18. Ролята на ООН за развитието на международното наказателно право

Сред най-големите достижения на ООН е развитието на системата на международното право - конвенции, договори и норми, които играят централна роля в подкрепата на социално-икономическото развитие, както и на международния мир и сигурност. Много от споразуменията, осъществени от ООН, са в основата на законите, определящи отношенията между държавите. Дейността на ООН в тази област невинаги привлича вниманието, но тя оказва влияние върху всекидневния живот на хората в целия свят.
Уставът на ООН изисква организацията да помага за уреждането на международните спорове с мирни средства, в това число арбитраж и съдебно споразумение (Чл. 33), и да подкрепя прогресивното развитие на международното право и неговата кодификация (Чл. 13). През годините ООН е подкрепила над 500 многостранни споразумения, насочени към широк диапазон от общи за държавите проблеми и юридически задължителни за страните, които са ги ратифицирали.

В много области юридическата работа на ООН е новаторска. Тя първа се е заемала с проблеми, придобили международно измерение, и е осигурила юридическата рамка за защита на околната среда, за уреждането на миграционния труд, за обуздаване на трафика на наркотици, за борбата с тероризма. Тази работа продължава и днес, като международното право придобива все по-централна роля в широк спектър от юридически въпроси.

Съдебно решаване на споровете
Основният орган на ООН за уреждане на споровете е Междуна-родният съд. Той е създаден през 1946 година. Към края на 2003 г. той се е произнесъл по 78 спорове, представени от държавите и е дал 24 консултативни мнения в отговор на молби на упълномощени от ООН организации. Повечето от делата са разгледани от пълния състав на съда, но от 1981 г. насам по искане на страните, четири дела са отнесени до специалните колегии (вж. страницата на съда на www.icj-cij.org).
Международният съд се занимава с международни спорове по такива въпроси като икономически права, права на преминаване, неупотреба на сила, ненамеса във вътрешните работи, дипломатически отношения, вземане на заложници, право на убежище и гражданство. Страните представят пред съда такива спорове, търсейки безпристрастно разрешаване на несъгласията между тях на основата на закона. Чрез постигането на мирно решаване на въпроси като определяне на сухопътни и морски граници и териториален суверенитет съдът често е предотвратявал ескалацията на споровете.
През 2002 г. в един типичен случай на териториални права съдът разреши спор между Камерун и Нигерия за суверенитета върху богатия на нефт полуостров Бакаси, а след това и за цялата сухопътна и морска граница между двете държави. По-рано през същата година съдът разреши подобен спор между Индонезия и Малайзия за два острова в морето край Целебес, като ги присъди на Малайзия. През 2001 г. съдът сложи край на териториалния спор между Катар и Бахрейн, който беше пречка в отношенията им.
През 1999 г. съдът разреши чувствителен граничен спор между Ботсвана и Намибия и решението беше прието и от двете страни. През 1992 г. съдът разреши спор между Салвадор и Хондурас, който съществуваше от почти сто години и доведе до кратката, но кървава война през 1969 година. През 1994 г. съдът работи по спор, който беше отнесен до него от Либия и Чад, и постанови, че разделянето на територията е определено в споразумението между Либия и Франция от 1955 година. В резултат на това Либия изтегли своите сили от един район по своята южна граница с Чад.
Пред съда са представяни различни дела като основание за конфликт или политически промени. През 80-те години САЩ заведоха дело за нападение срещу тяхното посолство в Техеран и задържане на персонала. Съдът постанови, че Иран трябва да освободи заложниците, да върне посолството и да компенсира щетите. Но преди съдът да е определил размера на компенсацията делото беше изтеглено по споразумение между двете страни. През 1989 г. Иран поиска съдът да осъди свалянето на ирански самолет от американски военен кораб и да задължи САЩ да платят на Иран компенсация. След уреждането на компенсацията през 1996 г. делото беше закрито.
През 1986 г. по делото, заведено от Никарагуа срещу САЩ заради подкрепата им за никарагуанските „контри", съдът се произнесе, че с подкрепата си за „контрите" и поставянето на мини в никарагуанските пристанища - действия, които не могат да разглеждат като „колективна самоотбрана" - САЩ са нарушили международните си задължения да не се намесват във вътрешните работи на друга държава, да не използват сила против друга държава и да не нарушават суверенитета на друга държава. В съответствие с това съдът реши, че САЩ са длъжни да заплатят репарации. Но през 1991 г., преди да бъде определен размерът на репарациите, Никарагуа помоли делото да бъде прекратено.
