие.
3) народен суверенитет - източник и субект на власта в държавата е народът; това е народовластие, осъществявано чрез различни форми и способи.
Създадени са три подсистеми, относително автономни, които трябва да си взаимодействат и сътрудничат в осъществяване на публичната власт.

3. Разделение на властите.
Цялостна теория на принципа на разделение на властите, създава Шарл Монтескьо през 1748 г. - “За духа и
законите”. Той дели властите на законодателна, изпълнителна и съдебна. Техни субекти са парламентът, павителството и съдебните органи. Разделението на властите не означава противоборство между тях. За да може нормално да функционира държавната власт, трите власти трябва да си сътрудничат и да се уравновесяват. ”Трите власти са обвързани с отношение на взаимен контрол и възпиране...” (РКС ном.1, 1999 г.). Истинският смисъл на принципа за разделението на властите е разграничаване на функциите между тях.
Търновската К-я прогласява принципа за разделение на властите, двете соц. К-ии от 1947 и 1971 г. го отхвърлят, К-ята от1991 г. го възстановява. Чл. 8 на тази К-я гласи: "Държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна”.
Принципът за разделението на властите детерминира системата на държавните органи. На негова основа са създадени три подсистеми, относително автономни, които трябва да си взаимодействат и сътрудничат в осъществяването на публичната власт.
Но К-ята не създава необходимите юридически предпоставки и механизми, които да осигурят реалното приложение на принципа. К-ята и законовите разпоредби не вписват основните начала на принципа - взаимното възпиране на държавните органи.