2. Източници на гражданското право.

1. Особености на гражданско правните източници. Видове.
Източници на правото са особен вид юридически факти. Техен специфичен белег е правното им действие. То се състои най – често в установяване на нови правни норми или в изменение на действащите такива. Някои от източниците поставят в действие тълкувателни правила , които се отнасят до други правни норми или предизвикват спиране действието на други норми. Често един и същи източник едновременно установява нови правни норми и внася изменение или отменя действащи дотогава прани норми. Следователно източникът на гражданското право следва да се определи като юридически факт, който според установеният правен ред има за последица постановяване в действие на нови гражданско правни норми и/или изменение, отмяна, тълкуване или спиране действието на преди това влези в сила гражданско правни норми. Източниците на гражданското право се отличават от юридическите факти на гражданското право поради това, че последните пораждат, изменят или прекратяват граждански правоотношения, а не правни норми.
Някои източници се създавата целенасочено, а други се формират непринудено, стихийно, но държавата им признава качеството на източници. Източниците на гражданското право биха могли да бъдат разграничени според това как се формират и откъде черпят своята правна сила в пет вида: Нормативни актове, правен обичай, тълкувателни решения и постановления на ВКС, правилата на морала и справедливост. Според някои автори източниците на правото биват преки и косвени. Преките източници са само нормативните актове и правният обичай, защото само те установяват правни норми. А съдебната практика, правната наука, практиката в обмена и справедливостта причисляват към косвените източници.
1.1. Нормативните актове като източник на гражданското право.
Гражданското законодателство е основен източник на гражданското право. То представлява съвкупност от нормативни актове, които съдържат гражданско правни норми. Нормативният акт е волеизявление, което се извършва от овластени от закона лица при съблюдаване на определен ред и има за последица поставяне в действие на нови правни норми и/или изменение, отмяна, тълкуване или спиране действието на влезли в сила преди това правни норми. Чрез нормативни актове се установява писаното обективно гражданско право.
По принцип нормативните актове се издават от държавни органи с призната в КРБ или в законите нормотворческа компетентност или въз основа на установена в закона делегация. Но могат да се издавата и задължителни общи правила з а поведение по изключение и от недържавни организации и общности, само доколкото държавата в законодателството си допуска това.
Нормативните актове издадени от държавните органи, се подреждат в йерархическа стълбица според мястото на органа, които ги е издал, в системата на публичните институции. Със сила на върховен закон се ползва КРБ, поради което е недопустимо останалите нормативни актове да и противоречат. След нея се поставят кодексите, законите и други актове на НС. Указите на президента на РБ според КРБ нямат нормативен характер и не могат да бъдат източник на ГПр. На следващо място са постановленията , правилниците, наредбите, инструкциите и разпорежданията на МС. Следват по степен нормативните актове на министри и ведомствени ръководители и накрая стоят нормативните актове на органите на местното самоуправление – общинските съвети.
а/КРБ- има важно значение като източник на основните принципи, които се прилагат в отделните клонове на гражданското право, а също и поради конкретните разпоредби, които уреждат правата и задълженията на гражданскоправните субекти.
б/законите и подзаконовите актове, като източници на гражданското право.ЗНА е общ закон. Между източниците на гражданското право засега има един кодекс СК. Законите, които са източник на гражданското право, бихме могли да разделим според отрасловата принадлежност на техните норми на чисто гражданскоправни и комплексни. Към чистогражданскоправните се отнасят: ЗЗД, ЗЛС, ЗС, ЗН. По важни комплексни закони са : ЗСПЗЗ, ЗУТ, ЗЗК, и др.
Подзаконовите нормативни актове се издавата въз основа на законите, които съдържат основни правни норми и с тях се доразвиват и конкретизират последните или се организира тяхното приложение. С постановленията на МС се одобряват правилници за приложение на граждански закони или наредби за приложение на отделни разпоредби от тези закони. Министрите са овластени да издават въз основа на законите превилници, наредби инструкции и заповеди. Подзаконовите нормативни актове могат да се издават и въз основа на конкретна делегация, установена в закон.