През 1992 г. Либия заведе две дела - едно срещу Великобритания и едно срещу САЩ - за тълкуване на прилагането на Конвенцията за забрана на незаконните актове против безопасността на гражданската авиация по повод на катастрофата на полет 103 на „Пан Американ" над Локърби, Шотландия. През септем¬ври 2003 г. делата бяха изтеглени от съда след постигането на по-широко споразумение между страните.
През 1993 г. Босна и Херцеговина заведе дело срещу Федеративна република Югославия (Сърбия и Черна гора) за приложението на Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид. Съдът призова страните да предотвратят по-нататъшното извършване на геноцид и да не усложняват спора. Делото все още е висящо пред съда.
През 1996 г. съдът отклони възраженията на САЩ срещу неговата компетенция по дело от 1992 г. за разрушаване на ирански нефтени платформи от американски военни кораби. През ноември 2003 г. съдът определи, че действията на САЩ не могат да се разглеждат като необходими за защитата на интересите на националната им сигурност. Но тъй като тези действия не представляват нарушение на задълженията им относно свободата на търговията, иранските претенции за компенсации не могат да бъдат приети. Съдът отказа да подкрепи и насрещния иск на САЩ.
Държавите често представят въпроси за икономическите пра¬ва. През 1995 г. в контекста на спора между Канада и Европейс¬кия съюз по въпроса за юрисдикцията на риболовните зони Испания заведе дело срещу Канада след залавянето от Канада на испански риболовен траулер в международни води. Наскоро Лихтенщайн заведе дело срещу Германия по отношение на заграбена през Втората световна война собственост.
Унгария и Словакия заведоха дело по въпрос, който се отнася до опазването на околната среда - за законността на сключения през 1997 г. между тях договор за изграждане на система от язовирни прегради на река Дунав. През 1997 г. съдът се произнесе, че и двете страни са нарушили своите законови задължения и ги призова да изпълнят този договор.
През последното десетилетие броят на делата, представени пред съда, нарасна значително. Ако през 70-те години съдът е имал в списъка си по едно или две дела, между 1990 и 1997 г. броят им е варирал между 9 и 13. От тогава насам броят на делата надхвърля 20. Към края на 2003 г. в списъка на съда имаше 22 дела, в това число едно в процес на разглеждане.
Консултативните мнения на съда, наред с другото, се отнасят до членския внос в ООН, компенсации за увреждания по време на служба в ООН, териториалния статут на Западна Сахара и разходите за някои мироподдържащи операции. Две мнения, представени през 1996 г. по искане на Общото събрание и Све¬товната здравна организация, се отнасят до законността на заплахата за използване на ядрено оръжие.
По поисканото през 1971 г. от Съвета за сигурност консултативно мнение съдът се произнесе, че продължаващото присъствие на ЮАР в Намибия е незаконно и че ЮАР е длъжна да изтегли своята администрация и да прекрати окупацията - това отвори пътя за независимостта на Намибия през март 1990 година.
Масовите нарушения на международното право в бивша Югославия и в Руанда накараха Съвета за сигурност да учреди два международни трибунала за съдебно преследване на лицата, отговорни за тези нарушения. Двата трибунала бяха създадени съгласно Глава VII от устава, която описва принудителните мерки и спомагателните органи на Съвета за сигурност.
Международният трибунал за бивша Югославия, създаден през 1993 г., е съставен от четири съдебни отделения (три наказателни и едно апелативно), прокурор и канцелария. Съгласно неговия статут той може да преследва четири вида нарушения: тежки нарушения на Женевските конвенции; нарушения на правото и обичаите на войната; геноцид; и прес¬тъпления против човечеството. Трибуналът се намира в Хага, Холандия.
Международният трибунал за Руанда е създаден през 1994 г. и е съставен от три съдебни отделения, прокурор и канцелария. През 1998 г. съдът произнесе първата давана някога от международен съд присъда за геноцид. Съдът се намира в Аруша, Танзания; офисът на прокурора е в Кигали, Руанда. Трибуналите имат общо апелативно отделение и отначало имаха общ прокурор. Те се занимават с множество съдебни дела и са повдигнали обвинения срещу повече от 150 предполагаеми военни престъпници. През август 2003 г. Съветът за сигурност реши всеки трибунал да има собствен прокурор.
Специалният съд за Сиера Леоне, независим юридически орган, беше създаден през януари 2000 г. в съответствие с едно споразумение между правителството на Сиера Леоне и ООН. Той има за задача да преследва лицата, които носят най-голямата отговорност за извършени престъпления против човечеството, военни престъпления, както и престъпления срещу законите на Сиера Леоне, извършени на територията на страната след 30 ноември 1996 година. Седалището на съда е във Фритаун, Сиера Леоне. Генералният секретар на ООН назначава прокурора и секретаря. Съдии в наказателното и апелативното отделение могат да назначават генералният секретар и правителството на Сиера Леоне.
