7. Международни договори на българската държава

Официални държавни документи, те отразяват положението, мястото на БД в международните отношения на Балканите и в Европа. Разкриват българските владетели като едни дипломати и всичко това определя тяхното значение за българската история и ИБДП. Достигат до нас на чужд език, но това не променя съдържанието и значението им. Най-важното е, че са един достоверен документ с богата историческа и правна информация. Повечето от международните договори са договори между България и Византия и това е естествено като се има предвид, че двете държави са съседни, живеят в мир, воюват и договорите между тях имат за цел да регулират отношенията да решат определени проблеми възникнали между тях. Първият е договорът подписан 681 с подписите на Аспарух и Константин ІV Погонат. Сведения дават Теофан и Никифор /византийски летописци/. Те влагат своето лично отношение като свидетели на събитията и го представят от гледна точка на своето отношения и свързано с византийската империя. Така или иначе ни интересуват фактите и разсъжденията върху това, което казват. Договорът има значение, че Византия признава създаването на БД, върху територии които дотогава са били нейно притежание – става дума за международното признание на новосъздадената БД. Едва ли виз. Император е допускал, че в бъдеще така могат да се развият отношенията между България и Византия. Така или иначе България остава трайно на тази територия. Вторият договор между Българя и Византия е сключен през 716 г. от хан тервел и император Теодосий ІІ, отново Теофан съобщава за него, този договор има предистория – свързана с борбите за императорския престол и намесата на българссския кан в тези борби. С помощта на кан Тервел, Юстиниан ІІ възстановява своята власт, получава титлата кесар и областта Загора. Самият договор е сключен през 716, ззначително по-късно и има няколко клаузи: На първо място – се определя границите между двете държави, нова аграница включва областта Загора, с втоото постановление империята се задължава да плаща военен трибут на България /продължение на подобен текст в първия/, следващата – заимноо задължение от двете страни да разменят емигрантите уличени в заговор между законното правителство на своята държава; Можем да предполагаме че става дума за опит на виз. Император за по-нататъшна намеса на бълг. Владетел във императорския двор. Четвъртият – регулира търговските – изисква стоките да бъдат с пломба и печат, тази клауза отговаря на интересите на двете страни, като се има предвид, че търговският път към Централна и Западна Европа от Византия преминава през Балканите. Важно е това, че този договор осигурява мирното развитие на България и създава условия за нейния стопански развитие. Договорът има значение не само за отн. между двете страни, но и влиза в историята на европейската дипломация с това че е първият договор в Средновековна Европа, в който наред с всички останали въпроси се уреждат и чисто търговски /стопански/ въпроси. Друг доовор е между хан Омуртаг и виз. Лъв V Арменец 814-15, не е уточнена датата. Сведения освен от виз. Летописци и в надписите около Шумен, скючва се скоро след възцаряването на Омуртаг на престола, а формалният повод е едно поражение на българската войска, но това не е основание да го наречем следвоенен договор, напротив той отразява желанието двете страни да живеят в мир и добросъседство, сключен е за 30 години. С него се утвърждава новаа българска граница. Освен това договорът предвижда взаимна размяна на пленници или тяхното откупуване. Можем да кажем, че тази клауза отразява желанието на бълг. Владетел да пресече проповядването на християнството в пленените византийски войници във вътрешността на страната. Този договор има и още една особеност – не е нарушен през тези 30 години. Следващият – договорът от 896 г. между цар Симеон и Лъв VІ Философ. Сведения за него ни дават Йона Рунада и Кирил Сакедрин. Този договор има също интересна предистория, тя е част от отношенията между двете страни, след като се възкачва на пестола, Лъв VІ Философ, решава да премести ългарското тържище от Цариград в Солун. Това естествено засяга икономическите интереси на България, но това решение е насочено срещу авторитета, себелюбието на българския владетел, предвид неговите амбиции за разширяване на БД. Дипломатическите усилия не дават резултата и в резултат бълг. Владетел е принуден да започне военни действия. Може да се каже, еч това в Европа е първата война по такъв повод. Договорът слага край на търговската война между двете страни. С него се утвърждава постоянният данък във вид на подаръци, които Византия трябва да плаща на БД Отличителна черта на договора е че въпреки че се сключва след една победна война, никакви териториални въпроси не се застъпват в него. Причината е че цар Симеон търси едни по-мащабни промени и разширяване на територията на държавата.
