11. Субективна характеристика на престъплението в международното наказателно право

Вина
Вината е уредена в чл. 11 от НК. Изключващите вината обстоятелства са уредени в чл. 14 до 16 от НК.
Съгласно чл. 9, ал. 1 НК престъплението е във всички случаи виновно извършено деяние. Следователно без вина няма престъпление, няма и наказание. Вината е субективно свойство на престъплението, доколкото нейното съдържание това са психически процеси, реално протекли в съзнанието на дееца.

Вината има две основни форми:
1. Умисъл
2. Непредпазливост
Ако деянието не е нито умишлено, нито непредпазливо значи то е безвиновно.
Абсолютно задължителна предпоставка за поставянето изобщо на въпроса за вината е факта на реално извършено общественоопасно и наказателно противоправно деяние, което осъществява всички обективни признаци на законов състав. Едва при наличието на такова деяние може да се постави въпрос за наличие на вината.
Протеклите в съзнанието на лице психологически процеси не са вина от наказателноправна гледна точка.
Абсолютна предпоставка за вината е наличие на вменяемост. Без вменяемост няма вина.

Умисъл: Уреден е в чл.11, ал. 2 НК.
Има два вида умисъл:
1. Пряк
2. Евентуален (косвен) умисъл
Ако липсва прекия или евентуалния умисъл значи, че той липсва въобще. Съществуват различни разновидности на класификации на умисъла, но всички те се отнасят до допълнителни особености на умисъла.

Непредпазливост - Тя е уредена в чл.11, ал.3.
Тя се подразделя на самонадеяност и небрежност.
1. Самонадеяност - “Предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е мислел да ги предотврати”.

Небрежност - чл.11, ал.3. Деецът не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди.
При умисъл имаме предвиждане на последиците по принцип и в конкретния случай.
При самонадеяност само по принцип, но не и в конкретния случай.
При небрежност нито в конкретния случай, нито по принцип.

Изключващи вината обстоятелства
Чл. 14. (1) Незнанието на фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението, изключва умисъла относно това престъпление.
(2) Тази разпоредба се отнася и за непредпазливите деяния, когато самото незнание на фактическите обстоятелства не се дължи на непредпазливост.
Чл. 15. Не е виновно извършено деянието, когато деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици (случайно деяние).
Чл. 16. Не е виновно извършено деянието, което е осъществено в изпълнение на неправомерна служебна заповед, дадена по установения ред, ако тя не налага очевидно за дееца престъпление.

РИМСКИ СТАТУТ на Международния наказателен съд
Член 30, т. 1 от Римския статут на Международния наказателен съд се установява по принцип умишлената форма на вината – едно лице носи наказателна отговорност и подлежи на наказание, само ако елементите, които съставляват обективната страна на престъплението, са осъществени умишлено и съзнателно.
В разпоредбата се правят две уточнения:
- отнася се за за престъпления от компетентността на Съда, а те са само умишлени;
- прави се уговорка „освен ако е предвидено друго”.
От тази разпоредба могат да се направят следните изводи:
- престъпленията от компетентността на Съда са същинските или типичните международни престъпления;
- престъпленията с международен характер или елемент не са от компетентността на Съда;
- формата на вината е винаги умишлена;
- в този статут не се дава определение на непредпазливостта.

По смисъла на член 30, т. 2 от Римския статут на Международния наказателен съд, лицето действа умишлено, когато:
(a) цели да извърши деянието и (b) цели да причини последиците или осъзнава, че те ще настъпят при нормално развитие на събитията;

По смисъла на член 32, т. 1 от Римския статут на Международния наказателен съд, фактическата грешка съставлява основание за изключване на наказателната отговорност, само ако елиминира субективната страна, изисквана за престъплението. Това означава, че деецът не знае или на съзнава фактически обстоятелства, принадлежащи към състава на съответното международно престъпление.

По смисъла на член 32, т. 2 от Римския статут на Международния наказателен съд, юридическата грешка относно това, дали определено деяние съставлява престъпление от компетентността на Съда, не е основание за изключване на наказателната отговорност. Но тя може да бъде такова основание в два случая:
- когато елиминира субективната страна, изисквана за това престъпление;
- при изпълнение на заповед на правителство или военен или цивилен началник, ако:
(a) лицето е имало юридическо задължение да се подчини на заповедите на съответното правителство или началник;
(b) лицето не е знаело, че заповедта е неправомерна; и
(c) заповедта не е явно неправомерна.

Заповедите за извършване на геноцид или престъпления срещу човечеството са явно неправомерни по смисъла на този член.