13. Обичайното право в българските земи през ХV – ХІХ век

След падането на България под османско робство, напълно се заличават, ликвидират българските държавни институции, както и българското средновековно право. България загубва своята независимост, държавност. Все пак Турската държава поради различни причини и интереси /икономически, политически и религиозни/ запазва отделни елементи на българската държавност. Запазва се селската община, запазва се църковната община и еснафът. Целта е да се смекчат тежестите от робството и да се създаде един по-широк, по-действен механизъм за контрол върху българското население, както и ефективно събиране на феодалната рента. Османската власт съзнателно оставя тези общности и ги включва в осъществяването на своята политика. Автономията на селските общини е ограничена, те могат да решават правни въпроси само от местен характер, въпроси, които не се отнасят до сигурността на империята, до въпроси от най-високо равнище. Автономията е просто привидна в рамките на селската община, в рамките на общината, от гледна точка на взаимоотношения, интереси на живеещите в общината селяни. Т.е. когато кажем, че се дава някаква автономия става въпрос за някакви съвсем ограничени функции на кметовете, които в този случай се явяват една трансмисия на политиката на османската държава, свеждайки тази политика на най-ниско равнище. Най-ограничено е самоуправлението в градовете, където се чувства твърдата ръка на османската власт. Чрез самоуправлението турската администрация прехвърля част от задълженията си на местното самоуправление и така чрез него реализира своята политика. Разбира се самоуправлението на общините се осъществява под контрола на османската администрация. Непосредствени изпълнители са селските първенци, кметовете, които се одобряват от османската власт. По този начин османската държава се освобождава от задължението, от грижата, да управлява непосредствено селските общини. Можем да кажем, че тя осъществява своите функции чрез селските първенци, които са заемали длъжностите си чрез нейната благословия. Запазването на селската община дава възможност да се възроди, да се съхрани обичаят, традицията, останала от времето на Втората българска държава. Това дава възможност общината да заживее свой вътрешен собствен живот на основата на правилата на обичайното право. Освен това трябва да отбележим, че през ХІХ в. редица градове, центрове на занаятчийството, на просвещението постигат с цената на всичко правото на една по-голяма свобода в самоуправлението и в редица от тези градове турски крак не е пренощувал. Това говори за определен авторитет пред османската власт и от друга страна за известно взаимно доверие. По-важното от гледна точка на ИБД и на народа е това, че съхраняването на общината позволява да се води този нормален обществен живот по обичаите по правилата които са били дотогава, които се познават от хората и не се прекъсва тази естествена връзка с миналото. Запазва се и българската църковна община, тя също е институция, отделена от османската власт. По своята същност, църковната религиозна община е съвкупност, единство от материални нестопански единици, каквито са църквата, манастирите и вярващите. Духовенството е било връзката между миряните и църквата. Запазването на църковната община дава възможност да се съхрани християнската религия и в рамките на църковната община, да се съхрани част от обичайното право, защото църковната община има и определени съдебни функции, не само по църковните канони, но и по обичайното право. Шериатът не допуска съществуването на религиозни общности, различни от исляма и това е причината от една страна да се запази християнската общност, църковните общини, а от друга да се провежда тази политика на насилствена ислямизация. Шериатът не е могъл да се прилага по отношение на неверницита, на гяурите и това важи особено що се отнася до семейните отношения, до брачно-семейните въпроси. Поради този религиозен конфликт между мюсюлманската и християнската религия и по-скоро между изискването на шериата през 1453 г. Константинопол получава правото да представлява цялата общност пред Високата порта и освен това да решава всички спорни въпроси в рамките на християнската общност – религиозни и правни спорове. Така тази патриаршия се превръща постепенно в един институт, който започва да провежда и чужда на християнските народи политика. Българската църква е била и правораздавателен орган и основно компетенциите са в областта на семейното и наследственото право като църковното право се е прилагало едновременно с обичайното. Всичко това позволява църквата да се запази като институция и да запази имуществото си и да изиграе своята историческа роля за запазване на българската народност. Османската власт запазва и еснафите – самоуправляващи се производствено- териториални общности. Всеки еснаф е обединявал хора от една професия /занаят/, живеещи в едно населено място, т.е. по своя характер еснафите са били корпоративни организации, имат една ясно изградена структура – майстор, калфа и чирак. Чираците са най-често деца между 10 и 15 години, които тръгват по пътя на изучаване на занаята, учат поне 3 години без възнаграждение, правят всичко, което калфата и майсторът им каже. Калфите са една степен по-нагоре, те са овладели част от занаята и всяка година им се определя конкретно възнаграждение, това е материалната разлика между калфите и чираците. Майсторът е на върха на пирамидата, той получава своето звание, той трябва да бъде признат и той получава това право на патронния празник на съответния еснаф от Общото събрание на еснафите. Той се избира за майстор и чак тогава може да отвори дюкян и да сложи майсторското свидетелство. Еснафът има строга организация и на върха на тази организация /висш орган/ е лоджата ?, колективен орган на майсторите и има определени функции, избира баш майстора, неговите помощници и най-важното гласува устава на еснафа, с който се регламентират отношенията вътре в еснафа, те са много ясни, много строги и съдържат строги санкции на нарушителите, така се гарантира името и авторитета на отделния майстор и на еснафа като цяло. Общото събрание определя ценовата политика, следи за спазването на определения работен ден, в смисъл че ако е записано че през някои дни дюкяните трябва да бъдат затворени и да не се работи, никой няма право да престъпи това. Освен това еснафът изпълнява функцията /общото събрание/ изпълнява функции и на еснафски съд – всеки провинил се майстор се изправя пред него за нарушение на устава на еснафа. Постепенно еснафският съд започва да разширява своите функции и започва да решава проблеми и на населението извън еснафа. Еснафът и създадената организация са отговаряли на интересите на османската държава, защото са произвеждали стоки и са задоволявали нуждите на османската държава особено свързаните с армията – обувки, дрехи. На второ място държавата чрез тях осъществява един контрол върху събирането на данъците, но от друга гледна точка еснафът се оформя като една институция, която способства за развитието на българското общество от гледна точка на занаятите, от гледна точка на създаване на определени възможности за развитие на лицата за образование и еснафският съд придобива едни по-големи права и започва да правораздава и при спорове извън еснафа, т.е. неговата дейност също способства за съхраняване на обичайното право и на обичайните норми и традиции. Всичко казано дотук може да заключим че запазването на селските общини, църковните общини и еснафите способства и е в интерес на турската власт, оказва голяма историческа възможност за съхраняването на българския език, на християнската религия, на българския тип правни обичаи и традиции, т.е. за съхраняване на българската народност. Техните ограничени правомощия стават в рамките на контрола на османската власт. От гледна точка на ИБДП е важно, че и в трите институции правораздавателните органи действат и способстват за съхраняването на обичайното право за неговото по-нататъшно запазване и развитие. Обичайното право е ограничено в определени области /семейното, частично в наследственото/ и при това трябва да се има предвид, че санкционирането на обичайното право е ставало в съответствие със съответните актове на османската държава, т.е. държавната принуда е била прилагана като мярка за изпълнение. В този смисъл българското обичайно право става част от османското право. От тази гледна точка, то служи и отговаря на интересите на османската държава. Обобщавайки искам да разберете тази двойственост в създалата се историческа ситуация от гледна точка на интересите на османската държава и запазването на тези институции на българската държавност и от гледна точка, че тяхното запазване се явява един фактор, който води до запазване на българската народност.