Следващ договор – договорът между цар Петър и император Роман Лакапин 927 г. Сведения Симеон Логотет, Лъв Граматик, договорът се сключва в особена ситуация, страните са в състояние на война, готвят се за нова война, двете страни са обезкървени от продължителни военни действия, стремят се да търсят мира. Българският владетел не е в състояние да продължи делата на цар Симеон и предлага мир. Византия приема това с облекчение. Договорът решава и задоволява интересите и на двете страни. Византия постига това, което не успява да постигне със силата на оръжие, а именно - България се отказва от завоюваните през 913 г. от Симеон земи. От своя страна Византия признава титлата на Петър „цар на българите” , както и пълна независимост на БЦ, начело с ?. Византия се задължава да продължава да плаща военния данък, с договора от 896 г., потвърдена е и взаимната размяна на пленници. Още една отличителна черта – скрепен е с женитбата на цар Петър, за внучката на Роман Лакапин – Мария Следващия договор – 1187 г. между н братята Асен и Петър и Исак ІІ Ангел. За него ни съобщава Никита Хониат. Възстановената Втора БД получава признанието на Византия. Значението е безспорно, ясно и може да се сравни с договора от 681 г. През 1201 г. цар Калоян подписва договор с виз. имп. Алексей ІІІ Ангел, отново сведения дава Никита Хониат Утвърждават се новите граници, близки до границите на България преди падането под византийско робство. Друг важен договор е този от 1235 г. подписан от Цар Иван Асен ІІ, и никейския Йоан ІV Дука Ватаци. Сведения от писанията на Георги Акрополит, както и от Бориловия синодик. Характерното за този договор е, че се признава присъединяването на част от Източна Тракия към България, но най-важното - с този договор се признава независимостта, самостоятелността на БЦ, архиепископ Йоан е провъзгласен за патриарх, така след повече от 200 години българската патриаршия е възстановена и разбира се този договор е интересен с това, че е скрепен със сватбата на 9-одишната Елена със 17-годишния Ласкарис, една от сватбите на Иван Асен ІІ
Следва да се посочи в списъка и договорът подписан от Михаил ІІ Асен и Република Дубровник от 1253 г. С този договор се създава военен съюз между двете държави срещу сръбския крал Стефан Урош І, който започва военни действия срещу Дубровнишката република. Този договор е по-важен с това, че урежда търговските отношения между двете държави; дава право на свободна търговия на територията на двете страни; урежда имуществените въпроси свързани с търговската дейност; задължава всяка от страните по договора при евентуална смърт на търговеца да предаде имуществото му на неговите наследници; признава се правото на съдебни дела във всяка страна без заплащане на съдебни разноски. Този договор не само разкрива добрите търговски отношения между двете страни, но и дава една нова перспектива за тяхното развитие. Ако трябва да обобщим вниманието се насочва към това, че всеки договор се сключва в определена ситуация – икономическа, военна, политическа, всеки договор идва да реши и разрешава определени проблеми, всеки договор има конкретно съдържание, всички договори се различават в това отношение, и най-важното тези договори са едно доказателство, че българските владетели защитават държавните интереси на царството по един безспорно убедителен и достоен начин и представят българските владетели като едни добри дипломати.

Първо на двете БД – първа и втора, акцентът е върху местно управление устройство, данъчна уредба, съдебна система.
Да се направи сравнение между уредбата на Първа и Втора БД, да се видят различията, резултат от развитието на феодализма и резултат от обстоятелството, че е прекъснат естественият исторически ход и може да се каже, че Втората БД се създава като една нова държава, която не може да черпи от традициите и опита на първата БД. Втората БД се създава по модела на организация на държавата и на живот в царския двор по подобие на виз. империя. Това не е случайно - първо защото по време на византийското господство е създадена организация на управление на данъчна система и пр. и от друга страна – Византия е една развита образцова в това отношение държава, от която може да се черпи опит, съсед е за зло или добро и не на последно място трябва да се има предвид и обстоятелството, че българските владетели са искали да създадат държава равна по сила и мощ на византийската и самите те да имат самочувствието и достойнството на византийските владетели. Действително 13-14 век БД достига този разцвет на развитие. Да се обърне внимание на тази така наречена патримониална теологична същност или разбиране на държавата. Става въпрос за обосноваване на разбирането че държавата е имущество /патримониум/ на владетеля и разбирането се свързва с постановката, че властта на владетеля е от бога. Така се обосновава неговото пълно господство, което се разпростира върху всички области и сфери на обществено-политическия, военния и религиозния живот. Да се отбележи една особеност с византийския модел - за разлика от Византия личното имущество на бълг. владетел, не отделено, то е общо, той владее в този смисъл не само населението, но и държавата и може да се разпорежда с него както иска, докато във Византия императорът има лично богатство отделено от хазната. Затова че е изгубена политическата и историческата традиция, нарушен е естествения ход на това развитие, се вижда когато се