в/Решенията на КС. Р. на КС също заемат важно място в системата на източници на правото. КС обаче не създава правни норми, а постановявя Р. Два вида актове на КС могат да се намират в тясна връзка с източниците на гражданското право. На първо място това са Р на КС, с които се тълкуват разпоредбите на КРБ, приложими в областта на гражданското право. След публикуването и влизането им в сила тълкувателните разпоредби следва да се схващат и прилагат в смисъла, изяснен в ТР. И на второ място стоят Р на КС, с които се постановява противоконституционност на граждански закон или на отделни разпоредби от него, лишават от правно действие тези правни норми с влизане на Р. на КС в сила, поради което тези Р. също имат значение за ГПр.
1.2.Международните актове като източници на гражданското право.
Тези актове носят различни наименования – МД, конвенции, спогодби, съглашения, , но по своята същност те са двустранни или многостранни междудържавни актове. Според действащата К. те пораждат задължителна сила за правните субекти у нас след ратификация от НС по съответният ред и след публикуването им в ДВ и влизането им в сила. Международните актове, които отговарят на тези изисквания , стават част от вътрешното право на страната, без да е необходимо да се издава допълнителен вътрешен нормативен акт, който да възпроизвежда съдържанието им.
РБ е ратифицирала редица Конвенции: Парижката Конвенция за закрила на индустриалната собственост, Женевската Конвенция за авторското право и т.н.
1.3..Правният обичай.
Исторически най – раният източник на правото е обичайното, неписано право. Понастоящем правният обичай се признава, като зависим, субсидарен източник на гражданското право. Правният обичай възниква непосредствено и постепенно чрез продължително съблюдаване на определено поведение за урегулиране на взаимоотношенията между хората. Отначало това са изолирани и временни действия, които с течение на времето се повтарят по един и същи начин, като кръгът на хората които ги съблюдават , се разширява и обхваща цели области и държави. С течение на времето спазването на правилото създава убеждението за необходимост от съблюдаването му. По този начин се превръща в задължително правило. Следователно два основни фактора формират правният обичаят, като правна норма: 1. външният-продължителното спазване на определено правило за повдение, и вътрешният – съзнанието, че това се прави поради неговата задължителност.
Гражданският закон има предимство пред правния обичай и в гражданското право правният обичай по пронцип рядко се прилага. В Търговското право правният обичай намира приложение в областта на превозите, особено в морското право, застраховките и др. Правните обичаи са общи /прилагат се на територията на цялата страна/ и местни-локални /които важат само за определени части на територията. С оглед действието им спрямо лицата биват общи /важат за всички гражд.пр. субекти/ и специални / прилагат се спрямо определен кръг лица/.
В гражданското право се използва и категорията обичаи в практиката. Те не са задължителни правила за поведение, а представляват повтарящи и продължаващи се фактически / практически/ действия, които гражданско правните субекти, в частно правния живот изпълняват и спазват при сключването и изпълнението на правните сделки. Те имат значение при тълкуване на договорите . Те могат да се превърнат в правен обичай ако придобият необходимите качества за това. Обичаят в практиката също като пр. обичай са утвърдени чрез продължително повтаряне на тези юридически действия, но за разлика от правният обичай при тях липсва убеждението за задължителност.
1.4.Съдебна практика. Правилата на морала. Справедливост.
Правните норми не са единствените правила за поведение в ГПр. Наред с тях се прилагат и много принципи на морала. Това са нравствено етични правила за поведение, които мотивират и санкционират по своебразен начин социалното поведение. За гражданското право най-голямо значение имат моралните принципи и норми. Освен термина правила на морала се употребява и „добри нрави”. Моралът се създава непосредствено и постепенно , незабелязано без участието на държавната или друга принудителна сила. Той се установява като господстващи в даденото общество възгледи, принципи, понятия за добро и зло, за справедливо и несправедливо за порядъчно и непорядъчно поведение м/у хората. От идеите и принципите та морала се извеждат нравствено етични правила за поведение. Някои от тези правила се възприемат от законодателя и се превръщат в правни норми.Гражданското право привлича морала като допълнителен източник на правила за поведение с правно значение или на критерии за за изясняване съдържанието на правните норми и за оценка на поведението на гражданско правните субекти. Това дава основание моралът да се счита за субсидарен източник на ГПр.
