14. Българско обичайно договорно право

Българското обичайно договорно право познава и регламентира различни видове договори – за покупко-продажба, наем, заем. Договорите се сключват устно, задължително пред свидетели, които трябва да бъдат на различна възраст. Съществувала е и писмена форма на договора, характерна за по-късен период 18-19 век, но дори и заверените договори от общинската власт са били неефективни пред османската власт, защото собствеността се регулира от османското право. Най-често договорите се сключват на публично място – панаири, тържища. Сключването е ритуал, който се предава от поколение на поколение и се спазва. Ритуал на достигане на съгласие между двете страни, най-често този ритуал завършва със стискане на ръката, казване на определени думи и това става пред свидетели. Ролята на свидетелите в обичайното право е много голяма. Те участват в процеса на постигане на съгласието, те се явяват гаранти, чрез тях договорът получава публичност. Те не само следят за спазване на този ритуал, но и те самите са участници в него, т.е. двете договарящи страни не са се събрали на тайно място,а всички разговори от преговорите и приключване на акта стават пред свидетели.Изисква се свидетелите да са на различна възраст и това не е случайно – границите се помнят от най-възрастния свидетел, всички свидетели правят няколко обиколки, най-малките се задължават да запомнят границите на тази нива, утре, когато те станат възрастни и нивата ще се продава, те са нотариалния акт така да се каже, в който са описани границите на нивата, т.е. обичайното право е един шлифован камък, който е действал през годините и е работил. Ритуалът завършва в кръчмата, защото там е събрано половината село и покупко-продажбата става ясна, оттам нататък самият акт е приключен. Немислимо е по-нататък развалянето на договора, договорът е подписан от свидетелите, черпи продавачът,, т.е. обичайното право по отношение на договорното право представлява един ритуал, но този ритуал е конкретно разписан и то в смисъл, че в българското обичайно право не е писан, разписан като етапи и движение във времето като последователни стъпки, но обичайното право се предава от уста на уста и така се осъществява последователно от поколение на поколение. При продажбата на животни, животното се изпробва и всички договори от този род имат характера на един ритуал. Договорът за заем примерно /става дума за обикновени вещи, които се дават в заем/, традицията е да се върнат в същия вид, количество, качество, както е казал народът „Заем брашно, тъпкано се връща”, такъв заем е без фиксиран срок. Заемът за работа е един много особен и характерен договор. Той представлява следното – когато започва жътва, бране, строеж, съседът, роднината идва на помощ и утре когато той започне същото, трябва да получи същата помощ. Постепенно във времето с развитието на занаятите, с развитието на търговията, с навлизането на някои капиталистически форми на организации и производства, обичайното право се оказва безсилно да се справи с новите условия и изисквания. Ако преди са създавали такива бригади /строителни, за събиране на зърното, за жътва, за мелене и пр./ то постепенно се оформя вече една нова структура на организация. Ако преди 5 човека се събират и правят една къща, вземат парите и продължават нататък, постепенно този, който се явява организатор или баш-майстор, той се пазари колко ще струва къщата и той определя колко ще даде на всеки майстор и участник. Така навлизането на новата организация и форми с капиталистически прийоми, прави обичайното право безсилно да решава възникналите конфликти и се измества от развитието на живота.