направи една съпоставка на уредбата, когато се види какви са наименованията на отделните длъжности, във Втората БД няма и помен от старите имена характерни за държавните и политически длъжности от Първата БД. Напротив защото се възприема виз. модел, наименованията следват точно наименованията във виз. двор, те са възприети и като длъжности и като наименования. Това е една съществена отлика от гледна точка на подобно сравнение. Има нещо еднакво и то трагично в развитието на двете държави, краят на първата настъпва с падане под византийско владичество, а краят на Втората БД – с падане под османско владичество. Причините са различни – вътрешни и международни, но се коренят в самото развитие на държавата – отслабване на царската власт, междуособиците, които започват, и всичко това довежда до невъзможност българската държава да се противопостави на нашествието. Що се отнася до Османското нашествие, трябва да се има предвид и международни фактори – невъзможността на балканските владетели да се обединят, безразличието на Европа / по-точно тънките сметки, които си правят западните дворове/, Когато говорим за Втората БД трябва да посочим, че има една разгърната финансова и данъчна система, възприета от Византия, останала като наследство от виз. робство и доразвита по-нататък, става дума за набирането на преки и косвени данъци, такси, глоби, ангария и като цяло на тази основа можем да направим извода, че местното население не живее по-добре от тази гледна точка, отколкото по времето на виз. господство. Разбира се в Първата и Втората БД има известни исторически части, които са ви известни като тук не е необходимо да се стига до подробности кой цар кога е царувал, важното е да се акцентира върху държавното устройство.
Обичайно писано право - след покръстването възниква необходимост от ново законодателство, което да отговори на новите цели на държавата, тогава възниква писаното право, то трябва да се разглежда като реципиирано от Византия /византийската еклога, Земеделския закон, междинно отношение – славянската еклога, с цел приспособяване към българските условия/, вторият път на създаване, - създаването на оригинални български закони – Законът за съдене на людете – оригинален български ,специален наказателен, светски, който се явява част от законодателството създадено след покръстването и се отличава с това, че има за цел да осигури възприемането на християнството като официална религия. В тази връзка една особеност – писаното право въпреки, че е държавно, официално, не заменя, не отменя обичайното право, двете правни системи продължават да действат, т.е. правната система включва и обичайното и писаното право. Това е една особеност, която трябва да имате предвид, която е характерна за създаването на българската правна система през Средновековието, запазва се и обичайното и писаното, действат едновременно, това е така защото обичайното има традиции, то е познато достъпно за цялото население, докато писаното право се налага по-трудно, няма достатъчно подготвени съдии, които да го прилагат, няма възможност да достигне до цялото население и не на последно място, то не обхваща всички проблеми, които трябва да реши едно законодателство, то не е в такъв разгърнат вид, за да може да наложи премахването на обичайното право с цел именно писаното право да остане единственото и господстващото. Това че то не обхваща всички области, всички отрасли,не може да разреши всички възникнали проблеми обективно налага запазването на обичайното право. Трябва да се обърне внимание и на това, че писаното право съдържа в себе си норми на обичайното право – има преливане на норми от обичайното, в писаното, характерно и за Земеделския закон, и за еклогата и за Закона за съдене на людете. Това облекчава съжителството и едновременното прилагане на двете еклоги, това продължава и по време на Първата БД след покръстването и Втората БД. Трябва да се обърне внимание на факта, че след покръстването, обичайното на основата на наложения вече славянски език и формираната народност, не е само обичайно право на славяните и обичайно право на българите капсулирани в техните общности, именно езикът, законът, писмеността, религиите, позволяват да се разреши този проблем и да се формира българската народност и се създава и българското обичайно право. Обичайното право до покръстването е на славяните, то се признава и прилага в тяхната общност и на българите и се прилага в тяхната общност, независимо че налага формирането на нови правови норми, но този процес получава истинско развитие и завършек след покръстването - езикът, религията, писмеността, законът и формирането на българската народност.

Феодалните имунитети - говорихме за тях, когато представяхме царските грамоти, всичко, което говорихме за съдържанието, как чрез тях владетелят дарява собственост, привилегии, се отнася и за имунитетите – волята на владетеля да отстъпи определени права, територии на светски феодал или на манастир, Имунитетът може да бъде административен, съдебен, финансов, и чрез тях владетелят се самоограничава, /видяхме че царската грамота забранява на държавния служител да се меси в живота на дарения манастир/, същото се отнася и до имунитета - давайки финансов имунитет на феодала да събира данъци. Феодалният имунитет като такъв е типичен за цяла Средновековна Европа, през 13 – 14 в. в разцвета на феодализма се развива тази система на феодални имунитети.