Справедливостта също е субсидарен източник на ГПр. Справедливостта се схваща като правило за поведение адресирано до правоприложителя, до правозащитния орган. То се отнася до случаите когато няма конкретна правна норма или тя е абстрактно формулирана. Според това правило правозащитният орган въз основа на законодателството , като изхожда от своето правосъзнание и като се съобрази с обстоятелствата на конкретните случай, да изведе конкретно правило за поведение, на което да основе правозащитния акт. Справедливостта не допуска произвол от страна на съдията защото той е длъжен дасе съобразява освен с конкретните правни норми и с общите принципи на правото. Чрез справедливостта не се създават нови правни норми. Прилагането и подпомага законодателя при усъвършенстване на действащото законодателств. Тя е средство да се достигне до конкретонто правило с което да се реши всеки правен спор, при отчитане на конкретните обстоятелства. Напр. при деликтната отговорност обезщетентието за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Следователно справедливостта се счита за субсидарен източник на ГПр.
Съдебна практика и съдебен прецедент. ЗСВ съдържа разпоредби за статута на органите на съдебната власт. Трябва да се отбележи, че нашата правна система не признава съдебният прецедент, като източник на правните норми. Съдебният прецедент представлява признаване на задължителна сила на правило за поведение, установено за първи път със съдебен акт по конкретно дело. Всеки съд който е сезиран по аналогичен спор е длъжен да прилага установеното правило .
Законодателят си служи рядко с понятието „съдебна практика”. В ЗСВ е предвидено, че при неправилна или противоречива съдебна практика ВКС издава тълкувателни Р., задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт. Противоречива практика – когато има различия в тълкуването и прилагането на едни и същи разпоредби. Неправилна практика – неточно, погрешно тълкуване и прилагане на нормативните разпоредби. Независимо, че не са нормативни актове във формален смисъл, тълкувателните Р. съдържат задължителни общи тълкувателни правила, следователно следва да се признаят за източник на ГПр.
2.Гражданскоправни норми – видове.
2.1. Понятие.
Гражданскоправните норми са общи правила , предназначени продължително време да действат върху поведението на гражданскоправните субекти, които не са индивидуално определени. Гражданско правните норми са средство за постигане на определени социални цели, което налага тяхното действие да бъде поставено в определени граници.
2.2.Видове
В ГПр литература класификацията на различните видове норми се основава на критерии с различно юридическо значение и те са:1.интереса; 2.приложното поле; 3.съдържанието;

Класификация на гражданско правните норми според интереса.Повелителни / императивни/ и диспозитивни гражданско правни норми.
Повелителните правни норми се наричат още „норми от публичен ред”. Повелителните правни норми са тези, които засягат общонационални интереси. Техен характерен белег е, че адресатите са длъжни да ги спазват и неспазването им води нищожност на правните действия. Не се допускат никакви отклонения от тях. В Гражд. Законодателство преобладават диспозитивните правни норми, за разлика от търговското право.
Диспозитивните правни норми са също задължителни правила за поведение. Тяхната характерна особеност е, че правните субекти могат да се отклонят от предписанието съдържащо се в тях. Но трябва да се отбележи, че възможността е да не се приложи диспозицията на правана норма, а не хипотезиса, защото отклонението от хипотезиса означава неприлагане на правната норма, а не уговаряне на нещо различно от предписаното в нея.
Диспозитивен характер имат онези правни норми, които уреждат правни последици, засягащи интереси на отделни правни субекти, а не обществени интереси. Тъй като правните субекти сами най – добре могат да преценят кои правни последици са в техен интерес, законодателят им предоставя тази възможност. Правозащитните органи не могат да се отклоняват от предписанията на диспозитивните норми, тази възможност имат само адресатите на гражд.правните норми.
Една и съща норма може да има диспозитивен характер в една насока и повелителен в др. Според функцията, която изпълняват диспозитивните норми могат да бъдат два вида: 1. тълкувателни – чрез тях се доизяснява волеизявлението или съгласието на субектите, когато не едостатъчно ясно; 2. допълващи – те се прилагат ако страните не са уговорили нещо различно. В зависимост от това дали се ограничава възможността на страните да се отклонят от предписанието и в какви граници, диспозитивните норми биват четири вида: 1. със задължителна долна граница; 2. със задължителна горна граница; 3. норми с минимална и максимална граница; 4. норми без определени граници, за свободата на страните да се отклонят от предписанието им.
Класификация на гражданско правните норми според приложното поле.Общи и специални, общи и особени и общи и месни гражданско правни норми.
Според приложното им поле гражданско правните норми се разграничавата в три класификации.
