3. Понятие за църковно право

Църковното право е първата общоевропейска наднационална система на правото, чиито правни институти и процедури са оказали съществено влияние при създаването на по-късните национални правни системи в Европа. Нормите на църковното право са религиозни и се отнасят в сферата на религията и това не изключва техния юридически характер. Те регулират конкретни, реално съществуващи, правни по природа отношения между хората, обединени в особено религиозно общество – църквата.

Правилата, по които се регулират правни по своята природа отношения, съществуващи в църквата, отнасящи се до вътрешния живот, както и отношенията й с други обществени съюзи, съставляват църковното право. Неговата цел е да опази църковния ред. Църквата като видимо човешко общество има свой вътрешен живот и по необходимост встъпва във видими отношения с други човешки общности и съюзи. В тези отношения като общество от хора, видимо, реално устроено и реално съществуващо, църквата се нуждаела от закон и ред, които да уреждат нейното устройство, вътрешноцърковния живот, взаимоотношенията между отделните църковни институти и отношенията между нейните членове, също външния живот на църквата. Тя като един от най-значимите фактори в историята на човечеството организирала своите усилия за постигане на целите си чрез едно от най-мощните средства - правото. Тезата на Рудолф Зом, че “църковното право противоречи на същността на църквата” и “че църквата не иска никакво църковно право, защото тя не е от мира, а съществото на правото е светско” е неприемлива. Много автори приемат църковното право като една историческа и жизнена необходимост. Когато се разглежда църквата в широкия й смисъл – като сбор от всички християни, и в тесния – от всички едноверци – и в двата случая църковното право съдържа правни норми. За църковното право със самостоятелно и систематическо развитие може да става дума само когато църквата се разглежда откъм много тясното й понятие. Църковното право в обективен смисъл е съвкупоност от всички правни норми, независимо от произхода им, тоест създадени от църквата или от държавата за църквата, които регулират правните отношения в църквата като видимо самостоятелно общество. В субективен смисъл под църковно право се разбира съвкупността от различните права и задължения на членовете в йерархията на църковното общество. Във “Въведение в цъкровното право” Георгиаду разглежда църковното право като “сбор от канони на правото, които са валидни за църквата“, църковното право е сбор от канони, които регулират живота на църквата като надземно, видимо, религиозно човешко общество. Нормите на църковното право уреждат отношенията на хората към бога и помежду им. Църковното право е самостоятелна и обособена част на правото и това негово свойство е от характера на църквата като самостоятелен и независим обществен съюз със строго определено устройство. С термина ”църковно право” съществува и термина “каноническо право”. Каноничреското право обаче е название, което се отнася само до разпоредби, които имат изцяло църковен произход и са създадени през първите векове на християнството - съдържат се в Свещеното писание, Свещеното предание, каноните на църквата, създадени през периода на вселенските събори. То не включва разпоредби, издадени от държавни органи за църквата. В съвременното църковно право се включват и много други по-късни закони, които се отнасят до църквата и са издадени от самата църква или от държавната власт за църквата, и които макар да имат задължителна сила не се наричат канони. В сравнение с каноническото право, църковното право има по-широк обхват. Каноническото е част от църковното право, той е негова основна част. Според Суворов църковното право има публичен характер. Н. Милаш не споделя това мнение. Други автори - считат, че не може да се причисли нито към публичното, нито към частното. Правдоподобно е, че по своята същност църковното право е различно от държавното. То не произтича от държавата, нито е част от правото на държавата, което е национално и териториално ограничено. Църковното право действа независимо от пределите на определена държава и определена народност. Църковното право не е и частно право, защото църквата, която създава това право и до която се отнася създаденото от държавата право е обществено учреждение със свое устройство и нейните цели са насочени към обществото, а самата религия е дело на съвестта. Църковното право не може да бъде отнесено и към международното право, защото не произтича от междудържавни и международни договори. Някои католически автори изтъкват независимостта и самостоятелността на църквата по отношение на държавната власт и включват взаимоотношенията между държавата и църквата в областта на международното право. Източноправославната догматика църквата е царство не от този свят , тя е обществен съюз с определени цели, различни от тези на държавата и не може да сключва с държавата договори, опосредстващи международни отношения.

Църковното право е самостоятелна област на правото, то е юридическа дисциплина.

Предмет на църковното право са църковните норми, които регулират устройството и управлението на църквата. Църковното право като самостоятелен отрасъл на правото е тясно свързано с римското право, обичайното право на славяните и други християнски народи, историята на публичното и частното право, а също и с действащото право – конституционно, административно, гражданско, семейно, наказателно, теория на правото. Църковното право е много тясно свързано с морала. Дейността на църквата не възможно да се определя от канони, които противоречат на морала.

Нормите на църковното право се отличават от нормите, установени от държавата, по това, че имат преди всичко нравствено-принудителен характер. Църквата гледа на всяко нарушение на действащите норми като на грях. Нейната цел не е отмъщение, не е отдаване на зло за направеното зло, а нравствено поправяне на нарушителите. Нарушаването на църковните норми води след себе си преди всичко санкцията на божието наказание. Църквата не употребява физическа сила /която може да си позволи държавата/, тя действа с духовни средства. В зависимост от източниците църковното право се дели на божествено – основано на божествената воля и положително – основано на установени законодателни актове на църквата. Църковното право се дели на вътрешно и външно - за отношения които регулира вътре в църквата или с другите обществени образувания. Църковното право се дели още и на писано и неписано. Съществува общо църковно право – основни закони, задължителни за Вселенската църква и частно – законодателни актове, действащи в отделните поместни църкви.