Международният трибунал за бивша Югославия
Този съд е обявяван за нелегитимен, неправомерно създаден, за институция, която нарушава редица международни и национални правни норми. Съществуват мнения, че Съветът за сигурност, притежавайки правомощия да създава единствено спомагателни органи, създавайки Трибунала за бивша Югославия, е надхвърлил своите правомощия и е създал едно правно нищо.
Новаторският характер на Трибунала за бивша Югославия безспорно го отличава от досега съществуващите международни институции. Това, което трябва да се опитаме да разберем, е как става построяването на подобен орган, неговото представяне пред обществото, начините на неговата институционализация и легитимирането му. Иначе казано - защо и как Международният наказателен съд за бивша Югославия съществува?
В самото начало на процедурата около създаването на Хагския трибунал властите са били изправени пред две възможности. Едната се е състояла в сключването на международен договор или съгласие, което обаче рискува да отнеме дълги години, а обстоятелствата, които налагат създаването на Трибунала, не позволяват да се изчаква. Днес се прави сравнение с Международния наказателен съд, чийто статут бе създаден чрез международна конвенция, но този съд влезе в сила едва четири години след подписването на споразумението. Дори и да беше използван този начин на конституиране, Хагският трибунал никога нямаше да бъде създаден, тъй като тогавашна Югославия никога нямаше да се съгласи да ратифицира подобен договор. Следователно в онези критични и опасни за международната общност моменти спешността е тази, която изиграва ръководна роля и диктува избора - става ясно, че Трибуналът може да бъде създаден чрез едностранно решение - решение, което в днешното общество може да произлезе единствено от органите на ООН, а именно от Съвета за сигурност.
Основите на Хагския трибунал се полагат чрез Резолюция 827 от 25 май 1993 на Съвета за сигурност. Една такава стъпка, разбира се, има своите предимства и недостатъци. От една страна, това позволява в кратки срокове да бъде създаден съдебен орган, който да може бързо да започне ефективната си работа. От друга страна (оттам идват и всичките критики, отправени към него), той е поставен в тясна зависимост от органите на ООН (в Съвета за сигурност петте големи сили разполагат с правото да наложат вето, а и често се изтъква неговата финансова зависимост от Генералната Асамблея на ООН). Това, което обаче буди най-много критики, е юридическата възможност на Съвета за сигурност да създава подобни юрисдикции, тъй като никъде в Устава на ООН не се споменава експлицитно такова евентуално негово правомощие. Въпросът бе разгледан от самия съд в първото му решение от 2 октомври 1995.
Неизбежна се оказва дискусиятa около въпроса дали Хагският трибунал е легитимно и правомерно създаден. В рамките на този дебат любопитното и интересното е коя е институцията, компетентна да изпълни юридически контрол върху решенията на Съвета за сигурност, така че да се прецени тяхната легитимност. Органът, който евентуално може да се произнесе по този въпрос, е Международният съд (International court of justice). И наистина, този правен проблем е засегнат в един процес (атентата над Локърби), върху който този съд трябва да се произнесе, но до ден днешен няма окончателен съдебен отговор, тъй като делото е все още висящо. "Току-що роденият" Хагски трибунал решава сам да изясни този проблем. И той го прави, лишен от всякакви съмнения, че всеки международен съдия, оправомощен да прилага решенията на Съвета за сигурност, трябва да може да проверява тяхната юридическа валидност.
Апелативната камера отбелязва, че в рамките на глава VII от Устава на ООН и по-точно чл. 39, 41 и 42 (това е и правната основа, на която се базира Съветът, за да създаде Трибунала за бивша Югославия) Съветът за сигурност разполага с широки и неограничени правомощия. Според чл. 39 "Съветът за сигурност определя съществуването на всяка заплаха срещу мира, нарушение на мира или акт на агресия и прави препоръки или решава какви мерки ще бъдат взети съгласно чл. 41 и 42 за поддържането или възстановяването на международния мир и сигурност". Трудно бихме могли да приемем, че Съветът е надхвърлил своите правомощия, като е окачествил ситуацията в бивша Югославия като заплаха и нарушение на мира, което от своя страна му предоставя възможността да предприеме принудителни мерки. Въпросът, който предизвиква повече дискусии, е дали създаването на Хагския трибунал може да се впише в този тип мерки. Съдът отговаря положително и въпреки че Съветът не е юридически орган, това не му пречи да създаде един такъв орган, упражнявайки своите правомощия за запазването и възстановяването на мира в бивша Югославия.
