5. Източниците на Църковното право

Основният източник на църковното право е Божията воля, волята, която основателят на християнството - Христос е открил и оставил в Библията, а също и божията воля на Светото предание. Заповедите на Христос се съдържат в Светото писание на Новия завет. Отнасят се до организацията на новото религиозно общество и поведението на християните. Христос дава правила за кръщене, брак, развод, клетва, съд, отношения между държавата и църквата и др. Той определя 12 апостоли, които са негови делегати и дават правила за свещениците и дяконите, за издръжката на клира, и т.н. Църквата, поставена в обикновени условия на човешкия живот, получила пълномощия от Христос да развива правото съобразно изискванията на времето и мястото. Следователно църквата като законодателен орган създава правила. Църквата е поставена в зависимост от държавата, следователно получава правни норми, които определят правата й и външните й отношения. Следователно църковното право е или божествено, или човешко, т.е. създадено от църквата или държавата. Само божественото право е неизменяемо, то е догма. Първоначалният извор е божията воля на Христос, който е първият законодател за църквата. От това произлиза, че църковното право е писано и неписано, т.е. писаното църковно право - изразено в Светото писание, и неписаното - изразено в Светото предание. Те имат еднаква сила за християнската църква. Самият Христос не е написал нищо. Божествената му воля намираме в Библията във вид на заповеди и наредби. Тази божия воля действа от създаването на църквата и ще бъде свършека на света. Апостолите са били очевидци на деянията на Христос и те продължили да обясняват основните идеи на Христос. Две книги образуват Библията – Стар и Нов завет. Новият е по-важен. Съдържа живота и ученията на Христос и учението за християнската църква. Обхваща евангелията на Матей, Лука, Марко и Йоан. Наред с тях стоят деянията и посланията на апостолите. Библията съдържа два вида предписания. Безусловно задължителни са тези, които се отнасят до вярата, до същността на християнските институти. Това са догми, те не могат да се променят. Същото важи и за тези, които се отнасят до устройството на църквата. Съдържат се постановления, които имат историческо значение. Старият завет също е източник на църковно право. Новозаветната църква заменила старозаветната, но запазила връзката си с нея. Христос казва, че не е дошъл да разруши Стария завет, а да го изпълни. Новият завет взаимства от Стария много нравствени наредби – декалогът – 10-те заповеди на Мойсей. Апостолите написали малка част от това, което видели, повече давали устно предписанията си на божиите служители, като ги съветвали да предават преданието на другите. В едно писмо на Павел до пуританите се казва ”останалото ще ви кажа устно”. Наставленията, правилата, които апостолите получили от Христос съставляват Светото предание и то е втори източник на църковното право. Под наименованието “Свето предание” се разбира съвкупност от правилата за вярата и църковното управление, които са получили устно от същите авторитети, от което е получена Библията. Разликата е, че са предадени устно. Тези правила са влезли в практиката и по-късно са утвърдени в конкретни закони. По-късно Вселенските събори се позовават на тези закони. На Светото предание била дадена сила на закон и било приравнено на Светото писание. Христос е дал вярата на апостолите, дал им е наставления за църквата. Като делегати на Христос апостолите дали своите наставления и заповеди, които трябвало да достигнат до хората. Наред с тези два извора, като извор се признава и обичаят. До периода на Вселенските събори обичаят е бил единственото ръководно начало за уреждане на случаите, за които не е имало правила. Ако Светото предание се е основавало на авторитета на този, които го е предал, то обичаят е анонимен, възприет е самостоятелно заради дълготрайността на своето съществуване и прилагане. Обичаят се е отнасял за неуредени от църковното законодателство страни от живота. Той трябва да съдържа истината, т.е. да не противоречи на църковните правила и да е от църковен характер. Значение имал обичаят в първите векове от съществуване на християнската църква. Смятал се за потвърждение на Библията и Светото предание. За това свидетелства определението от ІІ век: “Ако нещо и да не е определено писмено, но се пази, значи определено е от обичая…”