3. Източници на международното частно право. Видове. Ролята на международните организации за развитието на източниците на МЧП. Международно частно право на ЕС.

1. Видове източници: вътрешноправни - вътрешни и международноправни - външни.

1.1. Вътрешни източници на правото - ако съответният акт е приет самостоятелно от отделна държава по реда на нейното вътрешно законодателство.
1.2. Външни източници на правото - ако актът е приет в условията на международно сътрудничество и чрез международно договаряне.

Международно частно право на ЕС
Под МЧП на ЕС следва да се разбират единствено нормите, които са създадени не от отделните държави, а са създадени в рамките на ЕС.

2. Източници
2.1. Учредителни договори – Договор за функциониране на ЕС /ДФЕС/
На най-високо място в йерархията на актовете, като източник на норми на европейското МЧП е ДФЕС (Договор за функциониране на ЕС). В него няма само разпоредби относно компетенстността на ЕС, но има и конкретни норми, които пряко уреждат отношенията с международен елемент. В ДФЕС има определени 4 основни свободи на движение (свободно движение на стоки, лица, услуги и капитали) и ако националните норми на МЧП на някоя държава осуетяват упражняването на тези свободи следва стълкновителните норми на съответната държава-членка да бъдат отклонени и да не се приложат. С този договор се очертават границите на тези свободи и те не могат да бъдат преминати от никое законодателство. Друга норма (в ДФЕС), отнасяща се до МЧП е например тази, забраняваща всякаква дискриминация, основана на гражданство.
Нормите на ДФЕС имат пряко действие - т.е. в един международен граждански процес, всяка от страните може да се позове директно/пряко до негова разпоредба, без да е нужно преди това посочване на наша стълкновителна норма.

2.2. Договорът за присъединяване на България към ЕС - АУП
Договорът за присъединяване и по-специално /АУП/ Актът относно условията за присъединяване на България към ЕС, обнародван през 2006 г., съдържа разпоредби, отнасящи се до българското МЧП. Поначало тези разпоредби не се отнасят пряко до уредбата на частноправните отношения с международен елемент, а създават задължения за България в тази област. Някои от нормите в АУП обаче имат характер на преки норми на МЧП и гражданите на държави-членки могат да се позовават на тях пред правоприлагащите органи (пример: режимът на българските работници в чужбина)

2.3. Регламенти
Регламентите (виж за регламент в Wikipedia) са едни от основните източници на МЧП. Всеки регламент е пряко приложим у нас и обвързва България (така в ДФЕС пише, че след 2007 всички регламенти влизат в сила и в България). Когато излезе един регламент, същият не е необходимо да преминава през каквото и да е било законодателно действие, а се прилага пряко. Всяка държава-членка не трябва да затруднява прякото му прилагане. Държавите-членки не могат да предприемат каквито и да е мерки, които биха скрили общностната природа и последиците на която и да е норма на регламентите от хората. Регламентът се обнародва в официален вестник и влиза в сила в указаната в него дата, а ако няма посочена дата - след 20 дни.
Целта на регламентите е постигането на хомогенно право на територията на целия ЕC. Те са задължителни в своята цялост за всички страни членки.

2.4 Директиви
Директивата (виж за директива в Wikipedia) е акт, който обвързва България по отношение на дължимия резултат, като оставя на националните власти свободата да изберат формата и начина на въвеждането и в действащото право. Тя няма пряко действие. Тя казва само какви резултати трябва да се постигнат. Съществуват две хипотези:
- когато директивата е транспонирана (въведена) в българското право в указания в нея срок, тя започва да действа като национален акт и не се различава от другите закони, кодекси и т.н., т.е. тогава страна в делото може да се позове на нея.
- когато директивата не е въведена в българското право, всеки правен субект може да се позове пряко на директивата пред българския съд, но не в отношенията между субектите в спора, а в отношение с държавата, с публичноправни институции.

2.5. Решения
Решенията на Съвета или на Комисията могат да са източник на норми. Съгласно ДФЕС решението е обвързващо в своята цялост за онези, до които е адресирано.

3. Тълкувателни решения на Съда на ЕС
3.1. Според ДЕО (Договор за създаване на Европейската общност от 1957 г., Рим) – съществува "обща тълкователна компетентност" – всеки съд може да направи искане за преюдициално тълкуване, дори първоинстанционния. Но съгласно друга разпоредба на ДЕО, с цел ограничаване на активно легитимираните лица - активно легитимирани да поискат тълкуване са били единствено националните юрисдикции, чиито решения не подлежат на обжалване по националното право (ВАС и ВКС). Всички решения на Съда на ЕС (СЕС) направени по времето на ДЕО запазват действието си и при ДФЕС.

3.2. Според ДФЕС (Договор за функциониране на ЕС) – СЕС тълкува единствено нормите на ЕС и цели еднообразното тълкуване и прилагане на правото в ЕС. Активно легитимиран да поиска тълкуване е всеки български съд (без арбитражните съдилища). Националния съд преценява дали общностната норма се нуждае от тълкуване или не. Заключението на СЕС обвързва националния съд, който го е поискал, но на практика тези заключения действат спрямо всички (националният съд преценява дали общностната норма се нуждае от тълкуване или не).