Семейното право – обичайното семейно право регламентира отношенията в семейството, в задругата. Задругата е широко обединение от свързани с кръвно родство лица като се започне от най-стария до най-малкото дете. Няколко семейства, няколко поколения с обща собственост, живеят заедно, работят заедно. Историята на отделните задруги показва, че броят на семействата може да бъде 20 и повече. Задругата не е юридическо лице, тя е обединение с особен статут. Османската власт не пречи на създаването на задругите, нещо повече – използва създаването на задругите пак от гледна точка на осигуряване на своята данъчна политика. Трябва да се отбележи, че задругата е институт на славянството и през 1766 г. е издаден официален ферман, с който се признава съществуването на задругите и се урежда начинът на плащане на данъци на османската държава, както еснафите като занаятчийска общност. Задругарската общност е колективна, задругарите нямат собственост, владението и ползването е колективно, начело стои т. нар. старей и той е човекът, овластен да представлява задругата и да сключва договори /със съгласието на останалите задругари/, той еднолично не може да продава собственост върху ниви, сгради и т. н. Като институция задругата е консервативна от гледна точка че се основава на обичайното право. След Освобождението в България има над 10 000 задруги и истинският край е свързан с развитието на капиталистическите взаимоотношения и ярко е представен от „Гераците”. Делбата на имуществото започва след Освобождението в отделните задруги и това, което се случва със задругите тогава, се случва и в момента с тази обща собственост, която се стовари върху съвременното поколение. Делбата става или по взаимно съгласие или в крайна сметка се стига до продажба или разделяне на имуществото, като имуществото е по големина, а храната, според броя на работещите. Обичайното право регламентира годежа, брака и развода /разводът се определя и от каноническото право/, правят се два годежа – малък и голям. Малкият годеж се предхожда от така наречените съгледници, включва родителите и заинтересованите. На него се уговаря големият годеж, в който участват повече хора – роднини, близки, разменят се годежните пръстени, определя се дата на сватбата, получават се дарове. Нито малкият, нито големият годеж, може да стане без съгласието на родителите. Обичайното право допуска разваляне на годежа по няколко причини – неизвестна, но проявила се след годежа душевна болест при някои от младоженците, извършено престъпление от годеника, прелюбодеяние, виновната страна връща подаръците, без да иска своето и поема всички разходи по годежа. По отношение на брака няма точно определени изисквания, дори няма фиксирана възраст, в повечето случаи момата е по-възрастна. Обичайното право не е писано /дялан камък е/ и момата е по-възрастна защото да поработи повече в къщи и когато се ожени тя трябва да върти цялото домакинство. Пречки за встъпване в брак са кръвното родство- абсолютно забранено по пряка линия, по съребрена линия е до десета степен – дори е по-строго от каноничното /не е случайно от гледна точка за съхраняване на чистотата и запазване на българския род/, духовното родство е също пречка – то е почерпано от каноническото, ако родителите не са съгласни бракът е невъзможен, спасението в този случай е кражба на момата и предвид на това обичайното право трябва да санкционира този акт – момата може да бъде открадната доброволно в смисъл, че тя ще отиде до кладенеца и момъкът ще отиде да си я вземе, но целият акт има определени последици – момата отива без зестра в чуждата къща, без никакво имущество. При еснафите, когато се заженят калфите искат съгласието на родителите и благословията на майстора. По традиция трябва да се спазва редът в семейството от най-голям надолу. Бракът е винаги църковен, обичайното право също в съзвучие с каноническото изисква да бъде винаги църковен и това има огромно значение и характер по време на робството от гледна точка на съхраняване на християнската религия и народност. Бракът влече след себе си определени имуществени последици – момата носи със себе си своя чеиз или прикя, приготвен от бащата , а при негова смърт братята са задължени да й приготвят чеиз. Съпругът плаща на тъста откупване за това, че отнема една работна ръка. Родителите на момчето от своя страна даряват момата – нива, пендари с жълтици, всичко, което момата получи и зестрата, всички дарове са нейна собственост. Разводите са рядко явление, на тях се гледа с лошо око и това е свързано с морала и християнската етика. В съпружеските отношения решаващата роля е на мъжа, той има дисциплиниращата власт над