26. Създаване на наказателно процесуално право

Регламентира се със Закон за углавното съдопроизводство от 1897 г. /ЗУС/ До приемането на закона наказателният процес се осъществява в съответствие, с разпоредбите на глава трета на Временните правила за съдебно устройство на България, разработени от ВРУ. Предвид на това, че се доказват в практиката, усвояват се, българският законодател реципира Законът за углавното право /?/ от руския Закон за углавното съдопроизводство от 1864 г. Особено важно е, когато се готвим да може да се направи оценка на онези различия които съществуват между гражданския и наказателния процес. При наказателния процес, за разлика от гражданския се решава конфликт между интересите на държавата и личността, регистрира се държавната претенция върху нарушителя на закона, предвид на това основната задача на закона е да регламентира начините, чрез които ще се реализира наказателната претенция на държавата срещу личността, извършила престъпното деяние. Съдебното преследване се възбужда както от длъжностни, така и от частни лица. Наказателният процес се основава на принципа на официалността – това означава че държавните органи – полиция, съдебни следователи, прокурори, съдии са длъжни да разкрият извършителя на престъпното деяние, да съберат обвинителен материал, да изяснят материалната истина и да приведат установената присъда в изпълнение. Този принцип заляга в основата на закона. Наказателният процес преминава през две фази – досъдебна и съдебна. Досъдебната фаза е предварителното производство, което се осъществява в две форми – като дознание само чрез полицейските органи и като предварително следствие при по-значимите дела. Предварителното производство има следната цел: да докаже факта на извършеното престъпление и да се съберат доказателства за него. Полицейското дознание се извършва когато признаците на престъплението са съмнителни, когато на мястото на произшествието има такива признаци или когато полицията е известена за извършеното престъпление. Полицията има право да събира всички сведения, веществени доказателства, но няма право да прави обиск. След пристигане на съдебния следовател, полицията му предава цялото производство и прекратява своите действия. Оттук нататък предварителното следствие се образува от съдебния следовател само когато е налице законен повод при съдействието на полицията и под надзора на прокурора. Такъв законен повод за започване на предварително следствие може да бъде заявление на частно лице, съобщение от длъжностни лица, самопризнание, това може да стане и по усмотрение на съдебния следовател. Започнатото предварително следствие може да се прекрати само от съда, единствен той има правото да прекрати това започнато следствие. С цел да не се отклони обвиняемият от следствието, законът предвижда следните мерки: подписка, поръчителство, залог и поставяне под стража. Трябва да посочим, че законът дава право на конкретната мярка да се определя от социално-икономическото положение на лицето т.е. законът казва, че трябва да се вземе предвид положението на лицето в обществото. След свършване на предварителното следствие, събран е обвинителният материал, /доказателства, разпити и т. н./, съдебният следовател препраща делото на Окръжния съд /ОС/ и той изготвя обвинителен акт. В този обвинителен акт , прокурорът трябва да се произнесе дали делото подлежи под ведомството на прокурорската власт, дали следствието е извършило необходимите действия в пълнота, трябва ли да се подведе обвиненият под съд или делото да се прекрати. Заключението на прокурора за предявяване обвинения пред съд се излага във формата на обвинителен акт, той го прави, внася го в съд и оттам нататък започва така наречената съдебна фаза. Обвинителният етап, трябва да бъде изготвен за 7 дни от прокурора. Съдебната фаза включва следните етапи: на първоинстанционно производство, поначало това са окръжните съдилища, при по-малки провинения могат да бъдат и мировите съдилища, втора инстанция – въззивно производство – апелативните съдилища, когато първа инстанция е окръжен съд, или окръжните – когато първа инстанция са мировите съдилища. На втора инстанция делото се разглежда по същество със събиране на нови доказателства и трета инстанция – касационно производство при ВКС. Така законът установява, така нареченото триинстанционно разглеждане на делата. По повод на тези приказки на специалните съдилища трябва да кажа, че по времето на Стамболийски също се търси такъв вариант на Окръжен съд който да бъде една единствена инстанция за такива наказателни дела, отхвърлено е и се чака удобно политическо време, но то така и не идва и законът остава, а в 1934 година се стига до намаляне на инстанциите на две по наказателни дела. С цел да гарантира правата и свободите на българските граждани в закона са установени чрез изрични текстове следните начала, принципи – за състезателност, за гласност /публичност/, устност и народно участие в съдопроизводството. Началото на публичност или гласност означава решаването на делото и произнасянето на присъдите да става в присъствието на участващите в делото лица. Това изисква съдебните заседания да бъдат открити, в това число и за средствата за масова информация. Началата на публичност и гласност действат и в трите инстанции, състезателното начало, създава условие и изисква страните да водят процесуално състезание. В резултат на това обвиняемият от обект се превръща в субект на процеса. Създават се равни възможности на страните за участие в процеса. Законодателят се ръководи от разбирането, че съдът трябва да открие истината и затова допуска намесата му във воденето от двете страни състезание. В този смисъл трябва да кажем, че състезателното начало в наказателния процес се съчетава с инструктивното /съдебното/ начало. Това също е разлика в сравнение с гражданския процес. Началото на непосредственост означава, че съдебният състав има пряко отношение към цялото производство, има възможност да направи своето заключение въз основа на всички доказателства. Другото начало – началото на устност означава, че на всички лица се дава възможност да изкажат свободно своето мнение, позицията си и по този начин да защитят себе си или прокурорската защита. От гледна точка на приложението на посочените начала трябва да кажем, че наказателният процес е смесен – в първата фаза /досъдебната/ господстват следствените форми и прийоми, а във втората – състезателното начало. В закона заляга и началото на народното участие в процеса чрез института на съдебните заседатели. Този институт се въвежда със Закона за устройството на съдилищата 1880 г. Законът определя изискванията към съдебните заседатели, посочва точно в кои дела могат да участват като такива /в дела които се гледат в окръжните съдилища и да отбележа факта, че се избират по различни системи за да се направи този институт ефективен, но по различни причини това не се постига – избират се неподготвени хора, от друга страна защото тези избори се изкористяват, съдебните заседатели постепенно се превръщат в застъпници на политически интереси и не на последно място – самият механизъм не е добре организиран, защото в окръжния съд се взема и в Апелативния съд може без участие на съдебни заседатели/. Правят се усилия да се преодолеят слабостите с промени в закона и през 1897 г. се приема специален Закон за съдебните заседатели. Този институт се запазва и действа до 1922 г., когато правителството на Стамболийски го премахва и част от мотивите са именно тези. Това в общи линии е характеристиката на наказателния процес, важното е да се разберат фазите, целите на отделните фази, задълженията на отделните длъжностни лица и различията между гражданския и наказателния процес и са свързани с това кой има правото да предизвика, ход, съдържание, присъди.