3. Основни етапи в развитието на международното наказателно право

Разграничават се два основни периода в развитието на международното наказателно право – период след Първата световна война и период след Втората световна война. С приемането на Римския статут на Международния наказателен съд от 17 юли 1998 г. се поставя началото на третия период от развитието на международното наказателно право.

Случаи на международно или междудържавно сътрудничество в борбата с отделни престъпления до Първата световна война:
1. В договора на египетския Фараон Рамзес II с царя на хетите Хаттусили III от 1296 г. преди новата ера се казва: „Ако Рамзес II се разгневи на своите роби, когато те направят въстание, и тръгне да ги усмирява, то заедно с него е длъжен да действа и царят на хетите”;
2. В мирния договор между Атина и Спарта от 421 г. пр. н. е. се съдържат задължения за Атина да оказва подкрепа на Спарта в случай, когато въстанат робите;
3. Между Русия и Византия се сключва договор през 911 г. относно отговорността за убийство, грабеж, кражба, умишлен побой и други злодеяния;
4. Първите международноправни запрети се отнасят за търговията с роби;
• На Виенския (1815 г.) и Аахенски (1918 г., Аахен е град в Северен Рейн-Вестфалия, Германия, разположен близо до границата с Белгия и Холандия и на 65 км западно от Кьолн. Той е най-западно разположеният град в Германия. ) конгреси се осъждат робството и търговията с роби и тези деяния се признават за престъпления;
• По време на Берлинската конференция (1885 г.) се подписва Генерален или Общ акт за Конго, с който се установяват забрани за тези античовешки престъпления;
• Брюкселката конференция (1890 г.) възлага на държавите да приемат закони за наказателна отговорност при търговия с роби;
5. Парижката декларация за принципите на международното морско право (1856 г.);
6. Международната конвенция за запазване на подводните телеграфни кабели (1884 г.);
7. Правилата за предотвратяване сблъсквания на кораби в морето (1889 г.)
8. Женевската конвенция за подобряване участта на военни в сухопътната война (1864 г.);
9. Санкт-Петербургската декларация за забрана на взривяващи се и запалителни куршуми (1868 г.);
10. Първата Хагска конференция от 1889 г. се приемат три конвенции и три декларации за мирното уреждане на международните конфликти и за законите и обичаите на сухопътната война, както и относно забраната да се хвърлят снаряди и избухливи вещества или да се употребяват снаряди, предназначени единствено за разпръскване на задушливи и отровни газове, или куршуми, които лесно се пръскат или сплескват в човешкото тяло.
11. Втората международна конференция за мир (Хага, 1907 г.), приема тринадесет конвенции за:
• Мирно уреждане на международните конфликти;
• Ограничаване на употребата на сила за събиране на договорни дългове;
• Започване на враждебни действия;
• Законите и обичаите на сухоземната война;
• Режима на неприятелските търговски кораби при започване на война;
• Превръщането на търговските кораби във военни единици;
• Поставянето на подводни мини, които се взривяват автоматично при досег;
• Бомбардировките от морски сили във време на война;
• Ограничаване на правото на залавяне в морската война и други.
12. През 1899 г. в Лондон се провежда конгрес за борба с търговията на жени с цел разврат, а по-късно се приема Международна конвенция за пресичане на търговията с жени (1910 г.).

I. Период след Първата световна война
След Първата световна война в Обществото на народите се полагат усилия за изработване на общо понятие за агресия и съдържанието за агресивната война, както и за разграничаване на отбранителна война от превантивна война или превантивни военни операции.
1. Съществено значение има Договорът за забрана на войната като оръдие на национална политика, наричан още Пакт Бриан-Келог, подписан на 27 август 1928 г. от 63 държави. Пактът е създаден по идея на френския министър на външните работи Аристид Бриан и държавния секретар на САЩ Франк Келог през 1927 година по случай 10-годишнината от включването на САЩ в Първата световна война. Договорът е в основата на Споразумението между Великите сили за създадения през 1945 г. Международен военен трибунал в Нюрнберг.
2. Женевската конвенция за забрана на търговията с жени и деца от 1921 г.
3. Между двете световни войни се увеличават случаите на вътрешен и международен тероризъм – убийства на дипломати и държавни глави, на обществени и политически дейци, атентати и взривявания на сгради и други. Правителствата на редица държави са заставени да приемат на 16 ноември 1937 г. в Женева два изключително важни международни акта: Конвенция за предотвратяване на тероризма и неговото наказване и Конвенция за създаване на Международен наказателен съд.

