43. Международна продажба на стоки – понятие, правна уредба. Конвенцията на ООН относно договорите за международна продажба на стоки /Виена, 1980/.

Виенската конвенция за международна продажба на стоки, която съдържа преки норми се прилага само за международна продажба на стоки тогава, когато продавача и купувача имат някаква дейност в държави, страни по Конвенцията. Следователно Виенската конвенция за международна продажба на стоки е специален нормативен акт, който действа за определен вид договорни правоотношения. Тя се прилага в България от 1991 г. насам за всички договорни правоотношения по международна покупка-продажба на стоки.

Категорията норми, които са създадени специално да регулират търговските договори с международен елемент, главно тези за доставки на стоки и договори за услуги, които не се прилагат между граждани се нарича lex mercatoria.

В съдържанието на lex mercatoria има три вида норми. Първата група норми обхваща общите принципи на правото, които принципи са приложими към международните търговски отношения, като например правилото, че договорите се сключват за да се изпълняват, отговорността за вината при договарянето, добросъвестното изпълнение и т.н. Втората група норми са обичаите и уеднаквената практика (например Incoterms 2010). Третата група норми са продукт на арбитражната практика (решения, които са придобили значението на прецеденти в съответната материя). Приложното поле на lex mercatoria е предимно в областта на международната търговска продажба.

По силата на чл. 93, ал. 2, ако не е уговорено друго се смята, че страните са приели за приложим обичая, който им е известен или би трябвало да им бъде известен, и който е широко известен в международната търговия и е постоянно спазван от страните по договори, която разпоредба възпроизвежда норма на Виенската конвенция относно договорите за международна продажба на стоки.

Виенската конвенция за международна продажба на стоки е изработена е рамките на ООН и е основният акт, който урежда договори за международна продажба в българското право. Конвенцията влиза в сила за България през 1 август 1991 г. и е от изключително значение за българското МЧП. Нормите ѝ се прилагат пряко в две отношения.
Първо, те са самостоятелни преки норми на МЧП и не се нуждаят от посредничество на стълкновителна норма. Те се прилагат пряко и направо и уреждат непосредствено договорните отношения.
Второ, те пораждат действие спрямо ФЛ и ЮЛ на договарящите държави, без да е необходим допълнителен акт на държавата за прилагането им. Конвенцията не съдържа разпоредба, която да задължава държавите да приведат в изпълнение разпоредбите ѝ.

Понятието „международна продажба” – Сега действащата Виенска конвенция относно договорите за международна продажба на стоки урежда договорите за продажба между страни „чиито места на дейност са в различни държави” – чл. 1 от ВК. В търговската практика често като определящ критерии за международния характер на продажбата се сочи преминаването на стоката през граница – физическото и преместване. Достатъчно е страните по договора да са с място на дейност в различни държави. Тоест, мястото на дейност е достатъчния елемент за квалифицирането на договора като международен.

Условия за пряко прилагане на Виенската конвенция
1. Страните по договора за продажба да са с мястото на дейност в различни договарящи държави – място на стопанска дейност. Когато има повече от едно място на дейност, меродавно е това, което е в най-тясна връзка с договора и неговото изпълнение. Ако няма място на дейност, меродавно е последното местопребиваване на страната. Страните трябва да знаят при сключването на договора, че тяхното място на дейност е в различни държави. Съдът трябва да изследва не дали от договора се вижда че мястото на дейност е в различни държави, а да установи знанието на страните за това. Ако страните не са знаели – българския съд ще трябва да прибегне към общите стълкновителни норми на собственото си право.
2. Конкретният договор за продажба трябва да попада в нейния обсег. ВК изрично изключва някои категории продажби – продажба на търговски акции, дружествени дялове, продажба на параходи и т.н.
3. Страните не трябва да са изключили изрично или мълчаливо действието на Конвенцията, защото по силата на самата нея, те имат право да я изключат цялата или само част от нея, т.е. ВК не изключва автономията на волята. Страните могат да изберат приложимото право, различно от конвенцията за целия договор или за част от него. Те могат да изключат ВК и без да са избрали друго право, тоест, може само с обикновена клауза – разпоредбите на ВК няма да се прилагат.

Посоченото от стълкновителната норма на българския съд ще урежда всички въпроси на договора, за които ВК не съдържа норми. Преките норми на ВК ще се допълват от посоченото от стълкновителните норми на съда право за неуредените от конвенцията въпроси, за това се и казва, че има субсидиарно прилагане на обективните стълкновителни норми на съда.

Българския съд ще прилага ВК не само за отношения между договарящи държави, но и в някои случаи, когато мястото на дейност на страните по договора е на територията на на трета държава (т.е. неучастваща в Конвенцията), защото Конвенцията се прилага и когато правилата на МЧП водят до прилагането на правото на договаряща държава – чл. 1, б. В договори, за които по силата на стълкновителната норма е приложимо българското право, съдът винаги ще прилага ВК.

Резерва – всяка държава може да заяви при депозиране на своя документ за ратификация, че не се счита за обвързана от буква б на чл. 1 от Конвенцията (например САЩ са ратифицирали конвенцията с резерва) и така американския съд няма да приложи Конвенцията, дори когато стълкновителната норма го отпраща към правото на държавата, която е страна по Конвенцията (каквато е САЩ). България е ратифицирала конвенцията без резерва.