7. Държавно законодателство

През първите три века църквата е непризнавана, но и преследвана от държавата. Църквата от своя страна не е приемала държавните закони. Едва при Константин Велики църквата се приема - 313 г. Оттогава държавата се отнася с почит и съчувствие към църквата. Държавата издава наредби, с които признава църковните правила за задължителни, равни на държавния закон. Църквата приема държавното законодателство, когато не противоречи на нейните правила и начала. Юстиниан 530 г. – всичко което забраняват църковните канони, да го забраняват и държавните. И държавните, и църковните канони да имат еднаква сила. Следователно светските закони, които се отнасят за църквата са източник на църковно право. Можело е да има противоречие между тях. Прието е църковните канони да имат по-голяма сила от държавните, защото са издадени от отци, а държавите /от императора/ не могат да стоят по-високо от Светото писание. Държавата не може да изменя, освен със съгласието на църквата църковните канони и то когато е особено необходимо. Държавно законодателство по църковните въпроси започва да се издава още при Константин Велики. Крупно законодателство било създадено при Теодосии. Първият кодекс съдържал многобройни разпоредби за църквата. При Юстиниян също. След него това се Еклогата, Прохирона на Василий Македонец, Панагогата, след това и василиките. Следователно създадено е крупно държавно законодателство за църквата. Били са издадени и номоканони – Синтагмата на Матей Властар и Сборникът на Арменопуло. Между 14-18 век сериозни законодателни трудове няма. В края на 18 век двама монаси издават сборник с църковни правила, които да отговарят на каноническите истини – “Пидалион”.