17. Давността в международното наказателно право

Давността се урежда в чл. 80 до чл. 82 НК. Съществуват два вида давност.
1. Тя погасява наказателното преследване, явява се процесуална пречка по отношение на наказателния процес, като този първи вид давност се урежда в чл. 80 - 81 НК.
2. Вторият вид давност погасява наложеното наказание. Изтичането на втория вид давност изключва изпълнението на наложеното наказание.
Общо за двата вида давност може да се каже, че давността е изтичане на предвидения в закона срок с определен в закона начален момент и с определена в закона продължителност.
Разликата между двата вида давност е началния момент, от който започва да тече давността.

Спиране и прекъсване на давността, изключваща наказателното преследване по чл. 81 от НК
При правните последици от спиране на давността от една страна се отчита времето на разрешаване на предварителен въпрос в друго съдебно производство, извън това което се води за престъплението. Давността не тече от момента на отнасяне на въпроса до другия съд - най-често граждански съд.

Прекъсване на давността- чл. 81, ал. 2 НК.
Давността се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето за преследване и то спрямо лицето, срещу което е насочено преследването. След свършване на действието, с което е прекъсната давността, започва да тече нова давност. Започва да тече нова давност след прекъсване на давността.

Чл. 81, ал. 3 НК - независимо от спирането или прекъсването на давността наказателното преследване се изключва, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока, предвиден в чл. 80 НК.
1. Абсолютната давност е равна на обикновената плюс ½, което е неразривно свързано със спиране или прекъсване на обикновената давност, за да може да се задейства механизма на абсолютната давност. Ако давността не е спирана или прекъсвана за абсолютна давност не може да става въпрос.
2. Абсолютната давност е в интерес на обвиняемия, а не в интерес на държавата. Нейната роля е допълнително да мобилизира държавата. Нямаме спиране или прекъсване на давността, изтекла е обикновената давност - нямаме приложение на абсолютната давност.
При спиране или прекъсване на давността, ако изтече абсолютната давност се прекратява наказателната отговорност. Когато обикновената давност изтече първа, тя погасява наказателната отговорност.

Абсолютната давност всъщност по своето естество не може да бъде спирана или прекъсвана. Същността на абсолютната давност е свързана с времето като физическа величина.
По отношение на другия вид давност по чл. 82 НК - Давността, която изключва изпълнението на наложено наказание. Начало й е влизане на присъдата в сила.
Продължителността й съгласно чл. 82, ал.1 НК, е функция не от предвиденото в закона наказание, а от наложеното наказание определено с присъда. Спирането на давността при нея е свързано с разрешаването на предварителен въпрос, който се свързва не с наказателното производство, а с фактическите действия по привеждане на присъдата в сила, свързани с вменяемостта на субекта и други.

Основание за давността като погасяващо отговорността обстоятелство.
1. То е свързано с това, че когато след извършване на престъплението измине значителен период от време без да бъде наказано, това престъпление потъва в забрава и една закъсняла държавна реакция не би могла да постигне нито възпитателните, нито предупредителните цели на наказанието.
2. Много често би могло да се окаже, че деецът е извършил престъплението е останал продължително време ненаказан. Към момента на наказанието, ако нямаме давност, би се оказал с много променена политико-социална характеристика.
3. Процесуални аспекти на въпроса. Когато мине много време от престъплението, то трудно се доказва - заличават се веществени доказателства, колкото повече време минава, толкова повече сили и средства трябва да вложи държавата за разкриване на престъплението.

КОНВЕНЦИЯ за неприлагане срока на давност по отношение на военните престъпления и престъпленията против човечеството
Приета и открита за подписване, ратификация и присъединяване на 26.11.1968 г. с резолюция 2391 (XXIII) на Общото събрание на ООН. В сила от 11.11.1970 г. в съответствие с член VIII. Издадена в Сборник от международни документи, 1992 г.
1. Отбелязва, че нито една тържествена декларация, акт или конвенция относно съдебното преследване или наказване за военни престъпления и престъпления против човечеството не предвижда ограничения и по отношение на времето,
2. Смята, че военните престъпления и престъпленията против човечеството спадат към най-тежките престъпления според международното право,
3. Изхожда от убеждението, че ефективното наказание за военни престъпления и престъпления против човечеството ще бъде важен фактор за предотвратяване на такива престъпления, за защита на правата на човека и на основните свободи, което ще съдействува за установяване на доверие, стимулиране на сътрудничеството между народите и осигуряване на международен мир и сигурност,
4. Отбелязва, че прилагането на вътрешни правни норми, отнасящи се към срока за давност по отношение на обикновени престъпления, към военни престъпления и престъпления против човечеството е въпрос, предизвикващ сериозна загриженост на световното обществено мнение, тъй като то пречи на съдебното преследване и наказание на лица, отговорни за такива престъпления,
5. Признава необходимостта и навременността на утвърждаването в международното право на принципа, че не съществува ограничение по отношение на времето спрямо военни престъпления и престъпления против човечеството, и осигуряването на универсално приложение на този принцип.

Член 1
Срокът за давност не се прилага по отношение на следните престъпления независимо от времето на тяхното извършване:
а) военни престъпления, както те се определят от Статута на Нюрнбергския международен военен трибунал от 8 август 1945 година и се потвърждават от резолюции 3 /I/ от 13 февруари 1946 година и 95 /I/ от 11 декември 1946 година на Общото събрание на Организацията на обединените нации, по-специално "сериозните нарушения", изброени в Женевските конвенции от 12 август 1949 година за защита жертвите на войната;
б) престъпления против човечеството независимо от това, дали са били извършени по време на войната или в мирно време, както те се определят в Статута на Нюрнбергския международен военен трибунал от 8 август 1945 година и се потвърждават в резолюции 3 /I/ от 13 февруари 1946 година и 95 /I/ от 11 декември 1946 година на Общото събрание на Организацията на обединените нации, прогонване в резултат на въоръжено нападение или окупация и антихуманни действия, произтичащи от политиката на апартейд, а също така - престъпление на геноцид, определено в Конвенцията от 1948 година за предотвратяване на престъплението на геноцид и за наказание за него, дори ако тези действия не представляват нарушение на вътрешното право на страната, в която са били извършени.

Член 2
В случай на извършване на някое от престъпленията, упоменати в член 1 , разпоредбите на настоящата конвенция се прилагат към представители на държавните власти и към частни лица, които са извършители на някое от тези престъпления или са съучастници на такива престъпления, или непосредствено подстрекават други за тяхното извършване, или встъпват в заговор за тяхното извършване независимо от степента на завършеността им, също както и към представители на държавните власти, допускащи извършването им.

Член 3
Договарящите се държави се задължават да вземат всякакви необходими вътрешни мерки от законодателен или друг характер, за да осигурят в съответствие с международното право възможността за екстрадиция на лица, за които се говори в член 2 на настоящата Конвенция.

Член 4
Договарящите се държави се задължават да вземат в съответствие с тяхната конституционна процедура всякакви законодателни или други мерки, необходими да се осигури принципът на срока за давност и другите ограничения да не се прилагат във връзка с преследване и наказване на престъпления, посочени в член 1 и 2 на настоящата Конвенция, и там, където подобни ограничения съществуват, те да бъдат премахнати.