16. Министерски съвет, министерства, министерска отговорност

Въпросите се уреждат в глава ХХІ на Конституцията. Според чл. 149 изпълнителната власт под върховния надзор и ръководство на царя принадлежи на министрите и техния съвет. МС е висш изпълнителен колективен орган, включва всички министри, като един от тях е първи. По избор на царя един от тях се назначава за председател на съвета /чл. 150/ обикновено лидерът на политическата партия. ТК предвижда първоначално да има 6 министерства, по-късно 8 – 1893 г., 1911 г. са направени промени в наименованията, реорганизация, сливане и в резултат министерствата стават 10. Правомощията на МС не са формулирани пълно, точно и ясно в Конституцията. С текстовете в конституцията се уреждат преди всичко някои изключителни, специфични случаи, които можем да кажем, излизат извън общоутвърдената рамка, характерната дейност на МС, ръководство на държавната администрация и координиране на МС. Тези случаи са дадени в чл. 151 и те са следните – при смърт на царя МС поема управлението на страната и се задължава в срок до 1 месец да свика ВНС за избор на нов цар. МС поема управлението на страната и при смъртта на царя, когато няма отредено регентство или когато някой от избраните регенти също почине, тогава в срок до 1 месец МС трябва да свика ВНС за избор на регенти. МС поема управлението на царството, ако след смъртта на царя царицата се окаже бременна и това управление е докато тя роди. С промяната през 1911 г. по силата на чл. 73 последната алинея, МС може да обявява военно положение с указ под обща отговорност на министрите в случай, че НС не заседава, но този указ трябва да бъде одобрен от НС в срок до 5 дни. Същият характер има и постановлението, според което царят при външна заплаха или вътрешна опасност не може да свика Народното събрание и по представление на МС започва да издава наредби със силата на закони. Отделният министър може да депозира оставката си пред царя и да бъде освободен от длъжност, докато целият МС или цялото правителство подава оставката си чрез премиера. Конституцията урежда и така наречената министерска отговорност. Министрите са отговорни пред царя и НС съвкупно за своята дейност като съвет и лично всеки един конкретно за управлението на повереното му министерство – те носят лична и колективна отговорност пред царя и пред НС. Отговорността на министрите пред царя е служебна и произтича от чл. 149. Това показва, че в своите действия всеки един министър трябва да следва, политиката, напътствията на монарха. Служебната отговорност на министрите е провъзгласена от чл. 154 и според този член всеки официален акт, който се подпише от царя трябва да бъде подписан също от всички министри, или само от надлежния министър. Министрите носят отговорност и пред НС – парламентарно-политическа и в този случай и конституционно-наказателна. Тази отговорност произтича от правото на парламента на контрол над изпълнителната власт. Чл. 92 задължава министрите да дават лично исканите от депутатите обяснения, така наречения парламентарен контрол – осъществява се чрез т. нар. питания и запитвания. Всеки народен представител има правото да отправи питане към даден министър и той е длъжен да отговори. Ако отговорът не удовлетвори депутата, той може да го развие в запитване, което става повод за дебати в събранието и те могат да завършат с искане на вот на доверие или недоверие на кабинета. Тези дебати, резултат от запитването, могат да доведат до искане на вот на доверие или недоверие на правителството. Конституционно-наказателната отговорност е лична и колективна. НС може да призове министрите на съд /да ги предаде/ за измяна на отечеството, нарушение на Конституцията, предателство, нанесени вреди на царството, използвани за лична полза и т. н. /чл. 155/. За да се предаде един министър на съд НС трябва да гласува и 2/3 от присъстващите членове трябва да кажат „да”. Министрите се съдят от особен държавен съд и неговият състав се определя със специален закон. Царят не може да опрости министър без съгласието на НС. Министрите като граждани носят и гражданска отговорност и наказателна пред гражданските и наказателни съдилища, това е тяхната обикновена отговорност. Следвайки принципа на разделение на властите ТК отделя съдебната власт от законодателната и изпълнителната /чл.13/ в ТК няма чл. който да регламентира дейността на съдебната власт – това се оставя на чл. 13. Моделите, от които е възприета нашата конституция /Румънската, Белгийската и др. / има специални раздели за съдебната власт. Поради липсата на такава отделна власт, уредбата на съдебната система по-късно става с обикновени закони и това дава възможност всяка една партия и власт да влияе върху уредбата и дейността на съдебната система на принципа на назначение и уволнение на съдиите и предвид на това, че в България твърде късно се възприема принципа на несменяемост на съдиите в един сравнително мек вариант, без да се стигне до пълна несменяемост.