2. Крумово законодателство или законодателство на хан Крум

Това е първият законодателен български документ, които ИБДП познава и изучава, единственият писмен правен паметник достигнало до нас от езическия период. Законите са издадени в началото на ІХ в, Законите достигат до нас благодарение на лексикона на византийския лексикограф Свидас /лексикон означава речник, справочник/, този лексикон е съставен през втората половина на Х в. освен това е първият и единственият източник, който потвърждава съществуването на Крумовите закони и благодарение на който са достигнали до нас. По-късно на закона са направени преводи и преписи на славянски език. Фактът че разполагаме с един единствен източник, написан век след царуването на българския хан, създава известни съмнения някои твърдения на автора, но не и относно съществуването и съдържанието на Крумовото законодателство.
Първата част на известието на Свидас има един легендарен характер – в нея се дава разговорът на българския хан с аварските пленници, като се поставя акцент върху отговорите за причините водещи до разпадането на Аварската държава. Става дума че на преден план се извеждат причините – взаимната клевета, пиянството, кражбите, лъжливия донос и пр. На основата на този разговор и извеждайки тези думи, Свидас прави извода, че хан Крум се замисля и издава своите закони. Не оспорваме историческия факт, оспорваме интерпретацията и извода, защото съдържанието на законите, отговаря на причините които посочват аварските пленници, водещи до гибелта на Аварската държава, но съдържанието на законите показва, че са създадени да отговорят на конкретни социални, икономически и политически условия, родени са в конкретна историческа ситуация, и показват една политическа далновидност от страна на българския владетел. Съвпадението е неслучайно – става въпрос за явления, деяния, които са общи, характерни за раннофеодалната средновековна държава, т.е. подчертавам че законите както и всеки друг закон са резултат от конкретна политика, резултат на конкретна икономическа и културна ситуация и са призвани да решат определени проблеми. Законите са породени от обективните икономически процеси – процесът на феодализация на българското общество, разслоението в него, така също и политическите процеси – политиката на българския владетел, насочена към разширяване на територията на държавата, централизиране на управлението и укрепване на ханската власт. Целта на законодателството е наказване на онези деяния, които представляват реална опасност за държавата, установения ред, властта на хана, да се установи нов ред, порядък и дисциплина в държавата. Чрез законите държавата взема в свои ръце защитата на интересите на членовете на обществото и регламентира престъпните състави, определя наказанията. Това е смисълът на закона и тогава, и днес. Съставите, които включва законодателството на хан Крум: ПЪРВИЯТ СЪСТАВ е за клевета /за лъжлив донос/ и той гласи следното – „ако някой обвини, наклевети някого, да не му се вярва докато вързан не се разпита и ако се окаже клеветник и лъжец, да се убива”. В този текст се съдържа една материално наказателна норма и една процесуална норма – престъплението е човекът обвинил някого, тъй като обвинителното наказание. Предвиденото наказание е най-тежкото/Смърт/, но смърт след доказване на вината, това е много важно. И ако се окаже клеветник и лъжец, да се убива. Процесуалната норма е строга и ясна – да не се вярва на думите на лицето, докато чрез разпит не се докаже истинността на думите му. Достигането до истинността става чрез физическо насилие, по пътя на самопризнанието и в резултат от него. Но такъв е общият принцип на средновековното инквизационно разследване. По-важното в случая е, че се ангажира държавата с разследването на деянието и, че присъдата се определя въз основа на доказани факти, дори на основата на признанието и самопризнанието изтръгнато чрез насилие. По-важното е, че държавата поема в свои ръце правораздаването. Определеното наказание смърт е тежко и говори за мащабите и характера на деянието. В този смисъл има определена превантивна норма. /смъртното наказание от възникването до днес е превантивната му норма/. Когато се казва „клевета, лъжа”, гледа се на малко по-горните етажи на властта – феодалната класа, недоволна от централизираното управление и налагането на силната власт на владетеля, в този смисъл законът има за цел да утвърди властта на българския хан в присъединените земи и да наложи неговото господство. Трябва да се отбележи и още един момент от гледна точка на целите на процесуалната разпоредба – да ангажира съдиите в търсене на истината, тя издига тяхното място в процеса. Макар и да звучат елементарно, тези норми имат смисъл във времето. ВТОРАТА РАЗПОРЕДБА визира така нареченото лично укривателство и кражбите – „не се позволява никому да набавя храна на крадеца и този, който се осмели да направи това, веднага да му се конфискува имота, а на крадеца да се пречупят пищялките”. Този текст също не трябва да се възприема елементарно и дословно, става въпрос не за някаква ней-дребна кражба, законодателят не визира кражбата като конкретно деяние, а като престъпление, нарушаващо държавния ред. В този смисъл, наказанието се отнася до всеки, който скрие извършителя , който окаже някаква помощ – чрез харна, убежище, укриване от властите и прочие. Затова наказанието е достатъчно тежко и строго – конфискуване на цялото имущество /втората по сила и суровост мярка след смъртното наказание/, като