6. Стълкновителни /отпращащи/ норми – структура, видове. Признаци за определяне на приложимото право. Принципът на най-тясната връзка.

1. Структура на стълкновителната норма
Стълкновителната норма съдържа три елемента, които пораждат известна особеност в сравнение с тези на типичната правна норма.
1.1. Хипотезис - обхваща обем от правни норми, най-често описани като правен институт, който институт се урежда от посоченото в нормата приложимо право (пример за институти: дееспособността в чл. 50-52 КМЧП; владението в чл. 64 КМЧП)
1.2. Привръзка - нейната задача е да посочи правото, което следва да се приложи. (пример за привръзка: отечествено право (за дееспособността) чл. 50-52; правото на държавата в който вещта се намира (за владението) чл. 64 от КМЧП.
1.3. Санкция - това са неблагоприятните последици, ако стълкновителната норма не бъде спазена. Пряка неблагоприятна последица от неспазването ѝ е посочена в чл. 44, ал. 2 от КМЧП, съгласно която норма, неспазването на стълкновителна норма е основание за обжалване на постановения акт.

2. Видове стълкновителни норми
2.1. Едностранни стълкновителни норми – подход, наричан още „унилатеризъм”.
Когато указанието/привръзката за приложимото право насочва правоприлагащия орган единствено към собственото му право (право на съда – lex fori). Този подход е изоставен в новия КМЧП. Създадените по този начин стълкновителни норми се наричат едностранни, защото единствената възможна посока в която те отпращат е навътре – вътре в собственото право.
2.2. Двустранни стълкновителни норми – подход, наричан още „билатерализъм”.
При този подход законодателят посочва кое е правото, което ще регулира отношението чрез стълкновителна норма. Това право може да бъде както собственото право на правоприлагащия орган така и чуждо право. При двустранната норма чуждия и местния закон са равнопоставени. Потенциално нормата отпраща в две посоки – „навътре” към собственото право или „навън” към чуждо право. Именно поради това тя се нарича двустранна стълкновителна норма. Новият КМЧП определя приложимото право единствено чрез използването на двустранните стълкновително норми (т.е. не се използват едностранни).

3. Признаци за определяне на приложимото право
Привръзката / указанието за приложимото право се формулира по общ начин – чрез определен и съществен за съдържанието на правоотношението критерии. Такива съществени за правоотношението критерии са например гражданството на лицето, местонахождението на вещта, и т.н. всички тези критерии се наричат фактор на привързване. Всеки национален законодател определя кой критерии е най-свързан с конкретното правоотношение или по скоро кой критерии се намира в най-тясна връзка с конкретното правоотношение.

4. Принципът на най-тясната връзка
Така както всяка държава в границите на своя законодателен суверенитет притежава правото самостоятелно или в сътрудничество с други държави да урежда едно отношение, е възможно да възникне случаи когато едно отношение е уредено от две или повече държави. В тези случаи връзката на отношението с някои правни системи е по-тясна от връзката с другите правни системи.
При определянето на приложимото право се търси не достатъчната, а най-силната връзка между отношението и закона. Основен принцип на българското МЧП е положението, че „частноправните отношения с международен елемент се уреждат от правото на държавата, с която те се намират в най-тясна връзка”. Този принцип се отнася до всички разпоредби „относно определянето на приложимото право” - чл. 2, ал. 1 КМЧП.