19. Законодателство в областта на селското стопанство

Един от първите правни проблеми е проблемът за собствеността на земята. За решаване на този основен въпрос, свързан с поминъка на бълг. население и икономиката като цяло. Установяването на правния режим се оказва един труден и продължителен процес, засягат се интересите на бившите феодални собственици – представители на османската държава. Решаването на този проблем предизвиква и интереса на западноевропейските държави и намира място и в клаузите на Берлинския договор. Решаването започва още по време на Руско-турската война и ВРУ и намира своето законодателно решение с Освобождението и приемането на ТК. В резултат на руско-турската война и мерките и действията, предприети от ВРУ през периода 1877-1879 г. в България по същество се извършва дълбок аграрен преврат. Ликвидира се турската феодална собственост върху земята и близо 4.5 млн. дка земя преминава в ръцете на българското население. Променя се не само формата и характера на собствеността, но и собствениците от гледна точка на техния социален и национален произход, земята вече не е държавна, а частна собственост и частните собственици са български граждани. Българската държава, която не е приемник на турската феодална система предприема мерки да санкционира този процес. За тази цел за твърде кратко време се приемат редица закони, чрез които се въвеждат единни юридически и формални форми и това са закони, които не са реципиирани от западноевропейското законодателство.
Първата група закони, които се приемат, имат за цел да се санкционира по законодателен път ликвидирането на османската поземлена собственост и поземлените отношения, да се осигури и гарантира практическото оземляване на селяните без земя и бедните малоимотни селяни, да се реши и въпросът с преразпределянето на земите в рамките на населените места. Със Закона за населяване на ненаселените земи в България се оземляват с държавни земи завърналите се българи от Бесарабия, от други чужди земи, които се занимават със земеделие и животновъдство. Земите, които получават са неотчуждаеми за срок от 10 години. След това техните ползватели стават пълни собственици. Освен това ползвателите на тези земи се освобождават от данък десятък за срок от 3 години. Подобно действие има и Законът за черкезките и татарските земи. В закона се дава определение кои зами са черкезки, кои татарски – те са три вида - частни, общински и правителствени. Частните от своя страна са такива, взети от местното население без заплащане и вторият вид – земи, които правителството е платило с пари или земя. Законът казва, че частните и общински земи, които след изселването на черкезите и татарите са незаети, се връщат с разрешение на правителството на онези лица и общини, които са били лишени от тях, т.е. които са били взети от турските власти, но законът изисква в този случай частните лица и общини да върнат онова, което им е било отстъпено или дадено в замяна от османското правителство. /Тук отваряйки скоба, казвам, че Османската империя оставя едни добри регистри и това до известна степен облекчава процеса/. Законът за подобрение състоянието на земеделското население по господарските и чифликски земи нормира конкретният начин на придобиване на тези земи. Законът предвижда всеки, който е обработвал в продължение на 10 години едни и същи чифликски земи да стане техен собственик. Селянинът е длъжен да плати земята по пазарни цени на държавата. От своя страна държавата обезщетява чифликчиите. За господарските земи законът постановява, че всеки жител на господарската земя е собственик, притежател на онези места, които е работил, работи в момента и които е имал право да ползва. При това селянинът става собственик и на покритите недвижими имоти. Ако обаче работи на различни ниви през този период, получава толкова земя, колкото е необходима за удовлетворяване на нуждите на неговото семейство. В закона за господарските и чифликските земи се дава точно определение кои са господарски и кои чифликсски и на тази основа се вземат конкретните мерки и решения за разпределението им. Господарски земи са тези, на които населението е живяло и обработвало постоянно срещу определен данък в натура или пари и които земевладелците са нямали право да дават под наем на други. Чифликските земи се определят като земи, които се обработват с наем в натура или пари, но които стопаните им са имали право да дават под наем на когото си искат /това е основната разлика между двата вида земи/. Законът приема, че всеки жител на господарска земя е собственик и притежател на онези земи, които е работил. Що се отнася до чифликските земи, това е всеки жител, който е работил непрекъснато 10 години едни и същи чифликски земи до издаването на закона 1880 г. и той става собственик на тези земи. Разработен е специален механизъм за изплащане на земите и за целта е създадена комисия за уреждане на господарските и чифликски земи. Законодателят приема, че възнаграждение трябва да се изплаща само на онези собственици на чифликски и господарски земи, чийто права върху земята се докажат по най-безсъмнен начин – доказването става с документи, свидетели и законодателят отваря вратичка в защита на селяните, обработващи земята, те. получават една възможност да оспорват по всякакъв начин правото на бившите владетели на господарски и чифликски земи. Определя се и формулата на цената и тя е различна за господарски и чифликски земи: господарската е 7-8 пъти по-скъпо от плащания до тогава данък; чифликската - 5-15% по-скъпа от господарската. Държавата е тази, която първоначално плаща на собствениците, а след това селяните, които стават собственици и притежатели на земята се задължават да изплатят тази сума в продължение на 10 години. Но законите, които регламентират преминаването на земята от османска собственост в ръцете на селяните решават въпроса и трябва да кажем, че това е времето на първоначално натрупване на капитала и разпределението на земята се превръща в механизъм за създаване на едри земеделци.