конфискуваното имущество по всяка вероятност отива в държавното съкровище, а има и традиция да се дава на бедните. Вторият състав визира кражбата като такава, тъй като не се уточнява конкретния обект на престъпление. Предвиденото наказание е типично средновековно наказание - членовредително наказание, което се среща и в другите закони. Обстоятелството, че кражбата се санкционира и се наказва по такъв суров начин, показва, че тя взема широки размери и представлява опасност за социалните устои на държавата, от гледна точка на това, че кражбата на собственост в средновековната държава води до увеличаване на личното богатство и преразпределение на основни средства на труда. След тази разпоредба е записано – „той /Крум/ заповяда да се изкоренят всички лози”. Предизвиква съмнения относно неговата автентичност, дали действително този текст се е съдържал в Крумовото законодателство. Това е съобщение за административна разпоредба на владетеля, да се изкоренят лозята, но в рамките на това изложение на законодателството тази разпоредба е пришита, в нея не виждаме наказанието, санкцията при нарушение, тя е дадена съвсем повествователно и това поражда разсъжденията, хипотезите, че може би е почерпена от други източници и е вкарана в Лексикона, но имаме съмнения, че може да бъде издадена. Но фактът, че е написана, не ни дава основание да мислим, че е измислена, а че е вземал други сведения, които говорят за законодателната дейност на българския владетел. ДРУГИЯТ НАКАЗАТЕЛЕН състав визира просяците – „ на всеки просяк да не се дава просто оскъдно, а в достатъчно количество, за да не се нуждае втори път, на този, който не постъпва така, веднага да се конфискува имота”. Императивната постановка не касае просещия, той е реално съществуваща личност, просенето е съществуващо явление, което крие опасност. Императивната постановка касае този, който трябва да удовлетвори молбата, та да не се нуждае втори път – т.е. не става дума за къшей хляб, не става дума за подслон за една вечер, става дума за решаване на важни и сложни социално-икономически проблеми с този закон, тъй като в резултат на войните, които води хана, в резултат на разширяването на териториите на държавата една значителна част от населението обеднява и се лишава от собственост на земя, тези безземлени селяни се оказват извън обществото, извън неговите цели и задачи и с този текст се цели тяхното отново връщане в обществото, реинтегриране като социална част. Тази норма не е насочена срещу просещия, ако беше срещу тях, щеше да гласи : да се избива всеки просяк. Тази норма е насочена към феодалната класа, тя е тази, която е призвана да реши този социален проблем, решаването означава да бъдат оземлени просяците, да им се даде възможност да работят, да бъдат ангажирани, съпричастни към самата държава. Това е дълбокият социален, политически и социален проблем на закона. Разбира се това оземляване не е безвъзмездно, не става въпрос за дарение. Става въпрос за даване на земя при работа при определени условия и така се отваря пътя към закрепостяване на тези селяни и задълбочаване на процеса на феодализация. Така се решават определени проблеми, които се пораждат по време на политиката на хан Крум, за налагане на неговото господство и разкриване на перспективите за развитие по-нататък. По-нататък се казва, че Крум оповести своите закони пред всички българи – свика всички българи, и заповяда като издаде следните закони – Това , че той не може да свика всички българи, е повече от ясно, но е важното че законът важи с еднаква сила за всички живеещи на територията на БД, независимо славяни или прабългари, независимо от 681 г. или след присъединяването на новите народи. Т.е. Свидас ни показва механизма, че в средновековната БД, това са така наречените народни събори, които се свикват от хана, участват болярите, висши сановници, които донасят тези закони до всички краища на държавата и които отговарят за тяхното изпълнение, т.е. пред нас е представен модел на законодателство, дори Свидас говори, че „Крум издаде своите закони”, което ни дава основание да считаме, че е имало и други закони, които обаче не са достигнали до нас. От гледна точка на нашия акцент трябва да кажем, че историческото дело на хан Крум наред с неговите успешни войни, наред с изграждането, укрепването на централизираната държава, трябва да сложим и неговото законодателство, то е важен момент в развитието на българската държава. Хан Крум разбира ролята на закона, законът това е волята на хана. В конкретните условия законът има и това значение да прекрати обичайната практика на славяните и прабългарите. Крум е първият, който прозира тази истина, не става дума за случайност, защото той има по-особено разбиране за единението на прабългари и славяни, той е първият който включва в болярския съвет и славяни. Образно казано имаме един модел, реализация на идеите, която по-късно намираме при Борис І. Като казваме малък модел, имам предвид до закона, а не до вярата. Това е историческото значение на законодателството. Понеже много се спекулира със „страшния хан Крум”, това, което искам да кажа е, че предвидените наказания в закона – смърт, членовредителни, конфискация, са наказания, характерни за цялото средновековно право, през това време са характерни и се прилагат във всички средновековни държави, те не са дело на българския владетел, а отразяват обща тенденция в развитието на средновековното право и решават сходни по своя икономически и политически характер проблеми.