децата, може да управлява собствеността на съпругата си. Децата имат право на имущество и докато са малолетни това имущество се управлява от бащата. Границата на малолетието не е фиксирана някъде към 20-те години, обичайното право не търси бащата, но едновременно с това незаконороденото дете е рядко явление и се гледа с лошо око. За него се грижи майката и по принуда трябва да отиде да живее на друго място, поради лошия пример. Обичайното право регламентира и осиновяването – от бездетни родители, преди всичко момчета /да продължат рода, да работят/, актът на осиновяване става в църквата и в присъствието на свидетели от двете страни, може да се документира и в писмена форма, осиновяването може да бъде пълно, тогава отношенията придобиват характер на истински родители – осиновеното дете придобива всички права на наследник на истинско дете, това дете осиновеният прекъсва връзката с истинските си родители и род и по обичайното право поема всички задължения по отношение на грижите за родителите, по отношение на съхраняване на наследството и пр. Осиновяването може да бъде непълно, в този случай децата не стават наследници, не наследяват имуществото на новите си родители, не прекъсват връзките с истинските си родители и най-често става дума за деца, които се вземат за отглеждане за определена възраст. Обичайното право регламентира и настойничеството – при смърт на родителите, когато не са обявили под една или друга форма настойници на малолетните си деца или при втори брак на майката, общината назначава настойници, най-често роднини. Тези настойници се грижат и управляват имуществото на малолетните деца до навършване на пълнолетие или до сключване на брак. При това настойниците при прекратяване на настойничеството трябва да се отчетат пред общината, за това как са се грижили и какво е състоянието на тези деца.
Наследствено право – наследственото обичайно право казва, че имуществото на семейството принадлежи на бащата като глава на семейството. Наследяването става по обичай и по завещание, /! Наследяват само низходящите от мъжки пол!!!, ето защо се осиновяват и момчета/ Завещанието може да бъде устно, писмено, но и в двата случая става пред свидетели – попа, учителя. Има така наречените лица, които изпълняват завещанията – душеизпълнители. Може да се завещава на съпругата, на дъщерите, на бедни хора, на църквата, на еснафа. Завещанието може да се развали, когато се счете за несправедливо и когато има налице отказ от наследство. Когато няма завещание се прави делба – може преживе или след смъртта на наследодателя. Най-често се прави преживе, когато бащата казва своята последна дума. Делбата става публично и ако няма съгласие всички вещи се делят по равно, но ако няма съгласие, тогава се използва жребият. Делът на бащата по право, по традиция взема този от синовете, който ще го гледа – най-малкият /изтърсак/, къщата също остава на него, това е отплатата. Вещите, които не могат да се разделят се продават, делят се парите или се ползват общо. Задълженията на бащата също се делят поравно. Бащата може да развали делбата преживе, ако синовете се окажат неблагодарни, непризнателни, дъщерите не участват в подялбата на наследството, жените получават своята зестра /прикя/, чеизът трябва да бъде приготвен от бащата, а при смърт – от братята /един вид компенсация, че не получават наследство/, ако семейството няма синове дъщерите са преки наследници и получават цялото наследство. /икономически причини дъщерите да не получават наследство и да се запази целостта на земята/. Чеизът на майката отива при дъщерите / в някои райони се дели/. При смърт на мъжа жената не получава дял от имуществото на мъжа си, ако има малки деца остава в дома, ако няма се връща в родния си дом при роднините си/.

ВРЕМЕННО РУСКО ГРАЖДАНСКО УПРАВЛЕНИЕ
Конституция, изменение – дейността на руското правителство за създаване на Органически устав, решение на Берлинския договор, създаване на проекта, обсъждане, връщане в България, след това конституиране и дейност, двете партии в УС, консерватори и либерали – млади и стари, борбата между тях относно някои текстове в Органическия устав /специално за държавния съвет.. промените в ОУ, промени в съдържанието, от гледна точка на разширяване на права и свободи на гражданите, придаване на по-демократичен вид/ 1893-1911 – основното е причините – мотивите кои са и кои са конкретните промени, сборник, и в измененията на Търновската конституция, да се види политическия момент и цели, които се свързват – Стамболов с конкретно укрепването на царския институт и вторите свързани с провъзгласяване независимостта на държавата. /Сборник законодателство на /