В зависимост от това дали гр.пр.норми се прилагат за всички случаи от даден род или само за определен вид от рода те биват: общи, които порадждат правно действие за всички случаи, които имат определени родови белези /ЗС/; специални, които се прилагат само за тези случаи от рода, които имат определени видови белези и установяват различия в правния режим в сравнение с общите норми /ЗДС/. При едновременно действие специалната норма изключва приложението на общата.
С оглед действието си спрямо лицата гр.пр.норми биват общи, които се прилагат за всички гражданско правни субекти, и особени, които се отнасят до определени групи правни субекти. ЗЛС е общ закон, а ЗПП е особен . Особеният закон изключва приложението на общият.
Според действието си по място гражданско правните норми биват общи, които действат на територията на цялата страна/ЗЗД, СК и др./ и местни /локални/, чието действие е ограничено до част от територията на държавата определена област, община, безмитна икономическа зона и др.
Класификация на гражданско правните норми според съдържанието.
а/ самостоятелни и несамостоятелни - самостоятелни са правните норми, чието правно действие не е свързано по необходимост с наличието на други правни норми, т.е. прилагат се без да е необходимо препращане. Несамостоятелните гражданско правни норми са тези които могат да намерят приложение само във връзка с др. пр.норми, т.е. те препращат към други правни норми. Несамостоятелните правни норми от своя страна се разделят на няколко групи:
1. Правни норми с отменително действие, които пораждат правни последици само във връзка с правните норми които отменят;
2. Препращащи правни норми, когато една правна норма разпростира действието си върху случаи, които не са предвидени в неиния хипотезис. Препращащите правни норми от своя страна биват преки и съответни /специфичните особености на отделния случай/;
3. Несамостоятелни са и правните норми , които определят прадмета на правната уредба в нормативния акт, целите и задачите на последния, основните принципи възприети в него или легални определения на правни понятия;
4. Тълкувателните правни норми.
б/ Заповядващи, забраняващи и овластяващи;
Заповядващи са правните норми, които обвързват адресатите за определено поведение – действие или бездействие.
Забраняващи са гр.пр.норми, които съдържат забрана за определено поведение. Забраняващите норми могат да имат за адресати точно определени субекти или неограничен кръг субекти, какъвто е случаят с абсолютните права на които съответстват задължения за бездействие на вс. останали правни субекти.
И в двата вида правни норми от тази класификация се пораждат за адресатите задължения с определено съдържание.
Овластяващи са гр.пр.норми, които не пораждат задължения с определено съдържание, а уреждат възможност за адресата да има определено поведение за задоволяване на негови интереси.
в/ Абсолютно и относително определени правни норми – в зависимост от това дали съдържанието на правната норма позволява на правоприложителя да я доразвие, като съобрази конкретните обстоятелства на случая или не, гражданско правните норми биват абсолютно и относително определени. Абсолютно определени са онези гр.пр.норми, чиято формулировка не подлежи на конкретизация м/у страните. Относително определените пр. норми са формулирани или чрез общи понятия, предоставят възможност за избор на поведение.
г/ Материални и процесуални – Двата вида норми се различават по своето съдържание. Материалните норми са норми на ГПр. И се отнасят до придобиването, упражняването, прекратяването на субективните права и съдържанието на защитата им при нарушение. Нормите на ГПр уреждат отношения м/у равнопоставени субекти. Процесуалните норми са норми на ГПроцес и те регламентират реда и процесуалните средства за защита на субективните права в по – голямата си част са императивни. Гр. процесуалните норми имат по широко приложение в сравнение с нормите на материалното право.
Презумпции – чрез презумпцията или предположението въз основа на възстановени факти и като се има впредвид това което обикновено става при наличието на тези факти, се прави заключение за съществуването на други неустановени факти. При видовете гр.пр.норми ни интересуват само тези предположения, които са установени с правни норми, т.е. законовите презумпции. Тук не се интересуваме от съществуващите човешки презумпции. Законовите презумпции биват два вида: оборими и необорими. При оборимите презумпции изрично е предвидена възможност те да бъдат опровергани, като се докаже, че макар даден факт да е установен, фактът за който е установена презумпцията не е възникнал. При оборимите презумпции доказателствената тежест в процеса се размества, като страната която е заинтересувана от несъществуването на установения с презумпцията факт трябв да я обори. Необоримите презумпции имат материално правно значение, тъй като при наличието на определени факти настъпват материално правни последици, които не могат да се оборват.