Правният проблем дали Съветът за сигурност може да създава спомагателни органи със съдебни правомощия е поставен директно пред самия Хагски трибунал и трябва да се отбележи, че Апелативната камера без всякакви резерви отговаря по начин, достоен за този тип институция.
Създаването на международен съд от Съвета за сигурност не означава, че той му е делегирал част от своите собствени правомощия. Това не означава също, че Съветът е узурпирал част от функциите, които не му принадлежат и които се отнасят до други органи на ООН. Една малко по-широка интерпретация на Устава на ООН ще ни позволи да приемем, че Съветът за сигурност прибягва до създаването на юридически орган под формата на международен наказателен трибунал като инструмент за упражняването на собствената си главна функция за запазването на мира и сигурността, т. е. като мярка, която ще спомогне за възстановяването на мира в бивша Югославия. Въпреки че Съветът за сигурност не е орган, чиято роля позволява създаването на съдебен орган, това не му пречи да направи такава институция в изпълнението на мандата си за запазването на мира в бивша Югославия.
Спирането на подобни жестоки действия и сцени като тези, които се разиграха в бивша Югославия, е възможно само когато виновниците за това са наказани и когато тези престъпления са персонифицирани с цел да се носи индивидуална отговорност за тях. Тогава ще можем по-лесно да приемем, че Хагският трибунал е подходящата мярка за възстановяването и запазването на мира.
Другата критика към Трибунала се състои в това, че той нарушава принципа, според който един трибунал трябва да бъде създаден чрез закон. Ако приемем това правило дословно, то би означавало, че Хагският трибунал наистина е нелегитимен. Но той, от своя страна, предоставя аргументи, които дават насоки да се замислим върху противното твърдение, а именно, че при този трибунал не е било възможно да се спази тъкмо горното правило.
Принципът, според който основите на един съд трябва да бъдат положени чрез закон, представлява основен правен принцип, който обаче засяга единствено вътрешната (националната) съдебна система на една държава. В международното право такова изискване не може да бъде отправено към международен съд, тъй като в международната правна система не съществува принципът на разделение на властите.
Според съда съществува възможността да се счете, че "създаден чрез закон" означава "съгласуван с подходящите международни норми". Тогава фактът, че статутът на Хагския трибунал отговаря на най-високите изисквания на международното право за правата на човека, отнасящи се до принципите за редовна процедура и юридически гаранции, може да бъде само в полза на трибунала. Днешното общество би могло да се възползва от всяка компетентност на даден орган, която позволява по-широка интерпретация и отвореност, за да допринесе за напредъка на международното наказателно право и защитата на неговата кауза. И това да става с цената на не толкова стриктното и буквално спазване на някои формалности до момента, в който есенцията на правните норми е гарантирана и защитена.
Един такъв международен трибунал, създаден по подобен начин (т.е. без съгласието на потърпевшата държава), неминуемо поставя въпроса за суверенитета на конкретната засегната държава. Повече от очевидно е, че тази държава ще изтъкне аргумента за нарушаването на нейния суверенитет.
Основната мисия на Трибунала е да съди предполагаемите виновници, извършили сериозни нарушения на международното хуманитарно право на територията на бивша Югославия. Самата природа на нарушенията като че ли е достатъчна, за да се изключи възражението, отнасящо се до държавния суверенитет.
Трябва да се дава приоритет на националните съдилища, които първо да се произнасят върху дадени престъпления. Трудно е обаче да си представим една държава да действа срещу собствените си граждани, още повече, че в преобладаващите случаи става въпрос за личности на ръководни постове. Затова и правилото, според което обвиняемият трябва да бъде съден от национални съдилища, има по-скоро вътрешно значение, както отбелязва самият Хагски трибунал. Макар и в името на държавния суверенитет да е желателно държавата да използва ефективно наказателните си съдилища, тя се оказва неспособна да го направи. А дори и да предприеме подобни стъпки, изходът едва ли би имал същото политическо значение.
Хагският трибунал може да бъде разглеждан само и единствено в контекста на собственото си създаване. Самото му название - Международен наказателен съд за бивша Югославия - достатъчно ясно подсказва, че това е трибунал на обстоятелствата. Защо тогава не бихме могли да възприемем Хагския трибунал, съотнесен към бъдещото световно развитие, като загърбим началните му колебливи стъпки. Макар и колебливи, тези първи стъпки безспорно поставиха основите за развитието на Международния наказателен съд, който влезе в сила от 1 юли 2002.