Втората група закони са тези, които нормират обществената поземлена собственост и отношенията към нея. Става дума за закони, с които се цели да се съхрани и развие общинската земя и гори, пасища, мери и да се формира фонд на обработваема общинска земя. Това става със Закона за определяне на държавните мери и пасища от 1885 г. С него се създават условия за определяне границите на общинските поземлени имоти. Дава се право с решение на НС да се преразпределя земята между отделните общини или да се даде земя от държавния фонд на някоя община с цел задоволяване на нейните нужди. За подобни действия се създава специална комисия, която внася предложението си в НС, то го гласува и се обнародва в ДВ.
Третата група закони това са закони, с които се узаконява документираното практическо право на собственост и владение върху непокритите недвижими имоти. През 1883 г. се издават Правила за домашни актове – с тях се създава еднакъв режим на отчуждаване на покритите и непокрити недвижими имоти. Съдилищата се задължават да вземат под внимание, да признават всички покупко-продажби извършени от 1878 до 01.01.1884 г. извършени с частни актове само тогава, когато се докаже, че продавачът е действителен притежател на имущество – целта е да се пресече спекулативната продажба. През 1887 г. е издаден Закон за извършените с частни актове покупко-продажби на недвижимо имущество от изселващите се от България български и чужди поданици. Законът поставя 3 изисквания за да бъде продажбата действителна – продавачът да е бил действителен собственик или да е имал право да отчужди въпросното имущество; ако няма издаден крепостен акт за продаване на земя или сграда в полза на трето лице, продавачът трябва да докаже, че е владеел имота 5 години преди продажбата. Така законодателят се стреми да регламентира процеса, да го регулира, при това отново защитавайки така да се каже интересите на държавата и българските купувачи. Важно значение има Законът за продажбата на недвижимо имущество, извършено с частни или домашни актове /1891/. С него се установява единен правен режим за покупка на покрито и непокрито имущество, на земя и сгради. С този закон се преустановява напълно действието на турския Закон за земите. Законът приема, че всеки договор за покупко-продажба на такива имоти, извършен по частен ред или с пълномощно, поражда правото на собственост, ако няма предадени крепостни права в полза на трето лице. Една година по-късно е приет Закон за замяна на турските документи за правоспособност с крепостни актове /1892/. Законът предвижда в срок до 10 години всички собственици на недвижими и непокрити имоти да се снабдят с крепостни актове. Подобно изискване се поставя по отношение на покритите недвижими имоти. Така не само се слага край на действието на турското законодателство за земите, но и край на съществуващите турски документи за собственост. Срокът е 10 години, но той въпреки и голям се оказва недостатъчен.
Това са някои от законите, с които се решава въпросът за режима на поземлена собственост, за преминаване на собственост към българското население и това е радикален преврат от гледна точка на преминаване на властта от една феодална държава-поробителка в ръцете на българите и създава предпоставки за развитие на българското селско стопанство. Процесът не протича гладко, в условията на първоначално натрупване на капитали, не върви гладко, още повече че както казва законът, ако селянинът не може да плати земята, това отваря вратичките на широко действие на лихварството и обогатяване на лихварите.