Фикции – фикция означава нещо несъществуващо реално. Единствено законодателят може да установявя с нормативни текстове фикции. Чрез правната фикция с един осъществен юридически факт се свързват правни последици, които нормално могат да се породят само от др. юридически факт, който в случая не се изисква да съществува, т.е. закона приравнява до правни последици два различни юридически факта. Фикциите се различавата от необоримите презумпции по това, че при тях не се изхожда от типичните връзки м/у фактите в действителността , а напротив установяват се последици, които нормално не биха могли да настъпят.

3.Действие на гражданско правните норми;
Действието на гр.пр.норми се ограничава в три насоки. На първо място то се характеризира с начало и край във времето. Втория ограничител е територията на която се проявява действието. На трето място гражданско правните норми обвързват определен кръг правни субекти. Следователно действието на гр.пр.норми е ограничено по време, по място и спрямо лицата. Правните норми които регламентират действието на гр.пр. норми биват общи и специални. Общите норми се съдържат в КРБ, а специалните в самите гр. закони.
Действието на гр.закон се проявява от момента на влизането му в сила. Задължителна предпоставка за влизането в сила е неговото публикуване. Само при съблюдаване на тази предпоставка е оправдано да се изисква спазване на правните норми. Гражданския закон е задължителен независимо, дали гр. правните субекти са узнали съдържанието на правните норми.
Отмяна на гражданския закон преустановява неговото действие за в бъдеще. Тя следва да се отличава от неприлагането на гр. закон, което не го лишава от задължителната му сила. Основанието за отмяна на нормативен акт може да се съдържа в неговия текст, като например срок на действието му или определена цел, ако липсват такива основания отмяна може да се предизвика само с по нов нормативен акт. Отпадането на повода или мотива за издаване на гр. закон не води автоматически до отмяната му. Задължително изискване при отмяната с по нов нормативен акт е последният да има същата или по висока степен от отмененият нормативен акт. Определящо значение за това кой нормативен акт е по нов е датата на влизане в сила. Отмяната на нормативен акт бива изрична и мълчалива. Отмяна ще бъде налице ако и двата закона са общи или и двата закона са специални. Отмяната трябва да се отличава от спиране действието на гр. закон.Последното означава непораждане на пр. действие от нормативния акт, който не е отменен. Суспендиране може да се постанови с по нов нормативен акт от същата или от по висша степен. Действието на гр. закони може да бъде спряно и при настъпване на изключителни обстоятелства /природни бедствия/. В такива случаи с нормативен акт се постановява мораториум. Спирането може да важи за цялата страна или за отделни части от нея. Отмяната на гр. закон не е пречка за неговото прилагане спрямо юридически факти възникнали при неговото действие.
Обратно действие и действие спрямо заварени правоотношения на гражданския закон . Правилото относно действието на новия гр. закон е, че той урежда юридически факти които са се проявили след влизането му в сила както и заварените висящи гр. правоотношения за вбъдеще. Действието на гр. закон от влизането му в сила за вбъдеще се означава с латинския термин ex nunc – занапред. Обратното действие на закона може да се прояви само по изключение. Това действие се означава с лат. термин ex tunc. Материално правните закони действат по начало занапред и само в изрично посочените случаи те имат обратно действие. За разлика от тях процесуалните закони се прилагат и към факти възникнали и преди тяхното приемане. Освен обратното действие правилото за действието на гр. закон за в бъдеще спрямо бъдещи факти има още едно изключение което се нарича преживяване на отменения граждански закон. В преходните правила на закона се предвиждат случаи при които спрямо факти осъществени след влизане в сила на гр. закон се прилагат нормите на отменен закон.
Действие на гражданския закон по място. Действието на закона е ограничено и по място. Територията върху която той може да действа когато не са предвидени изрично в него ограничения е тази върху която се разпростриа суверенитета на държавата. Повечето закони РБ не съдържат териториални ограничения. Законодателната практика у нас познава и такива с ограничено действие по място, като ЗУТ.
Действие на гражданския закон спрямо лицата. Законът се прилага спрямо всички гражданско правни субекти освен ако от съдържанието им не следва друго. В някои нормативни актове се съдържат разпоредби чиято правна уредба засяга определен кръг правни субекти.