II. След Втората световна война
1. На 20 ноември 1945 г. в Нюрнберг – града, в който нацистите са провеждали своите конгреси – е започнал своята работа Международният военен трибунал, пред който са били изправени да отговарят за своите престъпления повечето от най-активните държавни ръководители и партийни дейци на нацистка Германия.
Международният военен трибунал бе създаден по инициатива на трите основни държави от Обединените нации – СССР, САЩ и Великобритания. Още преди края на Втората световна война ръководителите на трите държави, обявяват твърдата си воля да предадат на съд всички виновни за тези престъпления лица. В декларацията от 30 октомври 1943 г., подписана от Рузвелт, Сталин и Чърчил, категорично се заявява, че виновните ще бъдат намерени “дори на края на света”, за да бъдат предадени на правосъдието. В декларацията специално отношение е проявено към “главните престъпници”, чиито деяния не са свързани с определени географски райони. Този именно пункт от декларацията бе правната основа, върху която по-късно стъпи решението за създаване на Международния военен трибунал.
Решението за създаване на трибунала бе прието на 8 август 1945 г. със Съглашението между правителствата на СССР, САЩ, Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия и временното правителство на Република Франция за съдебно преследване и наказване на главните военни престъпници от европейските страни на Оста. В чл. 1 на Съглашението се постановява:
“Да се учреди след консултации с Контролния съвет в Германия Международен военен трибунал за съдене на военните престъпници, престъпленията на които не са свързани с определено географско място, независимо от това дали ще бъдат обвинени индивидуално, или като членове на организации или групи, или в едното и другото им качество.”
Международният военен трибунал се състои от четирима съдии – представители на СССР, на САЩ, на Великобритания и Франция. Председател на трибунала е сър Джефри Лоренс, Великобритания. Всяка от четирите държави има свои представител и в обвинителната власт.
Обвиняеми в процеса са Херман Гьоринг, Рудолф Хес, Йоахим фон Рибетроп, Вилхелм Кайтел, Алфренд Розенберг и други - общо 22 души. Един от тях – Мартин Борман – е осъден задочно. Всички обвиняеми имат защитници – адвокати.
Първото заседание на Международния военен трибунал започва на 20 ноември 1945 г. в 10 часа, а последното – когато се произнасят присъдите е на 1 октомври 1946 г. За тези десет-единадесет месеца трибуналът извършва огромна работа. В 403 открити съдебни заседания са разпитани стотици свидетели, прочетени са хиляди писмени показания, обсъдени са множество документи. Подсъдимите не са се признали за виновни в извършването на престъпления против мира, човечеството и военните престъпления.
Присъдите на Международния военен трибунал: дванадесет души – Херман Гьоринг, Йоахим фон Рибентроп, Вилхелм Кайтел, Ернст Калтенбрунер, Алфред Розенберг, Ханс Франк, Вилхем Фрик, Юлиус Щрайхер, Фриц Заукел, Артур Цайс-Инкварт, Алфред Йодъл, Мартин Борман са осъдени на смърт чрез обесване. Трима души – Рудолф Хес, Валтер Функ и Ерих Рьодер – са осъдени на доживотен затвор. Трима души - Ханс Фрицше, Франц фон Папен и Ялмар Шахт - са оправдани, а останалите подсъдими са осъдени на различни срокове затвор.
На 16 октомври 1946 г. присъдата на осъдените на смърт е изпълнена в нюрнбергския затвор. Не е изпълнена присъдата единствено на Херман Гьоринг, който два часа преди изпълнението й се самоубива, поглъщайки цианкалий.

III. С приемането на Римския статут на Международния наказателен съд от 17 юли 1998 г. се поставя началото на третия период от развитието на международното наказателно право.